ПРИРОДАТА ЕДВА, ЕДВА ПОВДИГА БУЛОТО СИ…
превод: Андрей Андреев
***
Природата едва, едва
повдига булото си златно,
от нея ще изтръгнеш само онова,
което твоят дух отгатне.
1872
—————————–
***
Отиваш си, пред дългата раздяла
в сърцето няма порив, ни молба;
измъчено с годините изцяло,
лъжи и отчаяние събрало,
то се смири пред тежката съдба.
И както пясък сред степта безводна
блестят могили в бледата трева,
така и паметта ми благородна
ще стане гробница на любовта безплодна
със премълчани чувства и слова.
И ако някой ден - след всичко минало,
тук прозвучи внезапно твоят глас,
то само в отглас от вълна застинала
ще чуеш отговор, че ние имало
сред пустошта, лежаща между нас.
1880
—————————–
ПОСВЕЩЕНИЕ КЪМ НЕИЗДАДЕНА КОМЕДИЯ
Не чакай песни стройни и прекрасни,
през есента цветята не цъфтят!
Забравих дните весели и ясни,
а колко призраци безчувствени, безгласни
зарязахме по сумрачния път.
Жесток закон: доброто е в мъглата,
край нас и в нас са болести и грях.
Не отминава никого съдбата:
съзвучната вселена е излята
от горък стон и мелодичен смях.
Звъни, о, смях, като вълна игрива,
изпълвай с радост земния ни вик.
О, музо, ти над пътищата сиви
поне веднъж дойди с усмивка жива,
живота зъл с насмешка незлоблива
за миг успокои, поне за миг!
1880
—————————–
***
Скъпа, пътят и теб измори,
но с увехнал венец, с тъмен взор
влез при мен, почини си, дори
помътня и самият простор.
Де била си и тук ли ще спреш,
без да питам, с любящо сърце,
мойто име ти щом изречеш,
аз в прегръдка ще сключа ръце.
Смърт и Време - извечната власт!
Всичко чезне, кръжейки,в нощта,
не потъва в мъглата след нас
само слънцето на любовта.
18 септември 1887
—————————–
***
Затова ли, че сърцето
днес не пита „накъде?”,
че ще бъде тъжно, клето,
всичко щом не отдаде;
затова ли, че съдбата
пътищата ни сближи,
че на теб, на теб душата
щастието си дължи;
затова ли, от това ли -
но във тебе час след час
безвъзвратно аз удавих
ум, сърце, живот и глас.
9-5 юни 1892
—————————–
ОТГОВОР НА „ПЛАЧА НА ЯРОСЛАВНА”
Да, всичко се е променило
и кръст до кръст стоят навред,
но буди със предишна сила
душата старият завет.
Безумието на поета
е извор жив в развалини…
Той от смъртта през вековете
живота тука съхрани.
Знам, че Пергам отдавна в прах е,
и нека дреме тихо Дон:
роптае още Андромаха,
Путивъл е потънал в стон.
Немеят думите, но живо
ще бъде миналото в нас
дори в една сълза горчива,
дори в един далечен глас.
19 юни 1898
—————————–
БЕЛИ КАМБАНКИ
И аз чувам: сърцето цъфти.
Фет
Нацъфтяха тъй много наскоро,
сякаш бяло море в утринта.
Топъл вятър ги милва отгоре,
пази младата красота.
Прецъфтява и тя, потъмнява
и венецът, до днес снежнобял,
сякаш целият свят остарява…
Сред гробове стоя онемял.
„Тук сме - твоите, белите мисли -
на душата в най-свидния кът.
Бродиш мрачен, а светли и чисти
ние греем край тихия път.
Не от вятъра ние зависим,
ще те пазим от бурите тук.
От дъждовния запад върни се,
че за теб сме безоблачен юг.
Ако взорът не вижда небето,
ако бури събарят дърво -
и цъфти, и въздиша сърцето…
Ще узнаеш - ела - за какво.”
15 август 1898
—————————–
ПАК ЗА БЕЛИТЕ КАМБАНКИ
В бурните, в знойните,
в летните дни,
ето ги - стройните
бели вълни.
Халюцинации
от пролетта -
днес тук сте знаците
на верността.
Тежки просъници…
Но в утринта
вдига се слънцето
на любовта.
Най-смели замисли
в болно сърце -
най-светли ангели
махат с ръце.
Стройно-въздушните
бели вълни -
в тежките, в душните,
в трудните дни.
8 юли 1900
—————————–
***
Сънища стари възкръсват у мен,
песни отколешни пее сърцето,
някъде цвете цъфти из полето
и призовава глас благословен.
Приказка чудна - но жива е тя,
в нея отново повярвах неволно…
Нега в сърцето ми - сладка и болна…
Полъх в душата ми - от пролетта.
***
Природа с красоты своей
Покрова снять не позволяет,
И ты машинами не вынудишь у ней,
Чего твой дух не угадает.
1872
—————————–
***
Уходишь ты, и сердце в час разлуки
Уж не звучит желаньем и мольбой;
Утомлено годами долгой муки,
Ненужной лжи, отчаянья и скуки,
Оно сдалось и смолкло пред судьбой.
И как среди песков степи безводной
Белеет ряд покинутых гробов,
Так в памяти моей найдут покой холодный
Гробницы светлых грез моей любви бесплодной,
Невыраженных чувств, невысказанных слов.
И если некогда над этими гробами
Нежданно прозвучит призывный голос твой,
Лишь отзвук каменный застывшими волнами
О той пустыне, что лежит меж нами,
Тебе пошлет ответ холодный и немой.
1880
—————————–
ПОСВЯЩЕНИЕ К НЕИЗДАННОЙ КОМЕДИИ
Не жди ты песен стройных и прекрасных,
У темной осени цветов ты не проси!
Не знал я дней сияющих и ясных,
А сколько призраков недвижных и безгласных
Покинуто на сумрачном пути.
Таков закон: всё лучшее в тумане,
А близкое иль больно, иль смешно.
Не миновать нам двойственной сей грани:
Из смеха звонкого и из глухих рыданий
Созвучие вселенной создано.
Звучи же смех свободною волною,
Негодования не стоят наши дни.
Ты, муза бедная, над смутною стезею
Явись хоть раз с улыбкой молодою
И злую жизнь насмешкою незлою
Хотя на миг один угомони.
1880
—————————–
***
Бедный друг, истомил тебя путь,
Темен взор, и венок твой измят.
Ты войди же ко мне отдохнуть.
Потускнел, догорая, закат.
Где была и откуда идешь,
Бедный друг, не спрошу я, любя;
Только имя мое назовешь -
Молча к сердцу прижму я тебя.
Смерть и Время царят на земле,-
Ты владыками их не зови;
Всё, кружась, исчезает во мгле,
Неподвижно лишь солнце любви.
18 сентября 1887
—————————–
***
Потому ль, что сердцу надо
Жить одним, одно любя,
Потому ль, что нет отрады
Не отдавшему себя;
Оттого ли, что судьбою
Наши сблизились пути,
И с тобой, с тобой одною
Мог я счастие найти,-
Оттого ли, потому ли,-
Но в тебе, в тебе одной
Безвозвратно потонули
Сердце, жизнь и разум мой.
Между 9 и 15 июня 1892
—————————–
ОТВЕТ НА «ПЛАЧ ЯРОСЛАВНЫ»
К. К. Случевскому
Всё, изменяясь, изменило,
Везде могильные кресты,
Но будят душу с прежней силой
Заветы творческой мечты.
Безумье вечное поэта -
Как свежий ключ среди руин…
Времен не слушаясь запрета,
Он в смерти жизнь хранит один.
Пускай Пергам давно во прахе,
Пусть мирно дремлет тихий Дон:
Всё тот же ропот Андромахи,
И над Путивлем тот же стон.
Свое уж не вернется снова,
Немеют близкие слова,-
Но память дальнего былого
Слезой прозрачною жива.
19 июня 1898
—————————–
БЕЛЫЕ КОЛОКОЛЬЧИКИ
…И я слышу, как сердце цветет.
Фет
Сколько их расцветало недавно,
Словно белое море в лесу!
Теплый ветер качал их так плавно
И берег молодую красу.
Отцветает она, отцветает,
Потемнел белоснежный венок,
И как будто весь мир увядает…
Средь гробов я стою одинок.
«Мы живем, твои белые думы,
У заветных тропинок души.
Бродишь ты по дороге угрюмой,
Мы недвижно сияем в тиши.
Нас не ветер берег прихотливый,
Мы тебя сберегли бы от вьюг.
К нам скорей, через запад дождливый,
Для тебя мы - безоблачный юг.
Есл ж взоры туман закрывает
Иль зловещий послышался гром,-
Наше сердце веттет и вздыхает…
Приходи - и узнаешь, о чем».
15 августа 1899
—————————–
ВНОВЬ БЕЛЫЕ КОЛОКОЛЬЧИКИ
В грозные, знойные
Летние дни -
Белые, стройные
Те же они.
Призраки вешние
Пусть сожжены,-
Здесь вы нездешние,
Верные сны.
Зло пережитое
Тонет в крови,-
Всходит омытое
Солнце любви.
Замыслы смелые
В сердце больном,-
Ангелы белые
Встали кругом.
Стройно-воздушные
Те же они -
В тяжкие, душные,
Грозные дни.
8 июля 1900
—————————–
***
Старую песню мне сердце поет,
Старые сны предо мной воскресают,
Где-то далёко цветы расцветают,
Голос волшебный звучит и зовет.
Чудная сказка жива предо мной,
В сказку ту снова я верю невольно…
Сердцу так сладко, и сердцу так больно.
На душу веет нездешней весной.
