Яан Каплински

превод: Здравко Кисьов

***

Вчера получих картичка от островите Фиджи,
изобразяваща бране на захарна тръстика.
Тогава осъзнах,
че нищо не е екзотично само по себе си.
Няма разлика между копането на картофи
в нашата градина в Мутику
и брането на захарна тръстика във Вити Леву.
Всичко, което съществува, е съвсем обикновено,
или, по-скоро, нито обикновено, нито странно.
Далечните земи и чуждите народи са сякаш сън,
сънуване с отворени широко очи,
от което човек не се събужда.
Същото е и с поезията - погледната отдалеч,
тя е нещо особено, мистериозно, празнично.
Не, поезията е дори не толкова особена,
колкото поле с тръстика, или картофено поле.
Поезията е като стърготини изпод триона,
или меки жълтеникави обелки от рендето.
Поезията е ръце измити вечер,
или кърпичка чиста, която покойната ми леля
никога не забравяше да сложи в джоба ми.

***

Четири и половина тона въглища от Силезия -
цял ден, за да ги наринеш в мазето,
цяла зима да ги гориш. Радвам се, че ги имам
и - както винаги - донякъде съжалявам,
че трябва да изгоря нещо чудесно,
без да имам време да го изуча,
да разгръщам пласт по пласт книгата,
която е била толкова дълго заровена, скрита.
Не разбирам почти нищо от тези
единични буци, които носят отчетливи, ясни
следи от листа и кора на древни дървета.
Винаги книга, черна книга на непонятен език,
от който разбирам само някои отделни думи:
Cordaites, Bennetites, Sigillaria, Sigillaria*.

—————————–

*Гори от палеозоя; растения от мезозоя;
растения от каменовъгления период.

***

Да напишеш повече. Да изговориш повече.
На кого? Как? Защо? Какъв е смисълът? Скоро
може да бъдем подтикнати към мълчание. Скоро
може да бъдем подтикнати да говорим още
и по-високо. Кой знае. Но това, което
остава неказано е винаги най-важното:
този малък човек, това дете, тази
дума, мисъл и поглед на дете,
дълбоко вътре в теб, трябва да пазиш,
да защитаваш, лелееш.
И с него ще се научиш да говориш,
с него ще се научиш да мълчиш,
ако трябва.

***

Бъзовете, посяти от дроздове
до гробището “Св. Петър” под пропастта,
са по-големи и цъфнали по-обилно,
отколкото лани. А малко по-нататък от тях
останките от изгоряла къща
изчезват под репеи и коприва.
В градината са си все същите
голи дървета - върба и няколко ябълки,
които се опитвах да нарисувам преди година
през пролетта, както сега, а майка ми
умираше в болницата. По реката нагоре
крякат чайки и лодки бръмчат.
А в храстите до старото бунище славеите
пеят все същото: “Мързеливке, мързеливке,
къде е камшикът, къде е камшикът”,
сякаш нищо друго не са научили
и нищо не са забравили.