Хафез
Хафез (Хафиз, Гафиз) е прозвище на Хаджа Шамс ад-Дин Мохамад Хафез Ширази (Шираз, ок.1325/1326 - Шираз, 1389/1390) е персийски поет, мистик, философ, автор на газели, рубаи, касиди, кита и таране, и досега обичани в Иран и по света. В единствения стигнал до нас автограф самият Хафез се нарича „Мухамад ибн Мухамад ибн Мухамад по прозвище Шамс ал-Хафез аш-Ширази”. Произхожда от незнатно и небогато семейство на ширазки граждани. Животът му минава в бедност. Баща му Баха ад-Дин Камалидин, търговец на въглища и познавач на Корана, умира когато поетът е дете. По-големите двама братя на бъдещия поет тръгват по света в търсене на препитание, а малолетният Шамс ад-Дин Мухамад остава с майка си, която не може да храни себе си и сина и го дава за възпитание в семейство на учител. Но човекът, който трябвало да се грижи за момчето, скоро се отказва от задълженията си и го дава да учи занаят в цех за квас в Шираз. В младите си години Хафиз работи и в пекарна и се влюбва в девойка, на която посвещава повечето от газелите си. Учи в мактаб, на 21-годишна възраст става ученик на поета и шейха Махмуд Атар в Шираз. Според една легенда поетичната дарба била дадена на поета след нощна молитва на гроба на учителя му. Наричан „хафъз” за това, че научава наизуст Корана. Става придворен професионален четец на Корана в двора на Абу Исхак Инджу (1342-1353), но води скромен живот на дервиш, според някои влиза в суфийския орден на Тарик. При следващия управник на Фарс, основателя на династията на Мозаферидите, Мубариз-ад-дин (1354-1358), Хафез се присъединява към обкръжението на наследника на престола шах Шуджа, който е в опозиция на баща си. Събитията от царстването на шах Шуджа (1358-1384) намират отражение в много стихотворения на поета; някои газели споменават за немилост, постигнала поета през 1366. Възможно е именно по за това врее да се отнася неудачният опит на Хафез да се установи в Йезд. По-трудно е да се определи времето на пътуването до Исфахан, косвено отразено в две газели. Сред членовете на мозаферидския дом, влезли в борба за престола след смъртта на шах Шуджа, от симпатиите на поета се ползва само шах Мансур (1388-1392), доблестно загинал в борба с Тимур. На шах Мансур Хафез посветил поемата „Саки-наме” и 6 стихотворения, както и касида с благодарност за включването му (вероятно през 1388) сред т. н. чалмоносци („ахле амаме”) - духовни лица, получаващи специална субсидия („едрарате бумийе”). Стиховете, посветени на шах Мансур, са последни по време сред датираните съчинения на Хафез. Умира над 60-годишен, погребан е в градината Мусала в Шираз. Мавзолеят (гробницата) на Хафез се намира в Шираз, където идват многобройни поклонници и туристи. Наричан „лесанолгейб” (владеещ съкровената, божествена реч), „Лисан-Елгаиб - езикът на тайнствените чудеса”; „Принц на персийската поезия”; „Безсмъртния Хафез” не само в съвременен Иран, но и в Таджикистан, Узбекистан, Афганистан и много други страни от Средна Азия и Средния Изток, за жителите на които е това, което е Пушкин за руснака или Шекспир за англичанина. След като се прославя приживе като майстор на газелата, прозвището Хафиз става не само негов литературен псевдоним, но и нарицателно понятие, означаващ народено поет. Приживе не събира творчеството си. Посмъртният сборник със съчиненията на Хафез е „Диван” (понякога казват, че го е съставил самият поет) и в Иран досега практикуват гадаене по него, като най-точно се счита гадаенето на гроба на поета. Посмъртният “Диван” (първа редакция в края на XVI в.), се състои от 751 газели и 7 касиди. Произведенията му са събрани от Мохамед Голанд и Сейед Гасем Анвар. Този „Диван” се разпространява в огромен брой в Иран и зад граница, което води до замърсяването на текста с чужди добавки. Първият опит да се възстанови текста е на турския филолог Суди (починал 1591), редакцията на когото е станала канонична и е залегнала в основата на повечето европейски издания до 19 в. През 1928 г. иранският библиофил Саид Халхали открива преписан 35 години след смъртта на поета ръкопис на „Диван”, което помага за по-нататъшните текстологични изследвания, отразени в иранските издания на Тазамони Елми (1947) и Джавадам Елми (1964-1966). Според изданието на Енджеви (Техеран, 1967), „Диван” на Хафез се състои из 418 газели (с обем от 5 до 10 бейта), 5 големи касиди-панегирици, 29 кита (неголеми „стихотворения по случай”), 41 рубаи и 3 малки месневи като автентичността на редица произведения остава спорна, както и принадлежността му към суфийски орден (например големият суфийски авторитет поетът Абдурахман Джами отказвал да удостовери, че Хафез е принадлежал към какъвто и да е суфийски орден). Но е факт, че Хафез е заимствал от предшествениците си не само системата на суфийската образност - многобройни изследвания доказват в стиховете му мисли, образи и дори изрази, взети непосредствено от произведения на Саади, Низари, Салман Саведжи, Хаджу Кермани и други автори. Но тези заимствания са подложени на дълбока творческа преработка и служат само като материал за ново поетично произведение. В училищата (мактаби) на Бухарското ханство в периода XVI - началото на XX в. стиховете на Хафез Ширази влизат в задължителния учебен курс. В съвременен Иран „Диванът” на Хафез стои на първо място сред всички преиздания на класиката. Силата на любовта към поета се изразява и в персийската поговорка „във всеки дом трябва да има две неща - Коранът и Хафез”.Творчеството на Хафез е върхово постижение на цялата средновековна персоезична лирика, то е превеждано на всички европейски езици и много азиатски езици.
Публикации:
За Хафез:
ХАФЕЗ/ автор: Ахмад Тамимдари/ брой 35 декември 2011
ХАФЕЗ/ автор: Абузар Ебрахими Торкаман/ брой 35 декември 2011
