Олег Шестински

превод: Андрей Андреев

***

По червените камъни на Онега
древните хора изсичали рисунки:
тънконоги жерави,
тумбести риби,
елени с отметнати назад рога.
Древните хора
не са могли да си представят живота без тях.
Аз бродех между скалите,
вглеждах се в рисунките
и си мислех: „А къде са жените
с кафяви лешници на гърците им,
със златен мъх по коремите,
с налети, люлеещи се бедра?”
Нима древните
са си представяли живота без тях?”
Мила моя,
с отметнати коси,
с прохладните очи на Севера,
с устни като листа на лайка -
и аз бих постъпил като древните ловци.
И аз не бих изсякъл твоето тяло върху камъка,
за да го зяпат
обиграни безделници.

***

Когато снегът се топи
и оголва всичко,
сякаш забелязвам земята за първи път.
Виждам нейните бръчки,
нейната тъмна от грижите кожа,
и очите й - от непрестанните размисли -
ясни.
И аз говоря, че лицето на земята е прекрасно.
И го казвам така,
както бих казал за лицето на майка ми,
ако тя се вдигнеше от земята.