СЕСТРАТА НА ОКЕАНА
(Поезия от Бразилия)
превод и бележка: Никола Инджов
Бразилия е като сестра на океана… Само така може да се внуши някаква представа за нейната огромност. Тя заема такова средищно пространство на континента, че граничи с всички южноамерикански страни без Чили и Еквадор. С пряк допир до държавите, създадени от испанците и от Освободителите на Америка, Бразилия все
пак е съхранила португалския език като най-адекватен на нейната многокоренна в етническо отношение поезия. Началото на бразилската поезия идва от мисионерите йезуити, които между трактати, хроники и донесения опитват мерената реч. Тогава епохата на Конкистата и Колонията, която в обсега на испанския език се характеризира с близки до литературните жанрове дневници, писма, географски и етнографски описания, направени от Христофор Колумб, Фрай Бартоломе де лас Касас, Гонсало Фернандес де Овиедо, Ернан Кортес, Бернал Диас де Кастийо, Инка Гарсиласо де ла Вега, Алонсо де Ерсиля и Сунига, Алваро Нуньес Кабеса де Вака… Откриватели, свещеници, войници, чието дело е възвисено от гениалните първи писатели на континента като мексиканката Сор Хуана Инес де ла Крус. Подобни хора създават бразилската писмена поезия, макар имената да са не толкова известни. Постепенно към общия процес се прибавя устното творчество на индианците и на докараните от Африка чернокожи роби, които определят и до ден днешен не само цвета на Бразилия, но и митологичните и фолклорните мотиви в много изкуства.
Първоначалната бразилска поезия се отличава с култ към природата, особено пасторалната лирика. Именно заради това идеите на просвещението в Бразилия например се поемат от поезията. Въобще много философски или естетически влияния намират в Бразилия специфично превъплъщение и израз. Още един пример - съчувствието към коренните обитатели индианците слага началото на идеята за “естествения човек”.
Превръщането на индианците в клетници на събитията и въздигането на клетниците като главни герои на литературата съвпада с антипортугалските обществени настроения. Специално в поезията това залага една постоянна чувствителност към живота на онеправданите хора и идеалите на свободата.
Модерната бразилска поезия получава признание на континента и в световен мащаб след знаменитата Седмица на модерното изкуство, организирана в Сао Пауло от 13 до 17 април 1922 година. Тази седмица е демонстрация на постигнатото литературно превъплъщение.
Същността е в новите таланти, които с авангардистки усилия си поставят за цел чрез един свръхчувствителен национализъм, който няма нищо общо с шовинистичното националистическо минало, да отразяват живота и реалностите на своята земя. Между блестящите инициатори на Седмицата са Мануел Бандейра, Гийермо де Алмеида, Роналд де Карвайо, Марио де Андраде, Освалдо де Андраде, Рибейро Коуто. Това са книжовниците, а към тях се присъединяват обновителите и на други изкуства - художникът Анибал Малфати, скулпторът Виктор Брешерет, композиторът Ектор Виялобос. Както пише въобще за новата бразилска поезия Роналд де Карвайо, модерният човек, за да създаде близка на съзнанието си литература, трябва да се освободи от всякакви предразсъдъци. В Бразилия модерният човек има пред очите си един девствен свят. Да организира този материал, да му придаде стабилност, да го концентрира в човешката изява - това е задачата на твореца. Директна и чиста поезия, вкоренена дълбоко в националната структура. За това е нужно вникване не само в проблемите на бразилеца, но и вникване в проблемите на американеца.
Живота на бедните хора е всъщност живота, който проличава в ярките и ритмичните звуци по улиците на бразилските градове. В Бразилия животът като че ли не се подава на обикновените описания, за него като че ли не може да се каже, че тече, минава, развива се и т. н., а трябва да се каже, че ечи и пъстрее. И аз го видях такъв, при това не по време на пищните карнавали, когато животът се пренася на улицата в одеждите и звуците на всенародни празници. Видях го в дни, съвпаднали със скръбта по един агонизиращ президент. Не само по телевизията, разплакани бразилски лица се срещаха навсякъде по улиците на Рио де Жанейро, на Манаус, на Сао Пауло, но като инстинкт за самосъхранение багрите и ритъмът проблясваха и проечаваха и тогава, а плачът сякаш конвулсивно преминаваше в танц, скръбта - във феерия.
Такава изглежда е и бразилската поезия. Модернистите след знаменитата Седмица сякаш върнаха окончателно един дълг на Португалия. Те направиха така, че езикът на лузитанците да бъде проговорен в Америка от много повече хора, отколкото в самата Португалия.
Това е особен отклик на могъщите влияния, оказани на бразилската поезия от гениалните португалски поети Луиш де Камоинш и Фернандо Песоа.
След модернистите се появи т. нар. поколение на 1945 година. Поети като Жоао Кабрал де Мелу Нету и Леду Иву организират пак в Сао Пауло първия писателски конгрес. Той отбелязва началото на постмодернизма.
Някога аз имах една среща с Рицаря на надеждата Луис Карлуш Престес. Той бе живял дълго извън отечеството си Бразилия и често говореше за Бразилия със словата на поезията. И други бразилци проявявах склонност към поезията като израз на тяхната житейска орис. Ето защо аз се съмнявам, че емблематични за Бразилия са само футболът, кафето, карнавалът с боса-нова и ламбада.
Като израз на духовен потенциал поезията на Бразилия е безспорна. Тя е поезия богата на ритми и багри, сложна като композиция и метафора, тя е много жизнена, повлияна от необозримите етнокултурни пространства на вълшебната страна. Тя е сплав между националното и универсалното - и това е наистина емблематично.
ИЗКУСТВОТО ДА ОБИЧАШ
Заради щастието на любовта - забрави си душата,
душата осакатява любовта.
Само Господ намира удовлетворение
в друга душа.
Само Господ или някой извън света,
душите не се съприкосновяват.
Остави твоето тяло да се разбере с друго тяло,
защото телата се разбират, но душите - не!
ИМЕТО НА МУЗАТА
Не те наричам Ева,
не ти давам името на никоя родена жена,
нито на нещо, нито на богиня, нито на пророчица,
нито на земя, нито на звезда, нито на цвете.
Но те наричам тази, която се спуска по лунния лъч,
за да разбуни морета,
за да навлезе в най-трепетни неща.
Когато гледам безкрайните полета с върби,
разлюляли цветисти корони,
знам, че не вятър - ти преминаваш
с разпуснати коси.
Обичам да те съзирам в прозрачните медузи,
полюшнати към северните моря,
да те чувствам в чайки и птици от полюса,
полетели през поледени пространства.
Не те наричам Ева,
не ти давам името на родена жена.
Твоето име трябва да бъде на устните на децата,
родени неми,
в тихите и подвижни пясъци, отишли в дъното на
морето,
в утаения въздух след свирепите урагани,
в словото на отшелниците, които те видяха насън
и умряха, щом се пробудиха,
в неразбраната от никого до днес
парабола на мълнията.
Във всяко подобно движение има срички
от твоето име вековно.
Да почакаме, друже, семената засяти да се преродят
и първозданните животни да се помирят
под същата дъга.
Тогава ще се чуе името на тази, която не наричам Ева,
нито й давам името на родена жена.
ЕЛЕКТРИЧЕСКИЯТ СТОЛ
Няма нужда от метафизични сравнения
между синия стол, на който седи кралят
на златото, и твоят. Между стола,
на който сядам, за да ми лъскат обувките,
и твоят.
Ти поиска преразглеждане на процеса,
но всеки процес е нещо кафкеанско.
Има врата за влизане, за излизане - няма.
Петелът пропя и възвести часа,
когато идва онази с пръсти от рози.
Лъха утринен хлад и още свети една звезда,
която ще угасне по съвпадение
щом угаснат и твоите очи.
Имаш утехата, че всичко ще бъде кратко
като мълния. Като онази мълния,
която изписва във въздуха дума внезапна.
Дума, която никой не е чел, дума на санскритски,
но която навярно означава нещо.
Имаш и друга утеха. Първият,
който се изфука с платинената корона,
нямаше твоя късмет
и проля кървава пот.
Електрическите искри
изскочиха от тялото му
като свръхестествен ореол.
Трябваше да му завържат ръце и нозе
в скръбна поза, както изисква електрическата смърт.
И наново да го коронясат с ореола
на величието - според ритуала.
С какво право той не умря за три секунди
при тази чудодейна машинария,
при тази техника? Дишаше дълго
след законната смърт. В състояние на щастие
или на нещастие, но трябваше
да умре още един път под великолепната сила,
която може да запали всички светилници
в някоя катедрала.
Сякаш че бе твоя вината да не умре
в предвидената секунда.
Сега всичко е синтетично… и геометрично.
Твоят електропалач ще бъде любезен, повече от
любезен,
ще бъде точен, и ти ще умреш дружелюбно,
сякаш че - в градина - късаш цветя.
Какво ти пука за апарата, за ритуала
на утринното кафе и коронацията?
Нима смъртта не изисква украса?
Украсата само придава тайнственост.
Най-после въздигнат на своя трон,
приличаш на митична фигура.
Липсва ти скиптър - от ония, които
царете държат в ръка.
Но няма значение. Отиваш да спиш с кралица
в царство, чийто герб е розата
върху синьо поле и със златни ластовици.
… И звездата угасна по съвпадение.
СЕМЕЕН ПОРТРЕТ
Този семеен портрет
е вече съвсем прашясъл.
Не личи по баща ми
колко пари е спечелил.
По чичовците ми не личат
пътешествията далечни.
Баба ми е пожълтяла
без спомен за монархията.
Децата са променени.
Педро изглежда спокоен,
прекрасни мечти преживял,
а Хуан е престанал да лъже.
Градината е фантастична.
Цветята са като изпепелени.
И пясъкът под нозете
е сякаш океанска мъгла.
В полукръга на креслата
се чувства леко движение.
Децата си сменят местата,
но безшумно, това е снимка!
Двайсет години са много,
те всеки образ променят.
Някой изглежда че тръгва,
друг изглежда че идва.
Тези странни седнали хора,
мои деди… Не, не вярвам.
Това са забавни гости
в рядко отварян салон.
Отломъците от семейство
останаха ни в телата.
Достатъчно, за да втълпят,
че тялото крие тайни.
Рамката на този портрет
напразно задържа лица.
Те са си там доброволно,
можеха да отлетят,
можеха да изтънеят
в светло-тъмното на салона,
в мебели да поживеят
или в джоб на старо палто.
В къщата има сандъци,
много книжа, дълги стълби.
Кой познава страданието
на материята уморена?
Портретът не ми отговаря,
гледа ме и ми се радва,
а в моите прашни очи
и в стъклата се размножават
живи и мъртви роднини.
Не знам вече кой си отиде
и кой остана. Приемам
странната семейна идея
да преминаваш от плът в плът.
ПРАИСТОРИЯ
Мама
в крепдешин и дантели
свиреше на пиано в хаоса.
Една нощ разтвори криле,
уморена от толкова звуци,
в синьото се изправи,
не ме погледна,
никого повече не погледна.
… И рухна завинаги във фотоалбума.
ТЪКАЧИТЕ НА УТРОТО
Сам петел не може да изтъче
утро, трябват му още петли.
Трябва му друг петел да подеме
неговия вик и към трети петел
да го пусне, а той като него
от петел на петел да го хвърли,
и много петли да сплетат
слънчева нишка с кукуригане ранно -
и тогава утрото като въздушна тъкан
ще потрепне между всички петли.
ГРОБИЩАТА
- Какво гробище е това?
- Това е автомобилно гробище.
Тук почива моят Шевролет, ръждясва тук моят Бюик.
Вятърът разсипва праха на Америка.
- Какво гробище е това?
- Това е гробище като всяко друго.
Под щурците и моравата почива моят баща.
И мечти. И стари спомени за долари.
- Какво гробище е това?
- Това е гробище на убитите във войната.
Войниците дочуват усмивки на деца,
но няма с какво да им се усмихнат.
- Какво гробище е това?
- Това е гробище за бели хора.
Това е гробище за негри.
Това е гробище за евреи.
- Какво гробище е това?
- Как да си обясним, че сме живи?
Всеки ден в Америка умират пет хиляди души
и въпреки всичко сме тука, туристи,
и питаме все за едни и същи неща.
СТИХОТВОРЕНИЕ
1.
Поезия по време на глад
глад по време на поезия
поезия вместо човек
презиме вместо име
човек вместо поезия
име вместо презиме
поезия да дадеш име
да именуваш име
именувам човек
именувам име
именувам глада
2.
От слънце на слънце
слънчасал
от сол на сол
осолен
от бич на бич
бичуван
от сок на сок
изсмукан
от мечта на мечта
мечтан
окървавен
от кръв на кръв
НЕ СЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ
Сега вече не се говори,
една дума опазва един град
и неволния тик на лицето е край
на неговото начало.
Сега нищо не се говори
и всичко във всяко състояние е прозрачно,
словото наистина е гримаса -
и по нейния ръб
вечните птици чуруликат
в приютите.
Вие няма защо да ми издадете
номера на света на този свят,
вие няма защо да ми показвате
друго лице,
в края на краищата лице;
трябва да изрече то само
името на потъналата република
и ако е край на края на всичко
и свършек на времето -
няма защо да ми показвате
другото лице на света,
не се говори, не се разрешава,
забранено е да се сменят идеи,
повече погледи не се приемат,
опити за раздвоение, кризи, други времена…
Всяко движение е недопустимо!
ИМА КАПЧИЦА КРЪВ ПО ИЛЮСТРОВАНАТА КАРТИЧКА
Аз съм сръчен, аз съм бразилец;
правя се, че правя нещо, моят прозорец
гледа дървото зелено
в очите зелени на една мулатка;
бразилец съм и съм сръчен; заради това
в нощта и в стаята си медитирам
като на брега на голяма река
в безкрайната самота на пулса,
на измамата,
мъртвешки бледен от ужас и любов.
