ХАФЕЗ
превод: Литературен свят
Хафез (792-793 г. летоброене по хиджра/1389-1390 г.) e най-големият персийски поет на VIII в. л. х./XIV в. от гледна точка на стила в персийската поезия. В стиховете му присъстват лирическите мотиви на Саади, както и мистичните образи от газелите на Атар и Маулави. Той използвал и социално-критичните касиди на Санаи. Но тъй като касидата първоначално била създадена като средство за възхвала, поетът пише за любимата си, за обекта на поклонението и възхвалата си. В резултат газелите му не са толкова лесни за разбиране, както газелите на Саади, но в същото време не са и толкова сложни, както газелите на Маулави (Руми).
Неговите газели се разполагат по хоризонтална, мистична и дервишка ос, но структурно те често имат панегиричен характер. От скритите особености на стиховете на Хафез може да се открои връзката между байтовете. От идейно-лексикалните елементи на газелите му скрито се създава връзка между съставящите газелата байтове.
Най-рано на това обърнал внимание Масуд Фарзад: «В газелите на Хафез последователността на мисълта не се проявява по очевиден начин, но несъмнено тази връзка съществува между байтовете». Ако се разберат тези скрити мисли на поета, ще стане абсолютно очевидна връзката между байтовете и стиховете в поетичния му диван.
В ритмиката на стиха Хафез прибягвал до различни похвати и затова диванът му може да се разглежда като енциклопедия на различните поетични украшения на най-високо ниво. Що се отнася до смисловата структура на стиха, и тук той проявил склонност към разработката на нов, дълбок смисъл. Изобщо изкуството му се заключавало именно в съединяването на красотата на израза и красотата на смисъла. Понякога той използвал в един байт алюзия, сравнение и алегория, при това с такова майсторство, че читателят и слушателят може само да изрази дълбокото си възхищение. В дивана на Хафез особено много са алегориите.
Впрочем, в стиховете му присъства и сатирата, която той обикновено насочва срещу лицемерните аскети-ханжи, деспотичните управници и съперниците си. Но и тук той си служи с езика на алегорията, за да не стане жертва на политиците на своето време.
Поетът използва лексикалното богатство на езика не само за да предаде смисъла на стиха, но и за да създаде особена фонетична и синтаксична структура, каквато като цяло представлява поетичното му изкуство.
Така в някои байтове е напълно невъзможно да се разместят или заменят думи. Обикновено във всеки негов байт има една или две ключови думи, които периодично се повтарят в целия диван. Това са думи като «сърце» (дил), «Хафез», «глава» (сар), «душа» и «любов» (джан, ишк), «приятен» (хуш), «очи» (чашм), «любима» (йар), «цвете» (гул), «печал» (гам), «къдрица» (зулф), «лице» (ру), «дело» (кар), «голяма чаша» (джам), «приятел» (дуст), «земя» (хак), «виночерпец» (саки) и «вода» (аб).
В стиховете му в по-малка степен се повтарят някои други думи, които също имат голямо културно значение: «гуляйджия» (ринд), «затънтени места» (харабат), «глава на маговете», «постоянен посетител на питейни заведения» (пири муган), «хвърлящ любовни погледи» (назарбаз), «виночерпец» (саки) и «вино» (май).
В произведенията му може да се откроят и изрази с особено значение в поезията му- «да вземеш чашата» (каса гирифтан), «да се наруши обещание» (бирун рафтан аз каул), «да спиш като на път» (мисл-и рах хваб задан) и т. н.
В смислово отношение структурата на стила на Хафез е синтез от парадокса и аллегорията. Той отделя голямо внимание на подбора на най-адекватните думи и изрази. Мисълта в стиховете му е подчинена на «системата на риндизма». Риндът (гуляйджията, скитникът) в своите мисли и дела се опира на любовта. Именно затова тя толкова често се споменава в стиховете на Хафез (приблизително 234 пъти). При това обикновено думата «любов» съседства с думата ринд. В тази система на мислене любовта е единственото средство за познание, защото тя учи на истината. Позналият любовта (ишк) и животът на скитащия (ринди) ще познае и тайните (разха).
След Саади и Маулави развитието на персийската газела продължило през VII в. л. х./XIII в. Газели писали такива поети като Имами Харави (677 г. л. х./1278 г.), Фахр ал дин Ираки (680 г. л. х./ 1281 г.), Хумам Табризи (714 г. л. х./1314 г.), Амир Хусров Дехлеви (725 г. л. х./1324 г.), Хасан Дехлеви (777 г. л. х./1375 г.), Аухади Марагаи (738 г. л. х./1337 г.), Хваджу Кирмани (753 г. л. х./1352 г.), Имад Факих (773 г. л. х./1371 г.), Салман Саваджи (778 г. л. х./1376 г.) и Насир Бухараи (779 г. л. х./1377 г.).
Ираки писал в стила, близък до Маулави (Руми), а Хумам - в стила, близък до Саади. Амир Хусров Дехлеви играл голяма роля в индийските литературни кръгове, той оказал влияние на творчеството на много поети. Аухади Марагаи, макар че бил суфи, писал в стила на Саади, но от гледна точка на езика бил по-близо до Хафез. Хваджу и Имад Факих се постарали чрез поетичния стил на Саади да изразят суфийския си мироглед, създавайки синтетичния стил на лирическата (ашикана) и духовна (арифана) газела. Този вид газели достигнали най-високото си развитие в творчеството на Хафез, чиито стихове били наричани «еклектични газели».
Истинското име на поета е Шамс ал-дин Мухамад бен Мухамад бен Мухамад Хафез Ширази. Баща му в по-голямата част от източниците се споменава като Бах ал дин. Предците на поета били от Исфахан, а баща му се занимавал с търговия. Семейството се преместило в Шираз по време на управлението на Салгаридите. Майката на поета била от Казерун. Пристигайки в Шираз, те се заселили в този град в района на Казерунските врати.
Хафез се родил около 727 г. л. х./1326 г. в Шираз. Той бил най-малкият син на Бах ал дин. След смъртта на бащата братята на бъдещия поет напуснали бащиния дом и той останал заедно с майка си. Те живели много бедно, затова Хафез като млад започнал работа в пекарна, но учил и в училище. Постепенно получил знания по религиозните науки и литература, усвоил книгите на Кашшаф Замахшари, „Матали ал анзар Байзави” и „Мифтах ал улум” („Ключ към науките”) на Сакаки. Посещавал и занятията на Кав ал дин Абу ал Бак Ширази (Ибн ал Факиха - 772 г. л. х./1370 г.). Тъй като този му наставник владеел изкуството на четене на Корана, и Хафез усвоил четиринадесет начина за четене на Корана и постигнал голямо съвършенство в кораническите науки, което явно му позволило да вземе литературния псевдоним «Хафез» (буквално: «знаещ наизуст Корана»). Тъй като литературните науки били начален стадий за постигането на религиозните науки, той постигнал съвършенство и в литературата. По времето на Хафез Шираз бил средоточие на майстори на литературата и учени, което оказало огромно влияние върху образованието на младия поет. Освен с религиозни науки и литература, той се занимавал и с административна работа, към която имал склонност.
Хафез бил съвременник на няколко падишаха на Шираз и понякога ги възхвалявал в стиховете си. Това били шах шайх Абу Исхак Инджу (758 г. л. х./1356 г.), шах Шуджа (786 г. л. х./1384 г.), шах Мансур (795 г. л. х./1392 г.), а както и няколко джалаиридски управници, такива като султан Ахмад бен шайх Увайс Илкани (813 г. л. х./1410 г.).
В стиховете му могат да се намерят панегирици в чест на няколко известни везири от династиите на Инджуидите и Музафаридите, в частност хаджи Кав ал-дин Хасан (754 г. л. х./1353 г.) и хаджи Кав ал-дин Мухамад Сахиб Айар, а също така везира на шах Шуджа (755 г. л. х./1354 г.). Те покровителствали Хафез, и поетът дори бил доверено лице на Абу Исхак Инджу.
В една от известните газели на Хафез има и панегирик в чест на бенгалския султан Хийас ал-дин. Този султан изпратил на поета такова полустишие: «Виночерпецо, става дума за кипарис, за рози и лалета», на което поетът написал такъв отговор:
Виночерпецо, става дума за кипарис, за рози и лалета,
но всичко това се забравя след три сутрешни чаши вино.
А в края на тази газела споменал и самия Хийас ал дин.
Разказват, че веднъж поетът поискал да пътува до Индия и тръгнал натам по покана на султан Махмуд Дакани. Но на остров Ормуз поради разразилата се буря той размислил и се върнал в Шираз, за което написал газела, изпратил я на султана, съобщавайки му, че е «по-добре да продаде дервишката си дреха и да си купи вино, защото няма нищо по-хубаво от това».
Веднъж тръгнал за град Йезд, но скоро се върнал, наричайки го в една от газелите «затвор на Искандер» (газела 359). Това доказва, че поетът не е изпитвал особен стремеж към пътешествията.
Хафез умира около 791 или 792 г. л. х./1389 или 1390 г. Съставителят на първия диван на поета Мухамад Гуландам в историческата справка посочва за година на кончината му 792 г. л. х./1390 г.
Хафез се отнасял внимателно към политическите събития на своето време. В дивана му откриваме елегия за смъртта на шайх Абу Исхак Инджу, в която поетът възторжено се отзовава за епохата на неговото управление.
В същото време той се изказва много критично за музафаридския падишах Мубариз ал дин Мухамад, наричайки го «мухтасиб» (човек, осъществяващ надзора върху спазването на нормите на шариата или правилата в търговията на пазара - бел. рус. прев.). Като цяло в дивана му има около 100 газели, в които се споменават имена на управници или падишахове.
Еволюцията на газелата, започнала с творчеството на Санаи, достигнала своя завършек при Хафез. Той успял да съчетае най-възвишените лирически и духовни мотиви, което го направило достоен наследник на Саади и Маулави (Руми).
Газелите на Хафез получили най-широка известност във всички слоеве на обществото, с каквато могат да се похвалят рядко поети. Именно затова след смъртта му мнозина се опитвали да му подражават. В стиховете на Хафез могат да се открият някои заимствания от негови предшественици, но всички те са изцяло творчески преработени. Той често използвал и особено удачните композиционни похвати на поети от по-ранни епохи, затова стиховете му са сборник от най-добрите персийски газели.
Хафез бил толкова изкусен в подбора на думите и техните значения, че в този смисъл няма равен. След него стилът на персийската газела започнал да се променя. Хафез заимствал езика на газелите си от Сади, но им придал по-разнообразно съдържание, включвайки в тях, в частност, мотиви на Хаям.
Върху стиховете му оказвало въздействие и състоянието на съвременното му общество, което се отразило в сатиричните му стихове. В газелите си той говорел за социални проблеми, често се обявявал срещу притворните аскети и ханжи, срещу жестоките управници.
Основна особеност на поетичния му език е двусмислеността - използването на думи с няколко значения. В газелите му е невъзможно да се проследи единна мирогледна линия. Понякога той говори само за любовта и лирични чувства, понякога само за религиозна мистика, а понякога - за социални въпроси. Освен използването на многозначни думи могат да се отбележат и такива особености на стиховете му, като лексикално-смисловата съразмерност на стиха, символизмът и сатирата. Всеки от тези похвати създавал безкрайни възможности за изразяване на смисъла и игрите на фантазията.
В заключение трябва да се отбележи, че диванът на Хафез е издаван многократно, но най-достоверните издания са на проф. Казвини и д-р Касимгани. Последното научно издание на дивана е подготвено в наше време от д-р Парвиз Натил Ханлари.
Из “История на персийската литература”, Санкт Петербург, 2007
