Ованес Шираз

превод: Марко Марков

***
За арменската скръб ще разкажат скалите,
ако скалите не могат, питайте планините,
ако не планините, вековете със сълзи в очите,
скалите,
планините
и вековете,
и нашите струни с ековете на боевете.

Ако никой не може, слушайте старите песни,
в старите песни страшните рани са пресни,
в тях ръцете ни са отсечени, ала честни,
песните,
раните
и ръцете с разтворени вени,
и нашите книги окървавени.

***
Баща ми бе богат безмерно. Той
богатство дивно завеща ми, сине мой.
Две думи само той ми завеща:
„Прави добро!” - прошепна моя стар баща.

Това богатство ти предавам аз,
харчи го и пилей го всеки час,
защото смъртен е дошлият тук човек -
безсмъртни са делата ни вовек.

***
Ах, кога ще дойдат онези нощи, в които
ще заспя най-накрая с отворени двери
без ключалки, без брави… Спокойно, открито
сред земята, която отвека трепери.

И кога по пътя, по който крачи човека
ще изчезнат пазачите - и не ще скрива
мъгла страхът в очите му плахи… Нека
леко и аз да заспя под луната крадлива.

Крадлива - защото когато крадец съгледа,
не се намесва тя, не го закача
или зад облак се крие, от срам бледа,
видяла долу сянката на пазача.

***
Падна детето, което игра си на двора.
Не огласяй, дете, с плача си простора.
Ти ще падаш и ставаш толкова много
от завист препъвана, моя тревого -
щом над нея се вдигнеш, тя е готова
да те спъне веднага, зла и сурова,
щом отново се вдигнеш, тя ще злослови
с думи-вериги и думи -окови.
И така ще е, друже, невръстен и млад,
додето не стигнеш по ръст Арарат.

***
Със стрелите на очите ме нарани
и направи ме свой роб.
С ятаганите на веждите замахни
и направи ме свой роб.

С розите на устните ме омай
и направи ме свой роб.
Най-накрая сърцето си ти ми дай
или камък за моя гроб.

***
Да не беше идвала в обятията ми нежни,
да си беше останала все още тайна:
аз - на брега на моите надежди,
ти - риба гъвкава във вода безкрайна.

Да те хвана желаех, но сърцето ми стене
и е верен свидетел, че исках само
да си останеш и ти като мене
едно дете, макар голямо…

***
От душата си, майко, поне един калем за мен отдели,
да присадя добротата ти искам към сърцата на хората зли,
за да няма повече зло на света и само добро да цъфти,
всеки другия да обича, както мене, майчице, ти!

***
О, как е прекрасна небесната дъга,
сякаш шедьовър на господа-бог.
Без петънце е от скръб и тъга…
Но аз те питам, о боже висок:

защо в дъгата ти черен цвят
единствено няма ти ми кажи?
Нима не само в този свят,
но и в небето има лъжи?

***
Жажда мъчи планинския дъб -
от жарава е сякаш небето.
Той изгаря от мъка и скръб,
а речица тече в дерето.

И на ниските храсти вода
носи щедро - живот и щастие…
Той от жажда умира, да,
но е дъб - горко на храстите!

***
Литва над хармана гълъбово ято
и в небето стапя се без звук.
Вятърът отнася го крилато
в сини краища, далеч от тук.

На харман сърцето ми прилича…
И от него, тъжно и добро
отлетя самотна гълъбица,
в мен оставила едно перо.