НЕ ТИЧАЙ ТИ СЛЕД ТАЗИ СВОЕНРАВНА…
превод: Добромир Тонев
***
Не тичай ти след тази своенравна
поезия - безсмислица и мит;
ще я сравня с княгиня Ярославна,
разплакана на каменния зид.
Умира княза и не съществува
и от стената, и от нея знак,
но, бедната, като преди тъгува,
от нея има нещо тук все пак.
Каква лъжа! От римите не стават
одежди! И словата нямат плът!
Словата са безсилни да създават,
тъй както са безсилни да рушат!…
Не трябва…Ала както бе отдавна,
във сутрешния сумрак виждам аз:
върху стената плаче Ярославна,
останала без сили и без глас.
Да спре да пророкува! Прогони я!
Над песните забрава да расте!
Кому са нужни? Внасят бъркотия,
тревожат ни и ни смущават те!
Не трябва песента да съществува!…
Поезията е нелепост, мит!…
А Ярославна все така тъгува
в уречения час на оня зид…
—————————–
***
Като в костюм на Коломбина
лежи тя с млъкнало сърце,
прикрито е наполовина
с пердето нейното лице.
Отместената маска - тиха,
безкръвни - устните мълчат…
До днес какво ли не мълвиха?
Не лъжат те - за първи път!
—————————–
***
Нещо свириха и пяха
музиканти пред тълпата -
нещо, от покой обзето,
нещо, близко до тъгата;
скромно лееха обои
скърбите си пасторални,
сплитаха се леки звуци
в чудни фрази музикални…
Но тълпата в кръг шумеше:
трябваха й други трели!
за безумие й пей, за
осквернените постели;
дай й резки звуци, дай й
ритъм - да я екзалтира, -
тя ще ти заръкопляска
и докрай ще те разбира…
—————————–
МЛАДЕЖИ
Какво? Безупречни и честни
в живота влязохме безброй,
ала след труд, надежди, песни -
със сънища ни срещна той.
Отминахме, но вий вървите
след нас и свойта жар и страст
пак в сънища ще утолите -
захвърлени сега от нас.
И в мигове, когато странни
желания в кръвта кипят -
на вашите милувки равни
ще дават сънищата плът…
Те лъжат! Ний сме им простили
и вярваме във мъдростта
на влъхвите, оповестили,
че е от сънища света!
—————————–
***
Видях как погребват и мене.
Високите свещи горяха,
кадеше сънливият дякон,
хористи прегракнали пяха.
Лежах върху мека възглавка,
а те в моя чест - на колене.
Молитвата свърши и всички
роднини простиха се с мене.
Жена ми в безумие странно
челото ми милваше бледа
и тайно, прикрита зад крепа,
си шепнеше със братовчеда.
Сестрите, печалните братя
(неведома същност човешка!)
при срещата с дяла ридаха,
но с горест не толкова тежка.
Във размисъл свъсили вежди,
тук мойте кредитори бяха
и мътно, и диво, и страшно
очите на всички горяха.
Слуги зад вратата скърбяха,
загубили свойта заплата;
подпухнал, тъй както тестото,
кръжеше готвачът с тавата…
Пирогът е вкусен. Зарити
са мойте безропотни кости.
На пищния помен преяждат
роднини, лакеи и гости.
***
Ты не гонись за рифмой своенравной
И за поэзией - нелепости оне:
Я их сравню с княгиней Ярославной,
С зарею плачущей на каменной стене.
Ведь умер князь, и стен не существует,
Да и княгини нет уже давным-давно;
А всё как будто, бедная, тоскует,
И от нее не всё, не всё схоронено.
Но это вздор, обманное созданье!
Слова - не плоть… Из рифм одежд не ткать!
Слова бессильны дать существованье,
Как нет в них также сил на то, чтоб убивать…
Нельзя, нельзя… Однако преисправно
Заря затеплилась; смотрю, стоит стена;
На ней, я вижу, ходит Ярославна,
И плачет, бедная, без устали она.
Сгони ее! Довольно ей пророчить!
Уйми все песни, все! Вели им замолчать!
К чему они? Чтобы людей морочить
И нас - то здесь, то там - тревожить и смущать!
Смерть песне, смерть! Пускай не существует!..
Вздор рифмы, вздор стихи! Нелепости оне!..
А Ярославна все-таки тоскует
В урочный час на каменной стене…
1898-1902
—————————–
***
В костюме светлом Коломбины
Лежала мёртвая она,
Прикрыта вскользь, до половины,
Тяжёлой завесью окна.
И маска на сторону сбилась;
Полуоткрыт поблёкший рот…
Чего тем ртом не говорилось?
Теперь от первый раз не лжёт!
1883
—————————–
* * *
Пред великою толпою
Музыканты исполняли
Что-то полное покоя,
Что-то близкое к печали;
Скромно плакали гобои
В излияньях пасторальных,
Кружевные лились звуки
В чудных фразах музыкальных.
Но толпа вокруг шумела:
Ей нужны иные трели!
Спой ей песню о безумье,
О поруганной постели;
Дай ей резких полутонов,
Тактом такт перешибая,
И она зарукоплещет,
Ублажась и понимая…
—————————–
МОЛОДЕЖИ
И что ж?! Давно ль мы в жизнь вступали
И безупречны, и честны;
Трудились, ждали, создавали,
А повстречали - только сны.
Мы отошли, - и вслед за нами
Вы тоже рветесь в жизнь вступить,
Чтоб нами брошенными снами
Свой жар и чувства утолить.
И эти сны, в часы мечтанья,
Дадут, пока в вас кровь тепла,
На ваши ранние лобзанья
Свои покорные тела…
Обманут вас! Мы их простили
И верим повести волхвов:
Волхвы давно оповестили,
Что мир составился из снов!
1898
—————————–
***
Я видел своё погребенье.
Высокие свечи горели,
Кадил непроспавшийся дьякон,
И хриплые певчие пели.
В гробу на атласной подушке
Лежал я, и гости съезжались,
Отходную кончил священник,
Со мною родные прощались.
Жена в интересном безумьи
Мой сморщенный лоб целовала
И, крепом красиво прикрывшись,
Кузену о чём-то шептала.
Печальные сёстры и братья
(Как в нас непонятна природа!)
Рыдали при радостной встрече
С четвёртою частью дохода.
В раздумьи, насупивши брови,
Стояли мои кредиторы,
И были и мутны и страшны
Их дикоблуждавшие взоры.
За дверью молились лакеи,
Прощаясь с потерянным местом,
А в кухне объевшийся повар
Возился с поднявшимся тестом.
Пирог был удачен. Зарывши
Мои безответные кости,
Объелись на сытных поминках
Родные, лакеи и гости.
1859