Веселин Ракчевич

превод от сръбски: Никола Инджов

КОГАТО СЕ ЗАЧЕРНИ СТРАНАТА НА БОЖУРИТЕ

Времето полегна в полето,
под ямурлука излезе мъх -
и тогава Последователят на Пророка,
Кучеглавият Баязид Светкавицата
зачерни Страната на божурите.
Бе Видовден - и бе денят
на Косовската битка.

Страшилищата заметоха следи
по люляковия път
към пещерата леговище.
Виждам набити на кол
две глави с отрязани езици
под шатъра на победителя.
Господи, какво сънува сръбският княз!
Видя ли очите на небесния жерав,
които ръсят светлина
за комка от роса?
И как оставяше знатни дири
куцият Вук,
когато се зачерни Страната на божурите
на Видовден…

СВЕТЕЦЪТ СЕ ОБЕСИ

Застинал на ъгъла на новото време,
той - силует на всички времена…
Мълния извайва неговия образ
и от проблясък на проблясък
лицето му ни озарява.

Призори изплува приличен на всички
като най-обикновен призрак
в борбата за хляб.

Призори завиждаше на подлеците,
унесен в алхимията на златната треска.
Напсува белотата на стената -
най-голямата мъка
в безсъницата,
в стишената самота.

Призори видя небето
през примка.
И се обеси
в есента на свойте убеждения.

ЗАБРАВЕНА ДУМА

Забравена дума
сутринта се стрелна с крясък на птица
изпод съня на бивши хора,
грабнали камъни да убият
думата и всичко,
което припомня минало.

Птицата продължава да свирука
с песента на загрижено ехо,
а тълпата замеря с камъни
забравена под стряхата свобода.

Нима една птица трябва
да припомни за човечността?
Една птица, не по-голяма
от своето яйчице.

БАЛАДА ЗА ЧЕРНОГОРЦИТЕ

В нас изгнива вековна зора,
над нашите планини е есен,
такава есен е, не отминава.

От слънцето ни бранят окопи и бодлива тел,
а плесента е метафора на болно съзнание,
от което изплуват
кроатороси,
дукляни,
монтенегрини,
арнаути
и карадаалии сърдити
с чалми до очите.

Ние, черногорците, ослепени и занемели,
стихнахме в сърце и душа,
все по-рядко възлизаме към планините,
от които ни натириха като дивеч
към сцената на историята.

Дружим с облаците стъмени,
надвиснали като вежди над нас,
с дъждовете неумолимо дълги дружим,
защото в тях откриваме тъгата
по близки хора - ако облаците не са
капки на Божията загриженост
за нас, болните от равнодушие.

Чужденци ни стряскат в полусън
при обмена на забранени колониални стоки,
но щом си тръгнат, всичко пак затихва
в съпровод на гроздове празни очи,
които някога принадлежаха на свободни хора.

Някакво чудотворно сияние изпод земята излиза,
вижда се отдалече.
Кроатороси,
дукляни,
монтенегрини,
арнаути
и карадаалии сърдити
с чалми до очите -
нима подгонихме тъмата
и тя се влива в черногорските сърца?