Мария Узунова

Преситени от изобилието на книжния пазар, оставаме стъписани при прочита на ненатрапващия се с реклами и шумни представяния роман на Никола Инджов „По следите на норвежеца”. А срещата с невероятните му тракийски герои и пейзажи – горди, странни и неповторими, е наслада за сетивата.
Роман-притча, или странно вървене – към себе си, към корените, е всъщност „По следите на норвежеца”? Изборът на пътуването като своеобразен лакмус е прийом, използван в творбите на латиноамерикански автори като Х. Кортасар и К. Кастанеда. При Никола Инджов обаче то служи само за основа, формална база, над която, без назидание, но с много горест авторът изобразява днешното състояние на българското село, скъсало с традициите и с миналото си.
В седем глави, като в сътворението на света, главният герой на романа – Абрашевецът, тръгнал да търси брата си по баща – норвежец, обикаля българската шир и се среща със свои сънародници. Всеки от тях е по своему странник – двойка съпрузи, обитаващи изоставен кантон; овчар от продадено на чужденци село Дунево; поп-поет; обзет от странни философски учения момък и пустинник-нестинар. Постепенно акцентът на романа се измества и насочва към днешния облик на българските градове и села и загубата на възрожденските идеали и нравственост. Спираловидно, чрез съдбата на всеки следващ герой, авторът въвежда и в основната тема – тази за самотата. Самотата, като състояние на духа, но и отчуждение на индивида от традиционното възпитание и от корените му. С невероятен финес авторът представя настъпването й – бавно и неусетно през годините, подобно амортизацията и ръждясването на най-колоритния обект в романа – танкът „Майбах”.
За разлика от повечето съвременни романи, „По следите на норвежеца” е изпълнен с динамични и пропити със свеж хумор диалози. Именно чрез тях, а не опосредствено, са разкрити драмите, страховете и мечтите на героите – класически, познат от Чудомир и за жалост, позабравен днес начин на писане.
„Никой ми не спомена, че в кантона няма хора, та рекох да не ви подмина, де..”, само с тази закачлива, изпълнена с отрицания фраза, е внушено безнадеждното запустяване на цели райони. Гроздан и Гроздана, съпрузи, свързани все по-силно вследствие обезлюдяването на селото им, но и на самотата, навестила ги със старостта и разпръскването на петте им деца, са сред образите-символи в книгата. В привидните им словесни спорове личи нежно разбирателство и хармония на хора в преклонна възраст, но с млади сърца. Индиректно Никола Инджов внушава, че щастието е неподвластно на времето, материалните условия и не залинява дори при липса на социални контакти. Останали единствени обитатели на кантона, след като цигани отмъкват всички линии на сакарската дековилка, съпрузите съхраняват най-важното – пламъчето на обичта, но и стародавното българско гостоприемство. И макар на трапезата им да има само сланинка и ракия, те я споделят с първия преминал през кантона-„стряха” пътник – Абрашевецът. Наистина, в началото, боейки се от неизвестното, Гроздана нарича пътника с леко ироничното „Иван-Драган”, впоследствие те споделят с него не само скромната си вечеря, но и най-съкровените си спомени.
С доза носталгия Никола Инджов рисува запазването на патриархалните добродетели, проявявани като че ли само от най-обикновени, изнурени и уви, все по-малко, истински българи. Традиционните им имена, еднообразният живот, сякаш „вкоренил се на прелез, през който не минаваха влакове”, нашепват за отминали времена и забравена, простичка човечност. Впоследствие, Никола Инджов застъпва любопитното виждане, че хората със сходни имена са предопределени да имат общ и щастлив път.
Единствената мъка на съпрузите от кантона е породена от разпиляването на челядта им в чужбина и невъзможността родът да бъде продължен. Авторът подсказва, че именно тези обитаващи глухата провинция хора са съхранили в най-висша степен чувството за национална чест и пиетет към миналото. За тях Васил Левски продължава да е пример със своята енергия, неподкупност и скромност. Скромни като идола си, и те не искат отплата за стореното добро, че прислоняват случайни пътници, а само „силна вода”. Такава е водата при Русалкин извор, от извора при Свраково, Кайнаково и аязмото на Златна морава, все места, през които е минавал дяконът при обиколките си из страната. Гроздан и Гроздана са убедени, че и днес истинските светини са местата, посетени от Апостола. Същевременно, те страдат от липсата на общи национални идеали и поругаването на историческо минало. Затова изживяват дълбок потрес, когато при пътуване в Одрин виждат манипулиране на славното българско минало – тук българските победи са замаскирани, а турците – представени като герои. Горчиви истини звучат в наглед простичките обяснения на Гроздан, шокиран от пренаписването на историята.
Привидни отшелници в изоставения кантон „заглъхнал на буренясал коловоз”, всъщност двамата живеят като в райска градина. Не е ли именно райски пейзажът, накарал за пръв път Абрашевецът да се замисли за живота си: „Загърбил кантона, той усети, че години наред не бе виждал как пресен ветрец полюшва сини метличини, как от зеления мъх излизат на припек гущерчета. Диви божури неугасимо аленееха на злачни места, а разцъфналите крушови горички сякаш го съпровождаха навсякъде, трепетни и благовонни. В буйните предаприлски дни магарешките тръни набъбваха и лилавите им цветове започваха да се разтварят във вид на малки таралежчета”. С изключително майсторство Никола Инджов пресъздава красотата на българската природа, довела героя му до преображение – сякаш отметнал тежък товар, изведнъж Абрашевецът става ведър, напет, започва да се вслушва в душата си.
Загубил връзка със собствените си деца, Гроздан е останал близък с природата и с естествените й закони. Авторът акцентира на любовта му към птиците – той не само знае къде гнездят белоглавите орли, щъркелите, чухалчетата, а сам гледа гълъби и ги обучава. Подобно на героя на Кастанеда – индианският шаман Дон Хуан от „Пътуване към Икстланд”, и българинът със звучно име Гроздан е в хармония със заобикалящия го свят, от него черпи мъдрост, енергия и сили за оцеляване. Истинско вълшебство има в сцената на превъртащите се във въздуха десетина гълъби – представена от автора твърде необичайно с небе, което „бълбука” от шума на птиците. Волни и свободни са гълъбите, но и двамата съпрузи, радващи се не на охолство, а на „сиромашките думи на Апостола” и най-вече на камбанния звън, прекосяващ страната – от камбанарията на „Александър Невски” през черквиците в подножието на описаните в романа странджански църквици, Смолян, Йвайловград, Кърджали, та чак до последната звънарна в Одрин. Чуват го и сънародниците им, останали извън пределите на страната – в Кавала, Серес, Драма, Гюмюрджина и Димотика, както и в храма „Св. Димитър” в Солун.
Тъжен, но реалистичен е изводът, че само звънът на камбаните продължава да отеква в сърцата на българите днес, независимо от несгодите, политическите и социални катаклизми. Той преминава безпрепятствено през обширни територии и граници и докосва всяко сърце, като нишката кръв на Хосе-Аркадио, стичаща се неумолимо по улици и достигнала до кухнята на майка му Урсула от романа на Маркес „Сто години самота”. Всъщност, изборът на камбанният звън е сред най-находчивите хрумвания на автора – камбаната, атрибут, забраняван през периода на турското владичество да бъде използван в църквите, е основен български символ, възвестяващ свободата.
Любопитна е срещата на главния герой със странен младеж, нарекъл се претенциозно „Змийска глава”. И макар тя да става сред природата, в уединено и красиво място – на извор, усещането е за напрежение и невъзможност за разбирателство. Неслучайно Никола Инджов подмята, че като че ли срещата им се е състояла не на водопойно място, а „в някакъв загадъчен предел на космическото пространство”. Още с първите щрихи авторът загатва объркването и отдалечаването на младежа от корените и от естествеността. Вследствие безразборно възприемане на модни исторически, философски и културологически виждания, мисленето му е низ от алогизми, обвити в наукоподобност. Дори песните на Змийска глава издават обърканост и самота. Неспособността му да отговори на елементарни въпроси – как се казва, от къде е родом, дали се е наранил, е предадена от Никола Инджов с фин хумор. Всъщност, диалогът между Абрашевецът и Змийска глава не се състоява, те се разминават като метеорити в мислите и съжденията си. Опитвайки да анализира чувствителната му натура, всмукала от ранно детство разнородни исторически, магически и езически предания, авторът създава блестящ сатиричен образ на съвременния псевдоучен. Мечтаейки да стане продължител на делото на великите си предци, той уви, е скъсал с традициите, а представата му за миналото е съставена от хиперболизирани образи. Най-ярко свидетелство за този синдром е писмото на Змийска глава до Абрашевецът, когато вече като студент той се заема да изследва прабългарите. Стремежът за научни открития доминира над трезвомислието, а теориите му са абсурдни. С нескрит сарказъм Никола Инджов описва неговите причудливи изводи: „Така неочаквано за мен един надпис от селските гробища, който не можах да разчета, се оказа неразчитаем и за преподавателя ми по старобългарски. Така да се каже, това си е все пак нещо неизвестно досега в езика. Паралелите, които започвам да прокарвам, са много дълги и внимавам да не се оплета в тях”. По брилянтен начин е илюстрирано безхаберното боравене с научни понятия и смелото коване на теории за връзки между отдалечени и нямащи нищо общо явления и обекти от аматьори в науката. Образът на отнесения модерен учен „шаманист” е сред най-върховните постижения в романа.

С носталгия по невъзвратимо отминалите времена е описано село Дунево, основано от беломорски бежанци. Мястото, прислонило в миналото множество достойни българи, днес наподобява замъка на спящата красавица след 100-годишния й сън. Горестно са изобразени неподрязаните овошки, потъналите в бурени лози. Дори плетовете на къщите сякаш страдат от човешката немара и се стремят да се отскубнат от ръцете на новите стопани. Картината в някога китното селце, уютно „шмугнато сред снежнобели овошки”, е почти апокалиптична – къщите и имотите са изкупени от богат италианец, целящ да основе селище за ловен туризъм. Симптоматично е изпълненото с отчаяние писмо на последния жител на селото – местния овчар до прочут жеравненски музикант. Като бранител на средновековна твърдина, чиято съдба е вече предизвестена, той изразява сетното си желание – преди края си да послуша хубава българска музика. Цялата трета глава на романа е обагрена в минорни краски, заради изоставянето на местата, към които преди повече от 80 години беломорските българи са достигнали с цената на свидни жертви, битки с башибозук и кървави сълзи. Тя в най-голяма степен олицетворява отдалечаването – от корените, от спомена за миналото, водещо до заличаване на националната идентичност. И сякаш не пастърма опърля овчарят-домакин за госта си певец, а гори къс от сърцето си.
Сред най-важните срещи на Абрашевецът е запознанството му с местния поп-поет. В името на поп Ласко авторът е вплел шеговита символика, но и намек за неподправена, човешка връзка с вярващите. Далеч от ортодоксалния образ на духовник, попът с афинитет към анасонлийката, риболова, моторите и наивистичната поезия, е сред най-симпатичните образи в романа. Въпреки еретичния си облик, той се оказва истински бранител на българските традиции и дух. В изречените му уж небрежно думи е стаена авторовата горчивина от обезбългаряването на цели райони. Непревзетото му родолюбие и респект към миналото се проявяват с особена сила по време на изповедта в „Хайдушкия” манастир.
В известен смисъл тази част е централна за романа. В нея е разкрита същността на немската програма „Лебенсборн”, целяща създаване на чиста арийска раса от бащи германци и майки от завоюваните територии, чийто рожби са Абрашевецът и търсеният от него норвежец. Наред с формалната идейна завръзка, с този епизод Никола Инджов поставя основните акценти в книгата си. Причудливата изповед в хайдушкото скривалище на манастира, когато Абрашевецът застава на колене пред костите на загиналите за свободата на отечеството и наместо пред Бог свидетелства пред паметта на героите, е истинско постижение на перото. Твърде смела и неординерна е авторската идея за подобно извършване на тайнството: „Говорил си, говорил си, цял живот говорим на колене – отвърна многозначително попът, – затова сме на тоя хал. Почвай, чадие!”. След представянето на чудовищната програма „Извор на живот”, отнела подобно на еничарските корпуси множество деца от семействата им и заличила от съзнанието им спомена за минало, дом, семейство и дори собствено име, духовник и изповядващ се постигат единомислие. С човешка, а не с показна религиозна благост поп Ласко утешава и съзира доброто в Абрашевецът – това, което никоя програма не може да изтрие, ако се носи в душата – чувството за справедливост и състрадание, както и признателност към жената, дала живот – майката.
Простичко и непревзето чрез словата на поп Ласко, Н. Инджов изразява разбирането си за ролята на човешкото име. Иронизирайки модните тенденции за избор на чуждоезични имена, той опитва да вникне в смисъла на името. Особено интересно е схващането му, че нерядко то носи скрити благопожелания и може да въздига притежателя си за достойни дела – например Искрен, Благородна, Хубен. По-общото внушение е, че дори нямащият собствено име, а наричан заради външността си Абрашевецът, е надарен с добродетели и не миналото, а мечтите на човек определят дните му. Мъдри и допускащи опрощение са тези слова, двусмислени, като използваното понятие „чадие”, те са сплав от плюс и минус. Изповедта в манастира утвърждава запазването на спомена за най-близките като основна нравствена норма. Такава изповед отваря врата към доброто начало в човека.
Следващите срещи на Абрашевецът – с германец, продукт на програмата Лебенсборн, аварирал с балона си сред българските поля, алюзия за цепелините от 30-те години на миналия век и с циганин-огневидец по време на провеждан местен сбор, са също показателни. Трагикомичен е образът на циганина Съдисам, в чийто на пръв поглед фриволни слова авторът влага дълбок смисъл. С изключително майсторство Н. Инджов представя съвременните, загърбили обичаите си българи, за които така трепетно очакваните в миналото събори, са се превърнали във фарс. Странно е, че дори най-магическите елементи на обредите са обезличени и предварително режисирани. Тъжна ирония има във факта, че именно циганин става огневидец на Богородичния огън при Главанашки егрек, а сцените, в които той пее с невероятно чувство българските народни песни за Радка змейца и рецитира стария български химн, се родеят с експресивността от филмите на Е. Кустурица. Още по-тъжно е обаче авторското заключение, че „богомолците не винаги изглеждаха смирени”, присъствието им е формално, а в организацията на съборите прозира търгашество.
Ключов епизод е запознанството на главния герой с Кубрат, потомък на царски офицер, обитаващ вкопан в земята танк „Майбах”. По невероятен начин Никола Инджов разкрива диспропорцията между самотата на убежището на пустинника и заобикалящата го необятна шир. „Абрашевецът вървеше по черен път между разцъфтели круши – дивачки, поразровен от глиги и еленови копита. Зеленикав повей полъхваше от избуяли възвишения и некосени ливади, но ни косач, ни пастир съзря странникът по благодатната пролетна земя”. Наместо обработвани земи той среща свой връстник, смесил историческите спомени, нерадостния си живот като рейнджър и мечтите за достоен живот и чест. Той живее с представите за славното минало и със спомена за подвига на дядо си – поручик Рафаилов. Подобно на съпрузите от кантона, и пустинникът пази ревностно българските традиции. Причудливото си обиталище той е обзавел с губери и тъкани черги, икони, триноги столчета и синия го превръщат в миниатюрен модел на възрожденски дом. Същевременно, Никола Инджов описва с доза ирония еклектизма на схващанията му – сплав от предания, „четени и недочетени книги”, както и мечти за национално достойнство.
Именно след срещата си с Кубрат Абрашевецът проумява историческите превратности и драматизма на скъсването с корените. В лицето на пустинника от танка обаче той открива и един самотен боец, съхранил чувството си за чест, достойнство и национални идеали.
Неслучайно при танка на Кубрат става и дългоочакваната поява на норвежеца. Чрез диалога на тримата герои Никола Инджов разкрива вижданията си за странностите на българския дух и характер, за постепенното, доброволно изоставяне на традициите от младите българи. Разтърсващ и трагичен е образът на споменатото от чужденеца „мъртво село” – всъщност то е събирателно прозвище на множество български села и се характеризира със запуснатост, разрушени сгради и църкви, необработени чудни, дарени от природата-майка земи. Като необясним парадокс, отново през погледа на норвежеца, е видяно скъсването на съвременните българи с родовите им връзки, завръщането им в бащините домове само за Задушница, като дори тогава влизат плахо, като чужденци. За Кубрат изход от омерзението е умишлено избраната изолация, животът на отшелник и създаването на радост за другите чрез нестинарството. Всеки път той възкръсва в танца като феникс – забравя се и, закичил най-древното според него българско цвете – зелениката, сякаш за миг успява да се завърне при корените си.
Танцът на тримата наподобява магически ритуал – странници в един объркан модерен свят, в който дори птиците са започнали да объркват трасето на миграцията, те съумяват да открият корените си. Вихреното нестинарско хоро е ритуал, но и танц-пречистване. Престъпвайки по жаравата, с икони в ръце, героите, с различен произход, съдба и опит, осъзнават, че животът трябва да се живее въпреки несгодите и белезите от миналото. Как да се прехвърли мост между настояще и бъдеще, е всъщност централният въпрос на романа. А също и изборът – дали да се съпреживява постоянно страданието и поражението, специфично за българския манталитет, или да се предпочете друг път. Според Н. Инджов основно е съхранението – на природни семена, цветя, растителни видове, култура. Това впрочем е направила и българската държава, като е запазила и допринесла за разпространението на славянската писменост. С това послание за опазване на наследството и хармонията в света романът на Н. Инджов заема достойното си място сред най-брилянтните образци на световната литература.
„Няма страшно” е свързващата фраза-рефрен по време на нестинарския танц, тя е и авторския повик за надмогване на болката и излизане на светло. А във финала на романа сякаш се мярка Чаплиновата фигурка – крачеща и отдалечаваща се по вечния друм, изпълнен с простички истини и ежедневни чудеса, какъвто е поздравът „добра стига”.