Константин Константинович Случевски (26.07. (7.08. н.с.) 1837- 25.09. (8. 10. н.с.) 1904) е руски поет, прозаик, драматург, преводач. Роден в Петербург в семейство на държавен чиновник, сенатор. Родът му е от дворяните в Чернигов. Получава отлично домашно образование. Учи в Първи кадетски корпус, който завършва с отличие през 1855 г., служи в лейб-гвардията на Семьоновския полк. През 1859 г. постъпва в Академията на Генералния щаб. Публикува първите си стихове през 1857 г. в сп. „Забавни новини” и сп. „Илюстрация”. След запознанство с Аполон Григориев и със съдействието на Иван Тургенев, негови стихове са отпечатани в некрасовото сп. „Современник” и в „Отечественные записки”. Демократите Дмитрий Минаев, Н. Ломан, Н. Добролюбов, Курочкин в ежедневника „Искра” са инициатори на пародийни произведения и злостни насмешки за поета. През септември 1860 огорченият от оскърбленията поет внезапно си подава оставка и заминава зад граница. През 1861 г. слуша лекции в Сорбоната, учи философия и естествени науки в университетите в Берлин, Лайпциг, Хайделберг, става доктор по философия (1865). След връщането си в Русия отговаря на гонителите си-демократи, публикувайки през 1866-1867 три полемични брошури, изобличаващи Н. Чернишевски и Д. Писарев, под общото заглавие „Явления от руския живот под критика на естетиката”. Служи в Главно управление по печата и в Министерството на държавните имущества. От 1891 до 1902 г. е главен редактор на официалния вестник „Правителствени вести”. В последните години от живота си е таен съветник, член на Съвета на министъра на вътрешните работи, член на Учения комитет на Министерството на народното просвещение, хофмайстор на двора (придворен чин и длъжност трети клас). От 1871 г. поетът отново се връща към литературата (под инициалите И.Н.С. или под псевдонима П. Телепньов - в сп. „Всемирная иллюстрация”, после, вече със собственото си име, в благотворителни сборници, сп. „Русский вестник” и в. „Новое время”) и като прозаик (отначало като „Серафим Неженен” с романа „От целувка към целувка”, 1872, после със своето име със сборниците повести и разкази „Виртуози”, 1882, „Вдъхновители”, 1883, „Тридесет и три разказа”, 1887, „Исторически картинки”, 1894). Характерен е романът му „Професор по безсмъртие” (1892). През 80-те г. на 19 в. заема трайно място в руската поезия. След „Стихотворения” (1880) през 1881-1890 г. излизат 2, 3 и 4-ти сборник с поетичното му творчество. То е включено в първите три тома на „Съчиненията на Константин Случевски” в шест тома (1898), издадени в Петербург. Изявява се и като драматург (пиесите „Градът се закрива”, 1881, съвместно с В. А. Крилов; и „Поваленият Пушкин”, 1899) и очеркист-етнограф (книгите „Из северна Русия”, т. 1-3, 1886-1888, и „Из северозападна Русия”, 1897). Издава и „Книжки за моите по-големи деца” (Москва, 1890-1892), както и „Историческото значение на св. Сергий” (Москва, 1891), „Държавното значение на св. Сергий и Троицко-Сергиевската лавра” (Москва, 1889 и Санкт Петербург, 1892) и други. През 1902 г. излиза последната му книга със стихове „Песни от „Ъгъла”. Поезията му се характеризира със звучен, красив стих, пластичност на образите, яснота на настроенията. Умира в Петербург.

Публикации:

Поезия:

НЕ ТИЧАЙ ТИ СЛЕД ТАЗИ СВОЕНРАВНА…/ превод: Добромир Тонев/ брой 37 февруари 2012

СТИХОВЕ/ превод: Димитър Горсов/ брой 40 май 2012

РУСКИ ПОЕТИ - XIX ВЕК - ІІ/ превод: Георги Ангелов/ брой 42 юли 2012

АЗ ВИДЯХ СВОЕТО ПОГРЕБЕНИЕ/ превод: Красимир Георгиев/ брой 46 декември 2012

За Константин Случевски:

ОТГОВОР НА „ПЛАЧА НА ЯРОСЛАВНА”/ автор: Владимир Соловьов/ брой 37 февруари 2012