Олег Шестински

превод: Нико Стоянов

                    В памет на Андрей Германов

Нагоре по село Боженци
аз тръгнах. - Как вятър свисти!
Огнището топло без мене
остана в дома да пламти,

където в покой задушевен
Андрей - мълчалив и суров,
отдал бе езика си древен
на музата на С. Орлов.

Вървях и си мислех: как нужно
е днес да узнаеш вкуса
на недотегливата дружба,
подобна на чиста роса.

И често да чуваш ония
слова и познатия зов
на дружбата ненатрапчива,
съгрята от тиха любов.

Аз знаех, че вкъщи остава
Андрей да превежда и днес;
на листчето да възкресява
войнишката доблест и чест.

Но кацнаха и затрептяха
на Шипка две хладни звезди
и българки песен запяха
над снежните бели води.

Потъвам аз в синята вечер,
душата ми - в здрачна тъга;
и нийде и никога вече
не ще се повтори мига.

Пред къщи жълтее тревата,
на ручеи секва гласът…
Очи закачливо-познати
славянската тайна таят.

Аз зная, че пак ще ме видят
не празничен, а в оня миг,
когато тъгувам обиден
и пак съм замислен и тих…