СВАТБЕНА ПЕСЕН

Йохан Волфганг Гьоте

превод: Александър Миланов

СВАТБЕНА ПЕСЕН

Говорим и пеем за графа, че тук
във замъка той обитава.
В просторните зали днес графският внук
на сватбен пир гости гощава.
Години със вража рат графът се бил,
със слава в свещена война се сдобил,
но щом от седлото той слязъл, открил
във замъка стар - запустение:
имоти, слуги - разпилени.

Ти пак си тук, графе, във родния дом,
но как да повярват очите!
Отнякъде вятър се втурва и с взлом
нахълтва навред през вратите.
Какво да се прави в таз есенна нощ?
Но случва се впрочем и жребий по-лош.
Затуй ще отдъхнеш. Не търсиш разкош -
ще легнеш в постеля корава.
Щом съмне, по-весело става.

Едва го унася послушният сън
и чува пробягваща мишка.
Защо е дошла? Да отиде навън -
тук няма дори и трошичка.
Но ето: в краката на графа стърчи
джудженце с брадичка, със живи очи
и стиска фенерче, струящо лъчи.
Очите си графът отваря,
макар че за сън той изгаря.

„Намерихме в замъка ние подслон,
щом беше от тебе оставен.
Не зърнахме твоя препускащ вран кон
и сватба решихме да правим.
Не ти ли е страшно, дай право тогаз
във чест на невестата всеки от нас
да пее, да пие, да тропа със бяс.”
А графът в блаженство заплавал:
„Завинаги право ви давам!”

Съгледал три конника морният взор,
а точно след тях изпод пода
изникнал и пеещ, люлеещ се хор
от дребна и странна порода.
И дълъг поток от карети вървял -
разкошът невиждан тъй ярко блестял,
че сякаш празнувал тук някакъв крал.
Накрая със златна каляска -
жених с годеница прекрасна.

Местата си всички заемат с галоп
сред зала, внезапно огряна.
За вихрени танци и весел хоп-троп
намира си всеки избрана.
И пеят, и дрънкат, и звънкат в захлас,
въртят се, валсуват, танцуват със страст
и думкат, и бумкат, и тумкат със бяс.
На графа замаен се струва,
че болен от треска, бълнува.

И тропот, и хохот, и грохот навред -
нареждат трапеза голяма.
И всеки там бърза със ред и без ред
да седне до своята дама.
Джудженца с блюдца във ръцете търчат -
и гостби, и риба, и птици редят,
и чаши с изискано вино кръжат.
Накрая със тостове, с песни
започва тук всичко да чезне.

Сега, за да чуете странния край,
да секнат гълчава и врява.
Тоз, който доволство от малкото знай,
в голямото вечно успява.
Тромпети и дрънкащ, и звънкащ порой,
карети, ездачи - сватбари безброй
пристигат, шум вдигат, покланят се в строй.
Тук шествие в късните нощи
и днес продължава все още.


ИЗ „ЕПИГРАМИ”

Венеция 1790

***

Имах любов и от всичко беше по-скъпа за мене.
Нямам я вече. Мълча. И загубата понасям.

***

Колкото пясъка са учениците на фанатика,
но предпочитам аз перлата - тебе, разумни приятелю.

***

Трогва тълпата кресливецът, последователи много,
а пък малцина със почит към умния се отнасят.
Често бездарни картини са чудотворни картини.
Духовните творения не се създават за паплач.

***

Питате какво момиче искам да имам. Имам го.
Точно каквото го имам. С няколко думи казано,
аз на морето отидох и си потърсих там мида. В една
бисер открих: оттогава тя до сърцето е скътана.

***

Устни защо ли облизваш, щом преминаваш забързана?
Всъщност, показва езичето колко бъбриво е то.

***

Решил ли си да укоряваш, светец не искай да изглеждаш.
Мълчи човекът справедлив и щедро ни прощава.


НА ХАФИЗ

Ти първи може би в света
си проумял закона,
че във вериги на страстта
лежат праха и трона.

Тя първо болка, след това
блаженство ни дарява.
Ако един строши глава,
друг дваж по-дързък става.

Прости ми, майсторе - същ лист
съм аз от страсти скрити,
щом странстващият кипарис
ми повлече очите.

Какъв вървеж! Така влекът
се гали о земята.
Като милувка е дъхът,
а облак лек - словата.

Но ти си тласкан все натам,
де къдрите се диплят
и бухнали във кръг голям,
от вятъра подрипват.

Открива ти се ведър лик,
сърцето укротява,
а песен радостна за миг
духа ти приютява.

Но страстни устни без следа
покоя изпаряват:
дарявайки ти свобода,
окови ти поставят.

Дъхът не търси път назад,
душа с душа се слива.
И щастието аромат
невидимо разлива.

Щом пламнеш целия, очи
отправяш към стакана.
Кръчмарското момче търчи
към тебе с пълна кана.

То слуша с поглед озарен
урока и немее,
духа, от вино озарен,
желай да проумее.

Открива му се цял светът,
запява му душата.
То става момък с яка гръд,
чернее му брадата.

Напълно ти си проумял
сърцето и живота
и със мъдреца побелял
беседваш със охота.

Да не лишава шахът нас
от висшата закрила,
съвет ти даваш в сгоден час
на него и везира.

Ти знаеш всичко, цял живот
си пял със дивна сладост.
И нека с твоя съпровод
вървим през скръб и радост.