Алла Новикова-Строганова

190 г. от рождението на Ф.М. Достоевски

превод: Литературен свят

Навършиха се 131 години от кончината на Фьодор Михайлович Достоевски (1821 - 1881). Цялото образовано човечество почита паметта на нашия сънародник - великия руски писател-пророк.

Със съжаление трябва да се признае, че сега си спомняме за националните си гении само от случай на случай, само в годините на «кръглите дати». Насажданото в Русия пренебрежително-цинично отношение към исконните ни идеали и ценности води до загуба на нравствени ориентири, морално обедняване и духовно подивяване. И сега поредната  псевдообразователна реформа е готова да изключи руската литература от задължителните предмети, предварително орязвайки до минимум часовете за нейното изучаване.

Между впрочем водещите университети на Западна Европа, САЩ, Япония и други страни отдавна и достатъчно задълбочено изучават творчеството на гениалния руски класик не само във филологическите факултети, но и в тези по философия, психология, право, социология, смесени дисциплини. Феноменът Достоевски е такъв, че интересът към него по цял свят не само не намалява, но с времето все повече расте.

Но нашето Отечество в това отношение е в парадоксалната трагикомична ситуация на «обущар без обувки», оставяйки трудовете на изтъкнатия ни сънародник,  както и много други духовни ценности, в периферията на общественото съзнание. В същото време овладяването на откритията на Достоевски в сферата на душата и Духа, човека и света, държавата и правото могат да донесат не умозрителни, а практически необходими резултати за създаването на траен духовно-нравствен фундамент на съвременния живот.

В трудовете си писателят остро поставил редица кардинални за човечеството теми и проблеми: какво е добро и зло; каква е природата на човека: «звяр» или «образ Божи»; в какво е същността и предназначението на човешкия живот; как да се преобразува светът на основата на духовността, нравствеността, уважението към достойнството на личността; как да се съедини в неразделно цяло справедливост, законност, правосъдие. Отговорите на тези и много други въпроси, над които от памтивека се бие човешкото  съзнание, изтъкнатият художник и мислител оставил в произведенията си, които днес се възприемат като пророчество, възвестяване, като дар и задача за непрестанно усъвършенстване.

Неслучайно известният руски юрист, литератор и обществен деец А.Ф. Кони, съвременник на Достоевски, го считал за подарък от съдбата за Русия: «Съдбата прояви благоволение към развитието ни в това отношение. Тя намери човека, който успя да ни даде именно тези отговори, - даде ни Фьодор Михайлович Достоевски». Това са думи от речта «Достоевски като криминалист», която Кони произнесъл в Санкт-Петербургско юридическо общество на 14 (2) февруари 1881 г. - само няколко дни след кончината на писателя. Кони доказвал, че творчеството на Достоевски има огромно значение и за юридическата сфера, за развитието на правовата наука и практика: «той беше борец за живия  човек, <…> така изобразен от него във всичките му душевни трепети <…>. И в това е великата му заслуга пред руското съдебно дело, пред руските юристи». Дълбочината на сливането на духовно-нравствените и правови категории в трудовете на писателя позволява днес да се разглежда творчеството му като «одухотворена наука за правото».

Духовността е доминанта и център на сферите от теми и идеи на Достоевски, в орбитата на вниманието на който се включват въпроси на философията, антропологията, социологията, юриспруденцията, педагогиката, психологията, етиката, естетиката и много други - в тяхното преплитане и взаимодействие. Като цяло идейно-художествената система писателя се създава на основата на дълбоко религиозния му мироглед.

Хаотичното състояние на капиталистическа Русия «в нашето колебливо време», когато традиционните ценности и самите понятия за добре и зло започнаха да се измерват с «аршина на късогледата изгода», станаха размити, относителни, е охарактеризирано в романа «Бесове» (1872): «сякаш от корена изскочиха, като че ли подът изпод краката на всички се изплъзна». Здрава опора в този несигурен свят писателят открил в православната вяра с нейните идеали за жертвената любов към Бога и ближния, «защото Православието е  всичко».

Тази изразителна формула Достоевски записва в бележниците си, пазещи заветните му мисли: «Нациите живеят с велико чувство и велика, всичко осветяваща отвън и отвътре мисъл, а не с едната само борсова спекулация и цената на рублата»; «В Европа - изгода, у нас - жертва…»; «Руският народ е целият в Православието и неговата идея».

Писателят виждал в Православието не само догматиката, а главното - живото чувство, живата сила. «Вникнете в Православието, - призовавал Достоевски,  - то съвсем не е само църковност и обредност, то е живо чувство, превърнало се в народа ни в една от онези основни живи сили, без които не могат да живеят нациите. В руското християнство няма и истински мистицизъм, в него има едно човеколюбие, един Христов образ, поне това е главното».

Формално-показната, официозна набожност, до голяма степен приета в днешно време, води до това, че от Бога остава «мъртъв образ, на който се покланят в църквите по празници, но който липсва в живота». За това размишлявал писателят в последния си роман «Братя Карамазови» (1881), героят на който - чистият в сърцето и мислите Альоша Карамазов - се стреми да следва евангелския завет «раздай всичко и върви след Мен» - за разлика от псевдопоследователите на Христа: «Не мога ли да дам вместо “всичко” две рубли, а вместо “върви след Мен” да ида само на литургия».

Християнският светоглед и нравственото формиране на личността се основава преди всичко на традициите на семейното възпитание. Руското семейство е имало загубен сега статут на «малка църква», където домът е храм; огнището - олтар; семейното устройство - благочестие; идеалът - любов към Бога и ближния; дружелюбие и взаимно разбиране между чедата и домочадието. Достоевски си спомнял: «Произхождам от руско и благочестиво семейство… В семейството ни познавахме Евангелието почти от първата си година». Най-ранните си детски преживявания от религиозен характер писателят пазел цял живот. Той запомнил, как в църквата майка му го причестявала него, двегодишния, и как «гълъб прелетя от единия прозорец до другия»; как на около три години прочел пред гостите молитвата: «Цялото си упование, Господи, на Теб възлагам, Майко Божия, запази ме под покрова си», от което всички се умилили радостно.

Може би тези първи съкровени впечатления, предизвикани от Светлината и Словото (и едното, и другото - наименования на Бога в Новия Завет), са спомогнали за пробуждането в детето на «новия, вече осъзнаващ себе си и света човек». Детската непосредствена религиозност, примиряваща вярата и разума, впоследствие се затвърдила като осъзнато убеждение. В «Бележника» на писателя има дълбоко изстрадано признание: «Не като момче вярвам в Христа и Неговата изповед, а през голямото горнило на съмненията мина моята осанна».

В собственото си семейство Достоевски бил нежен и грижлив баща, талантлив педагог и възпитател, внимателен към всички прояви на детската природа. Той правел всичко, «което може да се направи с труд и любов, постоянна работа над децата и с децата, всичко, което може да бъде постигнато с разсъдък, разяснение, внушение, търпение, възпитание и пример». «Най-важната педагогика е домът на родителите», - бил уверен писателят.

Основа на възпитателната му доктрина била религиозно-философската идея за човека като «венец на творението», за уникалността и неповторимата ценност на всяка човешка личност. За първото си дете - дъщерята Соня - Достоевски писал на А.Н. Майков през май 1868 г.: «Това малко тримесечно <създание>, такова бедно, такова мъничко - за мен беше вече и лице, и характер». В «Дневник на писателя» за 1877 г. четем: «в детето, дори и в най-малкото, също има вече формирало се човешко достойнство».

Тази теза получила задълбочена нравствено-психологическа разработка в трудовете на Достоевски дълго преди приемането на Всеобщата декларация за правата на човека през 1948 г., където в първия член се утвърждава правото на всеки на достойнство от раждането му: «Всички хора се раждат свободни и равни в своето достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и трябва да постъпват братски един с друг».

Този декларативен призив към световната общност и до сега си остава нереализирано добро пожелание. До голяма степен това е така, защото за крайъгълен камък на човешките взаимоотношения се поставят стоково-паричните отношения, материалната изгода, сметката, егоистичният интерес, което на свой ред води до подмяна на Бога с лъжливи кумири и бездушни идоли. Служенето на «златния телец» неизбежно води до  животински цели от рода на «изяж другите, докато не са те изяли те», в крайна сметка - до безверие и израждане.

Съвременният прочит на романа «Братя Карамазови» - художественото и духовно завещание на писателя - показва, че тревожните му предчувствия се сбъдват с поразителна точност. Примерите са много. Ето едно от текстуалните потвърждения: «Не е ли изопачен в него (света. - А. Н.-С.) ликът Божи и правдата Му? Те имат наука, а в науката е само онова, което е потвърдено от чувствата. Но светът е и духовен, висшата половина от човешкото същество е отхвърлена изцяло, изхвърлена е с някакво тържество, дори с ненавист. Провъзгласи светът свободата, в последно време особено, и какво виждаме в тяхната свобода: само едно робство и самоубийство! Защото светът казва: “Имаш потребности, затова ги насищай, защото същите права имат и най- знатните и богати хора. Не бой се да ги насищащ, но дори ги увеличавай” <…>  И какво излезе от това право на увеличаване на потребностите? При богатите усамотение и духовно самоубийство, а при бедните - завист и убийство, защото права дадоха, а средства за да се насищат потребностите още не са посочили. <…> къде ще иде пленникът, ако толкова е свикнал да утолява  безкрайните си потребности, които сам е измислил ? Самотен е той и не му е до цялото. И се стигна до там, че натрупват повече вещи, а радостите станаха по-малко».

Достоевски предупреждавал, че погълнати ли сме от материалните интереси, от лукавото узаконяване на «разноречиви закони», растежът на индивидуализма и катастрофалния разпад на личността при загубата на високи идеали ще доведе човечеството до антропофагия (канибализъм). Но другият път - живот по Закон Божи, по заповедите на Христа - дава увереност, че «хората могат да бъдат прекрасни и щастливи, да не изгубят способността си да живеят на земята» («Сънят на смешния човек», 1877).

«Искрата Божия» е първостепенното, което отделя човека сред другите същества. В същото време «не може човекът а се създаде отведнъж, а трябва той да бъде създаден». Писателят справедливо смятал, че за формирането на личността разумът и образованието не са достатъчни, тъй като «образованият човек не винаги е честен и че науката още не гарантира в човека доблест». Нещо повече - «образованието е придружено понякога с такова варварство, с такъв цинизъм, че ви става отвратително».

Родителите, наставниците, учителите - всички онези, на които е поверено възпитанието на младите души, е необходимо постоянно да се грижат за самовъзпитанието и самодисциплината си: «ревностният баща дори понякога трябва напълно да превъзпита себе си заради децата си». «Ние не трябва да се превъзнасяме над децата, ние сме по-лоши от тях, - казвал писателят. - И ако ние ги учим на нещо, за да ги направим по-добри, то и те нас правят по-добри от  съприкосновението си с тях. Те очовечават душата ни».

На бащите в семейството, които «само са се откупили от дълга и от родителските си задължения с пари и мислят, че са свършили всичко», Достоевски напомня, че «малките детски души искат непрекъснато и неуморно съприкосновение с вашите души на родители, искат вие да бъдете за тях, така да се каже, винаги духовно извисени, като предмет на любов, велико нелицемерно уважение и прекрасно подражание».

В романа «Братя Карамазови» е изразена заветната мисъл за особената, «още с ангелски чин», природа на детето: «Децата, до седем години, например, са страшно далече от хората: като че ли са съвсем други същества и с друга природа». Всичко това е насочено към евангелската заповед «Бъдете като деца». Христос казва на учениците си: «Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно» (Матея, 18: 3).

Писателят следял  религиозно-нравственото развитие на децата си и посочвал огромното универсално-възпитателно въздействие на Светото Писание: «Библията принадлежи на всички, еднакво на атеисти и вярващи. Тя е книгата на човечеството». На прага на другото битие, в очакване на свещеника, извикан за тайнствата последна изповед и причастие, той се простил с жена си и децата, благословил ги. След причастието Достоевски се почувствал по-добре и успял да почете на децата си  Евангелието. Избрал новозаветната притча за блудния син.

Съвременниците на Достоевски са запазили спомени за отношението му не само към собствените, но и към чуждите деца. Съдбата им постоянно тревожела съзнанието и душата на писателя: «Децата са странен народ. Те сънуват и се учудват» (115). Християнското възпитателно кредо на Достоевски получило многообразно въплъщение в писмата, дневниците, бележките, публицистиката му («Детските тайни», «Момчето при Христа на елхата», «Пак за случайното семейство», «Колония за малолетни престъпници», «Фантастичната реч на председателя на съда» и мн. др.); най-дълбоко разработвано е то в художественото му творчество, без изключение във всичките му произведения. Може да се твърди, че творчеството на писателя като цяло е своего рода «религиозно-педагогическа поема».

Така например, «Юноша» (1875) е изцяло «роман за възпитанието». Главният герой - навлизащият  в живота юноша Аркадий Долгоруки - е поробен от лъжливата идея да «стане Ротшилд». Той смята, че «парите са единственият път, който извежда на първо место даже нищожеството». В черновите на «Юноша»  е характеризирана ситуацията, от която израстват идеите за престъпната лесна печалба: «Пропаднаха основите на обществото под революцията на реформите. Размъти се морето. Изчезнаха и се изтриха определенията и границите на доброто и злото. <…> Сега честно не би преживял».

В същото време, според писателя, «основните нравствени съкровища на духа, поне в основната си същност, не зависят от икономическата сила. Юношата постепенно се освобождава от маниакалната цел за забогатяване, достигнато по всички начини. В стремежа към праведен живот става «възстановяването на падналия човек».

«Цялата идея на романа - пояснявал Достоевски - е да се прокара, че сега безпорядъкът е всеобщ, безпорядъкът е навсякъде, в обществото, в работите му, в ръководещите идеи (които в действителност липсват), в убежденията (които също липсват), в разлагането на семейното начало. <…> Нравствени идеи няма, внезапно нито една не е останала, и, най-важното, <…> че като че ли тях никога не ги е имало».

Писателят изследвал проблема на «случайното семейство» и стигнал до извода, че «случайността на съвременното руско семейство <…> е в това, че съвременните бащи  са загубили всякаква обща идея по отношение на семействата си, обща за всички бащи, свързващи ги помежду им, в която сами да вярват и да научат така да вярват и децата им, да им предадат тази вяра в живота. <…> самото присъствие на тази обща, свързваща обществото и семейството идея - е вече началото на ред, т. е. на нравствен ред, разбира се, подложен на промени, прогрес, поправка - но ред».

Със загубата на обща идея и идеали също така отвътре се подкопава съгласието в съвременното семейство. Понятията: съпружество, семейство, бащинство, майчинство, детство - духовно се опустошават, стават само правови категории и термини. Отношенията в семейството често се основават не на непоклатимия «камък» на духовно-нравствения фундамент, а на плаващия «пясък» на формалната юридическа връзка на страните от брачния контракт, гражданско-правовия договор, наследственото право и др. Ако няма дълбока духовна опора, съединяваща семейното огнище, семейството неизбежно става ненадеждно, неустойчиво, «случайно семейство» - по определението на Достоевски.

«Болните» въпроси: «как и в какво и кой е виновен?»; как да се прекратят детските страдания; как «да се направи така, че да не плачат повече децата» - с особена сила са поставени в последния роман на «великото петокнижие» («Престъпление и наказание», «Идиот», «Бесове», «Юноша», «Братя Карамазови»). Сред основните му идеи е съкровената мисъл: достигането на световната хармония «не заслужава <…> сълзата и на едно <…> измъчено дете».

По спомените на А.Ф. Кони, Достоевски «безкрайно обичал децата и се стараел с думи и нерядко с дела да ги предпазва и от насилие, и от лош пример.  <…> Но с децата за  юриста е свързан, освен святата задача за защитата им от насилие и нравствена развала, още един от най-важните и трудни въпроси <…> - за използването на наказание». Знаменитият адвокат настоятелно съветвал колегите си-юристи да сверяват решенията си с Достоевски:«всеки, който иска да подложи децата на наказание, неведнъж трябва да търси съвет, разяснение, поучение на страниците, написани от техния приятел и застъпник».

Посещавайки колония на малолетни престъпници, Достоевски стига до извода, че именно «зверски равнодушното» отношение на държавата и обществото към младото поколение унищожава в младите души «всички следи от човечност и гражданственост». Писателят намерил за «недостатъчни» наличните в арсенала на юридическата система «средства за преправяне на порочните души в непорочни».

Достоевски оставил нестандартни и не лесни за изпълнение завети: да не се позволява «да рухне онази вяра, онази религия, от която са произлезли нравствените ос­нования, направили Русия свята и велика»; «да се влезе в борба» с «ужас­ните впечатления», «мрачните картини», «те да се изкоренят и да се разпространят нови» - «чисти, святи и прекрасни». За изминатото време важността на тези задачи не е намаляла. Въпросите, повдигнати в творчеството на класика,  -  «за абсолютното право, за отношението на правото към вечните ценности - вярата, Истината, справедливостта» - не могат и не трябва да остават в задния двор на общественото съзнание. Днес сериозни учени констати­рат, че в правото не са разработени аксиологичните и антропологичните подходи.

По справедливо мнение, «в правовата наука ние сме свикнали да се занимаваме с непосредствени “измервания” на правовите явления: престъпност, деликатност, знание за правата на населението и т.н. <…> Нашето право все повече се изражда в наукообразно законодателство <…>  Правото ни трябва да се промени. Юриспруденция, построена на римските <заробващи> формули, трябва да открие нова творческа форма в руския пра­вов психологизъм, изразител на който бил Ф.М. Достоевски».

В залеза на дните си, обобщавайки всичко, написано от критиката и казано от съвременниците за него, Достоевски в бележника си дал следното самоопределение: «аз съм само реалист във висш смисъл, т. е. изобразявам всички дълбини на душата човешка».

Той умира «в пълния разцвет на силите си», буквално бил «грабнат» от живота. «Не трябва да се забравя, - писал литературният критик и религиозен философ, съратникът на писателя Н.Н. Страхов, - че Достоевски умря неочаквано, умря тогава, когато гласът му започна да звучи все по-често и по-високо. Това беше не заслужена смърт на литератор, в спокойствие доживяващ дните си, а смърт на журналист, застигнала го преди пускането на новия брой».

Достоевски дописвал януарския брой на «Дневник на писателя» и се вълнувал дали той ще излезе на 31 януари; подготвял се за изказване на благотворителна Пушкинова вечер в полза на студентите в деня на смъртта на поета 29 януари (10 февруари). Не доживявайки само с един ден годишнината от смъртта на любимия си поет, Достоевски починал на 28 януари (9 февруари) 1881 г. За самия него се отнасят редовете от знаменитата му реч за Пушкин: «Ако Пушкин бе живял по-дълго, може би между нас щяха да са по-малко недоразуменията и споровете, които виждаме сега. Но Бог отсъди иначе. Пушкин умря в пълния разцвет на силите си и, безспорно, отнесе в гроба си някаква велика тайна. И сега ние без него разгадаваме тази тайна».

Опитът на писателя по осмислянето на проблемите от религиозно-философски, социално-психологиче­ски, етико-естетически, нравствен, право­в характер - “Жажда за правда и право“, както го формулирал Достоевски, - както и преди изисква сериозно овладяване и може да има неоценима роля в духовното и нравственото развитие на нашите сънародници, иначе те ще заприличат на библейските юдеи, изгонили Пророка от отечеството си.

Впрочем, според Достоевски, съдбата на пророка - «удивителна и трагична, защото мъченията тук са твърде много»  е несравнима с «нито едно благополучие в света». Писателят обичал стиховете на Н. П. Огарьов: В стара Библия гадаех,/ и жадувах и скърбях,/за да ми се падне по воля на съдбата /живот, и скръб, и смърт на пророк…

Достоевски никога не се разделял с Евангелието, подаренo му още в годините на каторгата от жените на заточените декабристи. Той имал навика във важни моменти от живота си да отваря Свещеното Писание и да чете «наслуки» горните редове, с които започвала страницата. Така постъпил и преди смъртта си. Новият Завет, изпращайки писателя във вечността, се отворил на думите на Христос: «не спирай, тъй като така трябва да се изпълни от нас великата правда».

По думите на Апостола, «когато това тленното се облече в нетленно, и това смъртното се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: „Погълната биде смъртта победоносно” (1 Коринт. 15:54).

Слобода „Голос Епохи”, 11.11.2011