Ласло Неймет

превод от унгарски: Генчо Христозов

Първата творба на поета е жива предвестница на всяко негово творение. „Истинската поезия е самата душа” - изповяда простичко и прекрасно Бержени. В арс-поетиката му това не е теза, която противостои на формалното майсторство, а по-скоро е, отнасящо се до „mens sanahoz” (здравата душа), подобно основно здравно правило. Душата на поета е призвана винаги спокойно и жизнерадостно, по домашному, да витае във висината, за да ражда високи, крилати думи. Тя, независимо от всичко, трябва да е напълно достойна душа на поет и това й качество, свойство е по-необходимо, отколкото самите ритмични стъпки. „Целта на поезията е да доведе до хармонична висота и свобода цялата сила на душите ни.” И тази извисеност е онуй, което извисява. Способният на това е създаден и да създава.
Бержени се отвращава от всеки вид „вреден и грозен мистицизъм, не е необуздан, не оригиналничи, не всезнайничи като поетите на замиращите епохи, които са дарени с малки души за голямото наследство. Достойната душа намира истинската мисъл, а хубавото стихотворение, според Бержени, е хубавата мисъл. Това звучи малко семпло, банално. Но хубавата мисъл в неговия речник не е благополучната идея. Едва ли не тъкмо обратното. Не изненадващото, по-скоро баналното. Хубавата мисъл е извисено банализиране, но тъкмо затова пък всяка пълноценна общност би се издигнала до нея, докато особеното - личността, остава скрита. Въображаемата или, да кажем, претворената душа съблича от себе си онова, което е лично и изисква туй, което е сродно с най-благородните души на света.
Модерният поет, взет в самата му същност, каквото и да говори: изповядва, показва, най-често само надниква в себе си и тъй вижда света. Бержени създава: от объркания човек - поета, от обикновения свят - приказно огледалния, възвишения свят. Има едно изявление, което добре онагледява разликата в двата вида поетичен инстинкт. „Обичащата душа, в желанието си да обича и да е обичана, очарова, бленува, разхубавява се, за да я обикнат.” „Затуй на самотерзание и песен се обричам/ желал бих аз да съм обичан!” - отговаря му с лаконичното си верую съвременният, нашият Ади. Ала само коренът на двата инстинкта е еднакъв. Модерният поет иска да покаже себе си, за да го обикнат, античният - да очарова, да бленува, да превъзнася в красота. Ние нямаме право да махаме завивката, ако това, което разкриваме, не е нещо значимо, ала и голямото разкритие е незначително, щом не обогатява света.

(Из „Моята катедра”)