Глеб Горбовски

превод: Татяна Любенова

От време на време в огромния хор на съветската поезия прозвучаваха ярки и неповторими гласове. Но беше необходим Рубцов. Потребност. Без неговите стихове наближаваше кислороден глад… Дългоочакван поет. И в същото време - неочакван. Когато го видях за първи път, забравих за него още на другия ден. От неговата външност не се излъчваше “поетично сияние”. Трудно беше да се повярва, че такъв “селянин” пише стихове или, което сега е факт, че ще бъде прекрасен руски поет… Неочакван поет.
Стихове тогава, в началото на 60-те години, се четяха масово, поетите минаваха като ято. Едно само литературно обединение на Лесовъдния институт плисна до десетина интересни поети. И гласът на Рубцов, още ненамерил своята основна, драматическа тема за Родината, Русия, темите за живота и смъртта, любовта и отчаянието, тогавашният глас на Рубцов потъваше в обкръжаващите го гласове. И това е закономерно. В Ленинград Рубцов беше в някаква степен чужденец, пришълец. Веднъж доведе със себе си брат си, с хармониката. И ние отидохме всички в един от ленинградските паркове, седнахме на скамейката и започнахме да свирим с хармониката и да пеем. Градските хора ни гледаха с любопитство. А Коля не можеше иначе. На него така му се искаше: да се похвали с хармоничката, със северна частушка или морския химн “Простира се морето широко”… По този начин той заявяваше себе си в града, съхранявайки своето, тамошното, народното…
Не е тайна, че много дори от тези, които общуваха с Николай, разбраха за него, че е голям поет едва след смъртта му. И аз не съм изключение. Но не се срамувам от това. Ние горяхме с един огън, с общи грижи. Макар и под различни покриви, но под едно небе - руско небе. И животът мен ме пощади, а него - уби. Подарявайки му малко по-късно безсмъртие. Създадено от него с труд. С неговия талант. С любовта му към Родината, към нейната слава. Ние се разделихме, но сме заедно. Ето ги, неговите “Подрумчета”, “Боров шум”, “Зелените цветя”. Аз протягам ръка и очите ми се докосват до Рубцов, до нежната му душа, обгорена, но винаги жива.
Популярността на поезията на Николай Рубцов сред хората, четящи стихове, не затихва. По-скоро - обратното. Популярността му, възникнала почти веднага след гибелта му, днес прераства в трайна закономерност при възприемането на рубцовата муза като безспорно истинна, издръжлива, почти класическа. Лириката на поета се издава днес в най-различни серии, рубрики, библиотеки.
А поетът, за който става дума, не е толкова далечен. И целият този негов сирашки, в детски дом живот е не чак толкова дълъг, малко повече от трийсет години. Родил се е не в края по-миналия литературен и даже не в началото на миналия, блоковски, век, а в самия разгар на съветската епоха. И изведнъж - едва ли не класик! Защо? Нали пред нашите очи преминаха множество интересни стихотворци, запълващи със своите съчинения стотици и стотици томове. А да кажем, в библиотечката “Поетична Русия” или “Поетическа библиотека за ученика”, където сега се издава Николай Рубцов, тях даже и близо не ги допускат. Защо? За да отговорим на тези въпроси, трябва да отличаваме Поезията от нейните заместители. Истинското от подправеното.
Сега да отличат измисленото от истинското в стихосложението могат само много чувствителните, аз бих казал талантливите читатели, а така също - Времето. Да, само то, безстрастното Време, е способно да отсее, да претегли, да подложи на духовен анализ всичко сътворено от хората в бързината, в движението им през живота.
Чувствата са индивидуални. Можеш да изповядваш едни и същи идеи, стремления на мисълта, но да се възхищава или страда, да пламти или гасне всеки е обречен сам. И тук трябва точно да отделим едното понятие от другото: понятието училище и поетична съдба, дълбоката същност на поета, която е винаги цялостна, винаги на първосъздател.

Тихата моя родина!
Славей, река и върби…
Тук е погребана мама
още в моите детски дни.

Тази музика, интонацията на думите е изстрадана. Така може да пише само един човек, а именно - Николай Рубцов. Това са негови кръвни думи, неговото естествено състояние на душата.

Докрая.
До тихия кръст
нека чиста остане душата!

Или:

Русия, Рус! Пази се ти, пази!
Пак в долините, в планините твои
от вси страни налитат ти.
Като в онези времена татари и монголи.

Така може да пише само истински поет, живеещ с болките на своята епоха, патриот на родната земя в най-висшия смисъл на тази дума, защото мисълта “да опази” надраства тук рамките на личното и даже - на отческото. Съхранявайки любовта и паметта за своето изначалие към родното селце, град, реката на детството, чрез това ние сами съхраняваме любовта към Отечеството и даже нещо повече - към всичко живо на земята.
Поезията на Николай Рубцов, освен емоционалност, носи в себе си мощен нравствен заряд, с други думи поезията му е способна не само да възпитава в човека добро, но и да формира много по-висши духовни начала. Поезията на Рубцов не е “тиха”, камерна, не се вмества в определението “селска”. Тя е просто поезия. Поезията на Николай Рубцов. И закъснялото от нас „благодаря” за красотата и проникновеността на тази поезия, благодарим му за земната му любов, необгорена.

“Омское время” №1 (493) 11.01.2006