Александър Шунков

В бр. 2 / 2011 г. на академичното списание  на Университета за култура и изкуства в град Кемерово, Русия, е публикуван романът на Никола Инджов „По следите на норвежеца”. В резултат на силен читателски интерес на 21 май 2012 година се състоя и видеоконференция с Никола Инджов, в началото на която прозвуча приветствието на Негово преосвещенство Аристарх - епископ Кемеровски и Новокузнецки. Владиката отбеляза значението на литературното творчество за формирането на културното  единство на славянските народи и пожела на Никола Инджов и участниците във видеоконференцията божия помощ в творческите им дръзновения. Негово преосвещенство изрази надеждата си, че тази среща-разговор с българския писател ще допринесе за мира и съгласието между братските славянски народи, за  осъзнаването  и съхраняването в съвременния свят на националните културни традиции.
В началото на видеоконференцията Александър Шунков, заместник-ректор по научната и иновационната дейност на Кемеровския университет за култура и изкуство, от името на ректора проф. Е. Л. Кудрина, , благодари на Никола Инджов за предоставеното право на първа публикация на романа на руски език именно на списание. В  последвалия тричасов разговор взеха участие преподаватели от катедрата по руска литература и руски език, от катедрата по чуждестранни езици, аспиранти, йереят Роман Закиров - ръководител на културния отдел на Кемеровската и Новокузнецката епархия, представители на научната и творческата общественост, между които писателят Йосиф Куралов - заместник-председател на Съюза на писателите в Кузбас, кфн Е. М. Афанасиева - завеждаща катедрата   по руско народно творчество,  доц. Е. В. Евпак - завеждащ катедрата по теория на езика и славяно-руското езикознание.
Пълен запис на видеоконференцията с Никола Инджов бе публикуван в информационния бюлетин на федералното Министерство на културата и  бе излъчен по Кемеровското радио. Отзиви за романа „По следите на норвежеца”  бяха публикувани в местните средства за масова информация.
Тук поместваме анализа на Александър Шунков, който представлява научно съобщение за Международната среща по славянски култури в Шчечин, Полша, организирана през октомври 2012 година.

—————————–

“Днес пред писателите възниква нова по качеството си задача  - как литературата да се спаси от глобализма. Казано с други думи, как в глобализирания свят Пушкин да  си остане русин, Рабле - французин, Сервантес - испанец, Гьоте - германец, Дикенс - англичанин, Данте - италианец… Подходът към литературата  с политически инструментариум се явява глобалистичен” - именно в такава плоскост вижда известният български писател и преводач Никола Инджов ролята на литературата като вид словесно изкуство. С това виждане, изложено от автора на романа “По следите на норвежеца” в предговора към първата му публикация  на руски език в списанието “Университет на културата”, не можем да не се съгласим. На истинската литература / независимо от принадлежността й към една или друга национална култура/  винаги е било присъщо да види и почувства в делничния ход на времето и събитията знаците и символите на процеси, чиито мащаби могат да  получат своята оценка по-късно. Именно такова усещане, че настъпва едно особено, ново време /”ничие време”/, нова история и същевременно се разпадат предишните устои на живота и  светът губи своите национални традиции, внушава Никола Инджов от страниците на своя нов роман “По следите на норвежеца”

Романът “По следите на норвежеца”, високо оценен от литературната критика в България, засега остава неизвестен на чуждоезичната читателска аудитория, както  и липсват извън пределите на страната литературно-критически статии, които да разглеждат художествената му природа. Въпреки че самият роман заслужава да бъде представен в широкото както европейско, така и руско литературно пространство.

Романът осмисля трагедията на ХХ век, когато човек губи родината си, нациите - своята национална идентичност, настъпва прераждане, претопяване, в резултат на което под въздействието на глобалните процеси националните култури умират и се появява нова лишена от корените си  “човешка популация на нечовешко време”. Именно така  дефинира героят на романа “По следите на норвежеца” Абрашевецът /Найден Найденов/ поколението хора, родени в Европа като следствие от реализацията на нацисткия проект “Lebensborn” /”Източник на живот”/ в периода 1935-1945 гг.

Ще си позволим да поясним същността на въпросния проект, иницииран навремето във фашистка Германия от  СС райхсфюрера Хайнрих Химлер, като се обърнем към историческите факти, осмислени в романа. Едноименната организация, грижейки се за чистотата на арийската нация,  трябвало да произведе ново поколение хора, родени от бащи   с арийски произход и здрави “чисти” майки от завоюваните  от Третия райх територии /Полша, Норвегия, Югославия, Чехословакия, Белорусия, Украина/, които съответствали  на арийските расови параметри и могли да раждат деца за обновяване на расата. В резултат на осъществяването на тази програма близо  двеста и петдесет  хиляди деца от окупираните територии  били насила отведени  и дадени в немски семейства с една единствена цел - да се възпитат в новата религия като истински арийци, верни на райха. Трябвало е да се създаде „каста от хора без корени, която да се управлява независимо от кръвните връзки. Нов еничарски корпус, съставен от различни според майчината националност мъже, обединени от идеологията”. Родени бяха над осем хиляди деца в Германия и дванадесет хиляди бебета в Норвегия. В редица случаи след края на Втората световна война те се оказаха в епицентъра на социално презрение, унижение, дискриминация от страна на своите сънародници. “Втората световна война се водеше за жизнено пространство за арийската немска нация. Новата цел обуславяше и новия световен ред…Но съдбата на европейските народи не зависеше от изхода на военните стълкновения…По-мощна, далекобойна и с прицел в бъдещето бе нацистката идея, предназначена не да унищожава, а да създава хора… Сякаш истинското предназначение на танковите армии на маршалите Гудериан и Ромел, въздушната флота на маршал Гьоринг, артилерията на  фелдмаршал фон Паулус бе да заглуши първия плач на близо четиристотин хиляди необикновени дечица, родени между 1939 и 1945 години”. - такова тълкуване на идеята “Lebensborn” дава пътешестващият с въздушен балон германец, който, както става известно по-нататък, също се е появил на бял свят по нацистката програма.

Точно този исторически факт е залегнал в основата на сюжета на романа “По следите на норвежеца”. Историята на “Източник на живот», имаща архетипични морфологични основания и препращаща към книгата на Битието, не можеше да не привлече вниманието на съвременния автор. Историята на Третия райх е изпълнена с примери за сътворяване на нов ред, нов свят, отричащ законите, дадени на света от Всевишния.  И в този случай не може да не се направи паралел между старозаветното сказание за сътворението на Адам и изгнанието му от рая -  и събитията през ХХ век. В първият случай обаче човешкият род е бил простен и благословен да съществува, докато историята на рода човешки през ХХ век, осмелил се да установи свой ред, показва друг резултат - скитничество, самота, откъсване от корените, загуба на име и род.  В крайна сметка историята на двамата братя - героите на романа /българинът Абрашевец /Найден Найденов/ и норвежецътФин Финесен/ - се превръща в повод да се осмислят фактите от историята на ХХ век и да се разширят рамките на проблема, да се види общочовешкият й мащаб. Съдбата на братята се превръща в проекция на съдбите на цялото човечество, независимо от национална и расова принадлежност. И тогава гласът на солистката на шведската група АВВА Анна-Фрида Лунгстад, също родена по програмата “Lebensborn”, чиито записи съпровождат Абрашевеца, придобиват символично значение. Музиката на групата АВВА звучи в романа всеки път като нова вариация на една тема в моментите му на допир с персонажите, които той среща по пътя си.

В този случай не можем да не се съгласим с онова жанрово определение на романа, дадено му от българската критика, - роман-притча. Сюжетът на романа е построен в традициите на жанра на притчата, с характерните за него  алегоризъм, библейски алюзии и символи, дидактизъм. Не следва да забравяме, че жанрът на притчата още в ранните стадии на развитието на литературата предполага свободното тълкуване на историческите реалности, подтиква читателя към свободно и многозначно разбиране на факта.  Присъщият на притчата алегоризъм се проявява още в наименованието на романа, като акцентира вниманието  на първо място върху  образа-символ на пътя, който героят трябва да извърви. При това в романа той се разкрива  в няколко варианта - героят не само върви по следите на своя брат норвежец-орнитолог, срещайки по пътя си различни герои, в съдбите на които се отразява съвременното състояние на човека, но  той също така се възкачва  към истината, която се разкрива пред него във финала на романа.

Седемте глави на романа  са всъщност  седем различни истории за човешките съдби, обединени от общ мотив - самотата.  Такава е историята на живота на съпрузите Гроздана и Гроздан, двама самотни старци , които доизживяват дните си край изоставена теснолинейка, която не води никъде;  на младежа с прякор Змийска глава, за когото “самотата бе най-добрият приятел и с никой не можеше да я раздели”; на последния овчар Георги от село Дунево, продадено на чужденци; на поп Ласко, в “чиято енория от десетина години никой ни се е раждал, ни е умирал”; на случайно срещнатия германец, пътешестващ с въздушен балон и също оказал се рожба на “Lebensborn”; на циганина - “катунар без катун”; на Кубрат Рафаилов, който живее самотно в изоставения танк “Майбах”, приличащ на отшелническа килия. Освен тази основни истории в сюжета са вплетени и съдбите на епизодични персонажи, но също така лишени от своите кръвни връзки със земята, на която са се родили. Като пример могат да послужат историите на децата на съпрузите Гроздана и Гроздан /съвременните Филимон и Бавкида/, заминали на гурбет в Гърция, на семейната двойка Гергина и Гергин, които събират минерали по бреговете на изсъхнали реки  и ги предлагат като лечебни средства на жителите на околните села. Описаният в пета глава  на романа образ на младата семейна двойка не може да не бъде съпоставен  със съпрузите, при които Абрашевецът остава да пренощува в началото на романа.  Бинарните образи на семейните двойки само на пръв поглед изглеждат различни. Обаче между тях прозира особено родство, което се проявява не само в повтарянето на имената, но и в общността на съдбите им. Двете двойки живеят с еднакво светоусещане - загуба на връзката с родната земя. Трагизмът на ситуацията проличава  и във факта, че това се превръща в характерна особеност на времето, в което живее съвременният човек - “изчезна родовото познание за пътищата, по които са вървели техните предшественици. Осъществяваше се някаква всенародна забрава”.

Новото време създава свой човек Тази тема е илюстрирана в романа чрез описанието на семейната двойка геолози. “Да лекуваш с камъни е като да вършиш работата на Бога през шестия ден от сътворението на света. Бог създава, а Гергин пресъздава човека. Но Всевишният го е създал от прах, а Гергин го строи от камъни … идва ред на Гергиновия материал, с помощта на който той създава здрави хора!” Така в романа отново прозвучава вариация на вече познатата ни тема - сътворението на новия човек. И бъдещето поколение на “здравите хора” вече е представено в образа на техния тригодишен син Дарко, който съпровожда родителите  в техните скиталчества. “Няма и три години още, но броди заедно с нас. А нали ние все по камънак, по камънак ходим, затъжи се детето за тревичка!” Тук става разбираема перспективата за живота на това поколение, отгледано край безводните и каменисти брегове на пресъхнали реки и лишено от жизнените сили на земята. “Ето вече цяла седмица Дарко не е стъпвал по тревичка”. Така, чрез митологични архетипи, авторът  отново ни дава възможност да чуем познатият вече мотив на обреченост на съвременния човек да странства и се скита, което  го потапя в самота. Същият мотив, препращащ  читателя към притчата за блудния син, звучи в песничката на стопанина на хижата: “Къде ходиш, глупчо, /къде бродиш, сляпчо, / за липова ябълка, /за каваково грозде” …

Единственият герой на романа, който още не е загубил връзка с корените си и  усеща остра необходимост  да се запазят родовите /а в по-широк план и общочовешките/ връзки, е Абрашевецът /Найден Найденов/. Самият рожба на “Lebensborn” героят живее с усещането за дълг на съвременния човек да запази своята история, култура. Той “гледаше на своя живот като неделима част от всеобщата история. Видимо, той беше от онези хора на ХХ век, чиито съдби неизменно съвпадаха със световните събития”. И по тази причина напълно обяснимо е, защо авторът на романа отрежда на своя герой особена мисия - да бъде учител и да обучава учениците си на чужди езици. “Преподавам чужди езици. Чуждият език е още един човек в човека -  французин, англичанин, испанец. Моите ученици усвояват не само техния език, но и възприятието им на живота”. На героя на романа, и самият той самотен /”почти двадесет години откакто е овдовял, няма деца и самотно кукува в къщичка с градинка”/, по същество е предопределена особена роля в - да стане свързващо начало  в свят, преживяващ своя разпад. Благодарение на скиталчествата на Абрашевеца и срещата му със  самотните изчезващи персонажи, днес все още могат да се видят онези островчета на националната култура и история, които самостоятелно вече не са способни да противостоят на есхатологичната сила на “ничието време”.

Такъв епизод, например, е описаната в трета глава на романа среща на Абрашевеца с овчаря Георги Георгиев от умиращото село Дунево, продадено на чужденци и предопределено да стане “обект за ловен туризъм”. Срещата, продължила до изгрев слънце, се съпровожда от изпълненията на песента-плач  на поканения от овчаря  народен певец  Иван Тремов. В същата художествена плоскост може да бъде осмислена и легендата, разказана от циганина в четвърта глава. Като най-ярък епизод, в основата на който е положена идеята за родство, се явява описанието на панаира в пета глава. Особените народни празненства/”Лазаров ден”/ обединява представителите на различни вероизповедания, отстранявайки условните граници и бариери в общото веселие и пиршество “Петъкът е подарен на мюсюлманите, съботата - на евреите, неделята - на православните. А Лазаров ден е когато петък, събота и неделя всичките се падат в събота!” - по този начин обяснява циганинът смисъла на тези народни празненства. И в общата музика на панаира в унисон звучат “овчарската свирка, кръчмарската цигулка, сазовете, огласящи турския Байрам, цитрите, звънтящи по време на еврейския Шалом”. Кулминацията на това предвеликденско събитие е танцът на Благодатния огън, който с право може да  се нарече танц на всички народи от Главанакския егрек, прославящ многоцветието на света, създаден от Твореца. По такъв начин, чрез културно-историческите, фолклорно-митологичните реалности на България, които авторът вплита в архитектониката на романа “По следите на норвежеца” ,  той осмисля съдбата на човечеството като цяло и това не може да не придаде философско звучене на творбата, както нееднократно отбелязвах по-горе. Романът ни заставя да видим зад сюжетната линия, следваща странствуванията на главния герой, проблемите, определящи   битието  в тяхната всеобхватност.

В този случай търсенето в продължение на четири години от Найден Найденов /Абрашевеца/ на неговия брат Фин Финесен  е продиктувано от желанието да разбере причините на явлението, придобиващо глобален характер -  светът  да губи родовата си памет, каквато всъщност е и била целта на “Lebensborn”, съставна част от “нацисткия генетичен идеал. “А той, странникът,  тръгна по следите на норвежеца, за да разбере и своята, и чуждата орис…Защо  поривът към вчерашния ден обхваща мен, а не  моя брат норвежеца,  разсъждаваше Абрашевецът и не можеше да открие отговора”.  Героят постоянно се опитва да намери отговор на въпроса, който има отношение не само към личната му съдба, но и към съдбата на цели нации: успял ли е светът да се избави от нацистката идея за превъзходство на една раса над друга или не? Възможно ли е в съвременните условия в света да бъде допуснато възраждането на тази идея? “Ето каква е работата: аз се тревожа, дали в нашите души дяволската същност на  Лебенсборн не е оставила неизтребима следа.  Ами ако, внедрявайки в съзнанието ни едно чужда детство, на нас са ни внушили някаква нацистка религия? …Абрашевецът стигаше до заключението, че нацистката идея продължава да съществува като продължение на нацистката война, докато има хора с натрапена им в детството нацистка идеология”.

Финалната глава на романа съединява двете сюжетни линии:  Абрашевецът  най-сетне се среща с брат си норвежеца, и тук придобива завършек и  философският контекст на романа.  Срещата на двамата братя не дава възможност да се почувства родството на душите, за което  мечтае Абрашевецът  по време на целия си дълъг път. “Ето, ние с теб сме братя по баща… Но не сме братя по дух. Така ли да те разбирам, Найдене?” - пита норвежецът. „Иначе не можеше и да бъде, Фин” - отговаря българинът. Но същевременно чрез диалога между Абрашевеца и Фин авторът на романа тегли чертата и под темата за осмислянето на съдбата на един народ в мащабите на всемирната история - на българския народ, неговата култура, национални традиции.  Всеки народ, населяващ земното кълбо, има своето предназначение, определено му от историята.  Всеки народ по време на дългия си път на развитие и съществуване само е обогатил света, като му е придал многообразие и многоцветие. Натрапването на света на една обща идеология, наложена от един народ, който се оценява  и провъзгласява за избран, е трагична грешка, която не може да не доведе този свят до гибел. Именно затова историята на “Lebensborn”, изведена в художествения контекст на романа, за сетен път потвърждава простата истина: единственото, което може да спаси този свят, да го защити от разрушителната идея, облечена в хуманни и благовидни словесни формули - това е запазването на националната памет за миналото на своя народ, своята страна. Миналото, от гледна точка на автора на романа, има своята мощна охранителна сила за поколенията хора, живеещи в настоящето. Истината, която се стреми да постигне Абрашевецът, напредвайки по следите на норвежеца, се открива пред него във финала. И колкото и да ни се струва този финал на романа “По следите на норвежеца” тъжен, в него звучи мощният по силата си мотив - “човек не живее заради смъртта, но храни надежда за възкресение”.

Литература

Никола Инджов. По следам норвежца (перевод Людмилы Писаревой) // Университет культуры. Литературно-художественный журнал. - № 1-2 (2011). - С. 6-58. Электронная версия романа представлена на сайте журнала «Литературен свят». Брой 10, юни 2009 // https://literaturensviat.com/?p=12290 [доступ 2012.07.13.].

Мария Узунова. Послание за опазване на достойнството и хармонията // Литературен свят / https://literaturensviat.com/?p=13445 [доступ 2012.07.13.]

Ромодановская Е.К. Русская литература на пороге нового времени. - Новосибирск, 1994.