Фридрих Шилер

превод: Владимир Мусаков и Пенчо Симов

От Регий чак, с тояга лека
поел по пряката пътека
без страх сред глъхнещия лес,
певецът Ивик крачи днес;
любимецът на боговете
преваля хълмове, гори -
в Коринт отива, гдето лете
започват славните игри.

Блести от слънчева позлата
Акрокоринт сред планината,
в леса пристъпва Ивик сам,
в гърди с благоговеен плам.
В покой дървета са замрели
и само жеравни ята,
към юг в небето път поели,
летят над немите листа.

„Привет, о, дружелюбно ято,
над мен избързало, крилато,
като добър поличбен знак.
Все заедно, дотука чак
делихме всичките несгоди;
сега под ведър небосклон
желаем пътя ни да води
към сигурен и тих подслон.”

И бодро крачи той. Но в мрака
засада гибелна го чака:
в леса по неговия път
убийци двама се таят.
Нападнат, след борба неравна
изгубва сетни сили той -
бе жънал лаври с лира славна,
но слаб е с лък да води бой.

За помощ людете тогава
и боговете призовава,
ала остава без ответ
молбата на певеца клет:
„Нима ще падна тук, в чужбина,
от зли престъпници сразен,
и неоплакан ще почина,
от никого неотмъстен?”

Пронизан рухва на земята
и чува как шумят крилата
на жерави, които в хор
крещят в небесния простор:
„Свидетели еднички вие
на туй злодейство сте били -
народът нека да разкрие
чрез вас убийците ми зли!”

Трупът на Ивик бе намерен -
позна приятелят му верен
лицето и със скръбна жар
оплака скъпия другар:
„Нима за орис ей такава
живя, наместо да краси
венецът боров - знак на слава -
божествените ти коси?”

В коринтци кипна ярост глуха,
вестта ужасна щом дочуха -
че от злодеи повален,
умрял певецът вдъхновен.
Народ се сбира пред притана
и иска, гневен и сърдит,
убиецът да бъде хванат
и за възмездие убит.

Но кой ще го посочи где е?
Тълпата гъста е, пъстрее -
къде в човешкия поток
е скрит убиецът жесток?
Съперник с подлост непозната
или крадец го е убил?
Ти, Хелиос, от небесата
единствен всичко би разкрил!

Убиецът навярно скита
в тълпата с дързост упорита
и радва се, и е честит,
че е останал неразкрит.
Или пък боговете дразни
пред прага на самия храм,
или сред зрителите разни
в театъра седи без срам.

Пращят дебелите подпори,
в театъра шуми, говори
тълпа от цялата страна,
от всички гръцки племена.
Тътнежът там наподобява
шума на морските вълни -
по редовете се предава,
лети в небесни висини.

За празника са тук събрани
фокийци, горди атиняни,
от Спарта, от Авлида, чак
от китния Архипелаг,
от Мала Азия далечна…
Но спира всеки шум и спор -
пристига мъдростта всевечна
в лицето на тържествен хор.

По обичай от време славно
в театъра излизат бавно
и обикалят в кръг голям
самите евмениди там.
Издигат те осанка строга,
тъй стъпват техните крака,
че смъртните жени не могат
да крачат някога така.

Обвити в черно, ядовито
поклащат факли, от които
струят червени светлини,
без кръв са техните страни.
Коси върху главите няма -
над восъчните им чела
отровни змии в злост голяма
преплитат своите тела.

И евменидите със песен
започват своя танец бесен,
потръпват във внезапен страх
нечистите сърца пред тях.
Тържествен е и страховит е
свещеният им химн - звучи
така, че втурва се в душите
и кара всичко да мълчи.

„На доблестните люде - слава,
страх никога не ги сковава,
живеят с искрени сърца
като невинните деца.
Но който със дела престъпни
в живота си е опетнен,
от страх и ужас нека тръпне -
ще го следим и нощ, и ден!

Ако поиска да избяга,
да знае: примката се стяга
и на уречения час
ще бъде поразен от нас.
От нас не би се скрил, не може
с молби да ни затрогне той,
дори и смъртното му ложе
не ще му донесе покой!”

И пак мълчание мъртвешко
над хората надвисва тежко
и сякаш някой страшен бог
невидим гледа с поздрав строг.
А евменидите възвиват
във кръг една подир една,
пристъпват бавно и се скриват,
отново глъхне тишина.

Във всичките души тогава
неясен трепет, смут настава
пред тази непозната мощ,
която бди и ден, и нощ,
която съдбини разплита
и направлява с вещина,
но иска да остане скрита
от зрака светъл на деня.

Замират в тоя миг сърцата…
Но еква вик сред тишината:
„Виж, Тимотей, там иде пак
на Ивик сивия орляк!”
Небето мръква и когато
с уплаха вдигат се глави,
съзират: жеравното ято
над зрителите се изви.

„На Ивик?…” Името любимо
с вълнение неизмеримо
повтарят хиляди уста
и пламва пак ненавистта.
„Кои престъпници посмяха
да вдигнат над певец ръка?
А птиците защо крещяха?
И кой ги назова така?”

Гневът расте, шуми тълпата,
догадка трепва из сърцата:
„На евменидите гласът
извърши чудо тоя път!
Да се владее непривикнал,
злодеят се издаде сам!
Хванете този, който викна,
и неговият пътник там!”

Убийците са в ужас - няма
скривалище за тези двама,
след миг народът възмутен
без мъка ги залавя в плен.
Към съдията ги повличат,
шуми човешката вълна
и там, безсилни да отричат,
признават своята вина.

1797