Ахмад Тамимдари

превод: Литературен свят

Саади (691 г. летоброене по хиджра/ 1292 г.) създал неподражаеми образци на лирическата газела. Отличителна черта на неговата газела е използването на прост и достъпен език, който същевременно е и образец за красноречие. Стремейки се да опрости стиха си, той обръща внимание на произведенията на хорасанските поети. Дори обръщайки се към поети, пишещи сложно и превзето, той взема под внимание само простите им стихове (например, просто написаните газели на Анвари и Хакани). Саади икономично и с мярка използва литературните украшения и тропи, мислейки повече за читателя на стиховете си. Именно тези особености на стила му позволили да бъде наречен майстор на простия, сдържан стил. Простотата на езика позволила на поета да използва обикновения и естествен лексикален резерв, което придава на стиховете му характерен облик. Стиховете на Саади имат много особено психологическо въздействие на читателя и слушателя. Те му въздействат веднага, довеждайки го до възторг и възхищение. Дори синтактичната структура на стиховете на Саади носи емоционална натовареност. В газелите му се говори за най-различни чувства и преживявания: за срещата и раздялата, за тъгата и радостта. Поетът толкова майсторски владееел персийския език, че можел да изрази в стихове всяко човешко преживяване. За това ярко свидетелства поетичната му книга „Бустан”. Макар че това е назидателна поема, в петата й част Саади хвърля предизвикателство към майстора на епичния жанр от Тус - самия Фирдоуси. В „Бустан” намираме много високо ниво на литературните тропи и украшения, което, впрочем, не пречи и това произведение да носи всички особености на свойствената на Саади поетична простота. Касидите на Саади също така носят особения печат на неговия талант. Вместо панегирични стихове той пише назидателно-проповеднически, обръщайки се понякога към понятия от ирфана (ирфан - наука, познание. бел. прев.). Простият език и новото съдържание положили основата на промените в стила на персийската касида, което в негово време било невиждано новаторство. След като традиционната газела напуснала литературната арена, нейното място заела касидата на Саади.

—————————–

Мавлана през VII в. л. х./XIII в. довел до съвършенство духовната газела, но това бил само един от видовете газели, един от краищата на поетичната арка, която била издигната на невиждана по-рано висота. Но в същия век живял поет, успял да извиси и другото направление на персийската газела. Това бил Саади Ширази, придал съвършенство на персийската лирическа газела (ашикана).

Абу Мухамад Мушриф ал-дин (Шараф ал-дин) Муслих бен Абд Аллах бен Мушриф ал Саади ал Ширази се родил около 606 г. л. х./1209 г. (Масе отнася годината на раждането му към 580 г. л. х./1184 г. ). Той се появил на бял свят в ширазко семейство на религиозни улами, а баща му вероятно служил при двора на атабака Саад бен Занги. Саади изгубил баща си още в детска възраст и бил възпитаван от дядо си по майчина линия. В Шираз той усвоил основите на литературата и религиозните науки, а после, за да продължи образованието си заминал за Багдад. Това пътешествие, състояло се през 620-621 г. л. х./1223-1224 г., станало прелюдия към дългите странствания на поета.

Известно време Саади учил в Багдад в школата Низамийа и там се срещнал с Джамал ал-дин Абу ал-Фарадж Абд ал-Рахман бен ал-Джаузи. В произведенията си Саади го споменава като свой наставник (мурабби) и шейх. Този човек бил правнук на известния Ибн ал Джаузи, автор на книгата „Таблис и иблис” (Проклятие за сатаната) (починал през 597 г. л. х./1200 г.). Ибн ал-Джаузи-втори бил наставник на Саади в шариатските науки, докато на суфизъм и религиозен мистицизъм го обучавал Шихаб ал-дин Абу Хафс Умар бен Мухамад Сухраварди (632 г. л. х./1234 г.). Саади в някаква степен се намирал под влияние на своя учител.

В Багдад Саади се занимавал само с образование. След това започнал известните си пътешествия в Хиджаз, Сирия, Ливан и Рум (Византия). Както казвал самият поет, той стигнал до най-отдалечените места, срещнал много хора, възползвал се от общуването си с тях за развитието на знанията си и «взел по клас от всеки харман». Даулат-шах твърди, че Саади 14 пъти извършал хадж. Възможно е да е посетил дори такива източни земи, като Кашгар и Индия, където разбил идол в Сумнат. Но има съмнения в достоверността на разказите за тези му пътешествия. Може би те са резултат от смесването на няколко разказа и просто фантазии.

Пътешествията на Саади завършили през 655 г. л. х./1257 г., когато се той се върнал в Шираз и се явил пред двора на Саад бен Али Аби Бакр бен Саад бен Занги не като панегирист, а като благороден, набожен човек. В Шираз прекарвал времето си в проповеди и наставления, съчиняване и записване на произведенията си. В този период посетил в Мека и се върнал в Шираз през Тебриз, където се запознал с Шамс ал-дин Джувайни, автор на диван и виден велможа. По онова време Саади заемал толкова високо положение в обществото, че този велможа и местен властник от уважение към него седял заедно с поета на пода и се стремял всячески да му услужи.

Авторите на житийна литература (тазкира) се разминават относно годината на смъртта на Саади. Обикновено се назовават 690, 691, 694 и 695 г. по л. х./1291, 1292, 1294 и 1295 г. Управляващата династия на Саад бен Занги много добронамерено се отнасяла към Саади, а поетът отвръщал на управниците с взаимност. Дори си избрал литературен псевдоним по името на управник от тази династия. В дивана му присъстват панегирични стихове в тяхна чест.

Саади писал както поетични, така и прозаични произведения. В проза са написани „Гюлестан” и „Рисалат”. В стихове са написани „Бустан” (или Саади-нама) - нравоучително маснави, което било завършено през 655 г. л. х./1257 г. На перото му принадлежат също така „Касаид-и араби” („Арабски касиди”) - около 700 байта, „Касаид-и фарси” („Персийски касиди”), елегии (мараси), кита, тарджиат, муламаат (стихотворения, в които се редуват стихове или полустишия). „Газалиат” („Газели”) - събраните газели на Саади обхващат четири книги: „Таййибат” („Благородни дела”), „Бадайи” („Най-добри стихове”), „Хаватим” („Завършек”) и „Газалха-йи кадим” („Стари газели”). От Саади до нас са стигнали също така и рубаи, муфради и т. н. Събраните съчинения на Саади издал Мухамад Али Фуруги.

Газелите на Саади били събрани в четири книги под различни наименования. Първата книга се нарича „Таййибат” („Благородни дела”), и в нея има около 400 газели. Явно Саади ги е написал преди касидите, след 606 г. л. х./1209 г. В тази книга могат да се намерят и някои указания за исторически събития, в частност панегирици за управници. Втората част от газелите му е събрана в книгата „Бадайи” („Най-добри стихове”), където са включени повече от 190 газели. По съдържание те не се отличават от първата книга. Третата книга - „Хаватим” („Завършек”) - обхваща повече от 60 газели, в които поетът достига върха на майсторството си. Четвъртата книга се нарича „Газалха-йи кадим” („Стари газели”) и не представлява особен интерес от гледна точка на съдържанието.

Значението на любовните газели на Саади е в това, че успял да развие и усъвършенства езика на газелата. Той се намирал под влияние на стила на Анвари и се е постарал да създаде газелите си като лесно разбираеми, специално акцентирайки на това. Той сближил езика на стиховете си с народния език. Поетът прибягвал до прости, стилистично снижени изрази. Те изглеждат прости, но е невъзможно да им се подражава. Именно затова стилът му бил наречен «стил на невъзможната лекота».

Стиховете му са много изразителни и красноречиви, но и прости в съвършенството си. Оригиналността на Саади се състояла в поетичната интерпретация и съединяването на понятията любов, красота, външна и духовна нежност в газелата, което дотогава липсвало. В газелите на Саади получила развитие лирическата поезия от миналите епохи, но в тях той говори по въпроси на нравствеността, обществения живот и духовно-мистичното търсене. Реализмът на Саади в газелите му спомогнал читателят по естествен начин да възприеме духовния опит на поета и понятията, които разкрива. Често се създава впечатлението, че той разговаря с любимата си.

Някои смятат, че езикът на Саади е мерило и образец за изразителност и красота. Тук не можем подробно да разгледаме тайните на майсторството на поета. Може само да се каже, че той много умерено използва поетичните тропи и украшения в съответствие със съдържанието на стиховете си. Високите си лирични понятия и чувства той предава с помощта на прости и лишени от превзетост сравнения и метафори.

Що се отнася до съдържанието на газелите, то се различава както от простотата на първите лирични газели, така и от сложността и неяснотата на духовните газели на други поети. Във всяка от газелите му има тема, която се разкрива с разбираем език. Отначало поетът заявява дадена идея, а после художествено я обосновава. С други думи, съдържанието се оформя в първия байт, а после постепенно се развива в следващите двустишия, обогатявайки мисълта на поета, след което общата композиция на газелата дава завършена форма на мисълта. В газелите на Саади има единство на формата и съдържанието (темата), които се преплитат в байта и се структурират като начало, среда и край на газелата.

Обичайни за газелата на Саади са темите за любовта, приятелството, очарованието на красотата, твърдостта в любовната привързаност и верността в дружбата. Тези теми се съчетават с проповедта за позволеното от гледна точка на морала и обществените порядки, което само по себе си е ново в тематиката на газелата.

В газелите си Саади не прибягва към притчата за изразяване на идеите си, затова в езика му няма елементи на алегория и двусмисленост. Но и поетът не се стреми да предаде сложни абстрактни понятия и мисли, които биха се нуждаели от метафорична подкрепа, а клони към описанието на мисли и чувства, понякога развивайки и разширявайки тъканта на повествованието си. Вдъхновяват го картини от природата и т. н. На всичко той придава особена емоционална настройка, но избягва хиперболите и ненужните преувеличения, ограничавайки се в това дотолкова, доколкото то е необходимо за хармонията на стиха.

Из „„История на персийската литература”, Санкт Петербург, 2007