Мухран Мачавариани

превод: Марко Марков

***
С пушка по склона
         аз се изкачвах дълго и страстно…
Моето куче - само с два скока бе горе.
                       Така…
И излетя пъдпъдък -
                         неочаквано! -
                                  към небето безгласно.
Изругах.
         Махнах с ръка.
Свърши се стръмното… Седнах на камък,
                                  да се стопли той бе успял.
И съм спокоен. Да се заселя тук
                                          винаги съм мечтал.

***
Когато за земя се карат двама,
повдига се на пръсти зад реката
камбанарията, за да напомни…
Но виждат двамата единствено пръстта.

***
Сякаш враг ме е сразил
и - обезоръжил.
Сякаш другар е умрял -
ей такава печал.

Цели два дни съм такъв,
Стине моята кръв.
А причина за тази тъга
не съм съчинил досега.

***
Вчера били са те тръпка и сол на земята.
Няма ги днес.
               Утре мен ще ме няма.
А са същите
            слънцето,
                      листите,
                               вятърът.
Хората други са само.
Сменят се тези,
                 които да мачкат
                            твърдото грозде не спират,
сменят се вяра и ерес
                      в гръд на човек и държава.
Само слънцето,
                      листите,
                                вятърът
                                       не умират.
Като тях безсмъртен народът остава.

***
Пак се разсъмва.
               Небето е слънчева люлка.
Като вълни са
                   дните и нощите,
                                        тихи и ясни…
Една голяма, грижлива, покорна светулка
пламва и гасне,
                     пламва и гасне…

***
В пространството,
                   дълбоко като море,
                                              слагам следа,
хлътвам в спомените
                          подобно пламък.
И погледът ми скача
                            от звезда
                                      на звезда,
както минаващия през река -
                                     от камък на камък…