ШАХМАТИСТ
превод: Валентин Дешлиу и Михаил Берберов
Узнах, че си починала, любима.
Прошепна ми го може би приятел
или пък чужд човек, следил до вчера
играта ни. Прошепна ми го, вгледан
в очите ми. А време бе, когато
се срещахме със тебе всяка вечер:
от шапката ми капеше дъждът
на твойто рамо и на сутринта
на твоето сърце добрата сянка
над мене падаше, като че златен лист
върху гърба на Зигфрид. Ти тогава
единствената рана бе за мен.
А след това аз много битки водих,
останаха ми белези и рани
зараснали - не капе вече кръв…
Узнах, че си починала, любима.
Прошепнаха го ниско. Може би
съм ги учудил, казвайки: „Тъй скоро?”
И продължих да пуша над една
игра на шах, която бях изгубил.
Замисля ли се, всичко ми се вижда
загадъчно, фатално: сякаш ход
от бялото на черното поле
с царицата или със офицера.
Представи странни имах за душата
и пред мъртвец аз шапката си свалях.
Но днеска - не. Аз днеска мисля само
за мойта всекидневна слабост. Ти
все пак царица беше…Ако аз
шахматна фигура преместя, търся
дали не е останал отпечатък,
или игра е само всичко. Ти
недей се огорчава, че по навик
ще ти говоря на ухото - знай,
макар да ми е тежко, че така е:
едно момиче - то н теб прилича -
обикнах. Нищо, че съм малко стар,
не с е сърди на моя грях… Ти знаеш,
че ако подредиш нещата пак,
то втората игра ще ти излезе
от първата по-ценна… Да, разбрах,
пошепнаха ми тихо, че те няма,
учудени дори, че не заплаках,
но аз обаче Зигфрид днес не съм
и в някогашни приказки не вярвам.
И все пак - да не беше този дим -
те щяха може би да разберат,
че не мечтая, щяха може би
да разберат, че моите очи
сега със много мъка се задържат
върху царицата, която съм загубил.
Но хората не виждат през дима.
И само ти оттам го разпръсни
с ръката си довечера, когато
с момиченцето се разхождам, дето
на теб прилича и не знае нищо…
