ТРИПТИХ
В памет на Андрей Германов
превод: Найден Вълчев
1.
И там, в онази София задъхана,
сред тихите й гробища видях
грамадата венци недоисъхнали
и болката, затрупана под тях.
И в миг разбрах, преди да видя буквите,
че те покриват твоя пресен ров,
че моите надежди вече рухват,
че аз не съм за този ден готов.
Стоях сломен и смазан както никога,
ти зад пръстта далечен бе заспал
и стенеше душата ми, и викаше
срещу несправедливия ти дял.
Мълчеше църквичката, птици кацаха
из клоните на слънчевия май
и стичаше се светъл дъх акациев,
и бе бездънен синият безкрай.
Звъняха звънко кленовете сводести,
бушуваше в тревите пролетта,
като че протестираше природата
срещу небитието и смъртта.
2.
Жестоките нрави забравят
най-верни другари дори.
С другари обаче не стават
замени. Най-вече с добри.
Ръцете сме стиснали само,
а вече разбрали сме в миг -
приятелство дълго, голямо
в съюз ще ни свърже велик.
И вярваме в новите срещи,
и знаем, че нямат те чет,
че пак ще се срещат горещи,
че всичко е все занапред.
О, сляпа наивност! О, сляпо
пилеене лудо на дни,
които текат и се стапят,
а после върви ги гони.
И ето накрая, след всичко -
ни срещи, ни думи, ни глас.
Цветчетата, като сълзички,
безшумно се ронят над нас.
3.
Брате български мили, Андрей!
На славянското братство витязът!
Как след всичко на Дунав „здравей!”,
как „здравей!” на балкана ще казвам?
Че дошел-недошел и с очи
зърнал Витоша - аз ще се моля
под високите златни лъчи
пак „да викнем” бялата пролет.
Както беше веднъж. Зърнест сняг
още спеше по ската отвесен,
а ти госта подканяше пак
да запее прастарата песен.
И се сляха в душата ти там,
и те взеха по своите друми
партизанският огън голям
и на майка ми малките думи.
Брате български мили, Андрей!
Ти бе целият обич и лира.
Обичта е безсмъртна. Живей
с тази обич, Андрей, не умирай.
