Николас Гилен

В НАЧАЛОТО БЕ СОНЪТ

бележка и превод: Никола Инджов

Може да се спори дали единствен сонът определя ритмиката и асонансите в поезията на Николас Гилен, но е безспорно, че белокосият мулат бе единственият световен поет, който постави за основа на цяла поетическа система танцов ритъм - като стил, като естетическа позиция, като социално поведение и в края на краищата като изблик на новаторски талант.
Но какво е сонът?
Проникновеният изследовател на кубанизмите в испанския език Естебан Родригес Ерера го определя в “Лексико майор де Куба” като “народна танцувална мелодия, възникнала в Източна Куба”. Забележителният народопсихолог Фернандо Ортис съзира някои елементи на сона като остатък от примитивните танци на доколумбовите островитяни, тъй като ударните инструменти в музиката на сона са описани още от Бартоломе де лас Касас: раковина с пясъчни зърна в кухината - не са ли това днешните маракаси? Все пак - според Фернандо Ортис - сонът се налага като музика и танц едва след продължителната прегръдка на бели и черни хора, едва след обятието, което ражда заедно със сона хабанера, дансон, румба, конга, мамбо, ча-ча-ча и други всеизвестни ритми, израз на изключителните музикални способности на кубинския народ, своеобразен и много популярен принос на Куба в поканата за танц…
Но докато извън острова тези тропически танци идват и си отиват с бързоходната мода, то в самата Куба те си остават и до днес като непреходна традиция, като игра и свирня типично национални.
… Мъж със сламено сомбреро на главата, с бяла риза гуайавера, с високи токове на двуцветните обувки, и жена с широка пола, из разлюлените дипли на която всеки миг се появява абаноса на дълги източени нозе - който не е наблюдавал кубинския сон, той не е видял нищо в Куба!
В развитието на музикалния сон се забелязва под особен ъгъл развитието на кубинското общество към етническа консолидация. Възникнал във веселбата на бедни и отрудени хора, повечето с черна кожа, бивал спонтанно развлечение на роби и ратаи, на ваксаджии и амбулантни продавачи, уличен театър на любовни страсти и клетви за вярност, арена на изневяра, ревност и конкурс за най-красиво тяло - сонът се мулатизира и превръща в танц на етнически единния креолски салон, без да изчезне от дансингите на предградията и странноприемниците.
Има и други подобни случаи. Класическата сарабанда, изпълнявана дори при чествания на църковни консилиуми, е породена всъщност от ритуала на конгоанските жреци-магьосници…
Днес сонът е всекидневният танц на Куба, но ето още една особена негова характеристика. Той се оказа първият фолклорен вид, в който отпада анонимността на създателите. Запазил всички особености на народния си произход, сонът от доста години насам се създава от много талантливи композитори и певци. Двама от тях - Бола де Ниевес и Бени Море - разнесоха сона по целия свят, а в Куба постигнаха нещо, което направи силно впечатление. То е, че техните сонове преградиха пътя на чуждоземната естрада и спасиха националния подиум от механични външни влияния, от мултиплицираната по технически начин култура. Нещо подобно направи Микис Теодоракис за Гърция. Сонът остана в основата на съвременната кубинска естрадна музика - и тя е прекрасна със своята национална автентичност и със своята универсална стойност.
Но големият вдъхновител, големият подбудител на възраждането на сона, на превръщането му в естетическа опора бе не музикант, не артист, а поет - Николас Гилен. Преди повече от половин век той се появи в духовния живот на Куба със стихосбирката си “Мотиви от сон”, която разтърси застиналата в класицизма литература и веднага бе определена като книга новаторска. Както пише Анхел Аухиер, тази стихосбирка “на първо място представлява форма на поетичен изказ, извлечена от музикален жанр… артистичен мулатски продукт на основните елементи на креолското общество - афроиспанските. Освен това тя въведе в литературата негъра и неговите проблеми, тоест най-дискриминираната част на кубинското население, и то в един момент на голямо политическо напрежение, на социални и етнически сблъсъци”.
Сонът, превърнат в поезия, завладя кубинците, стана достъпен дори и на онези, които слабо или никак не разпознаваха буквите. “Той се предаваше от уста на уста - разказваше ми Николас Гилен. - Написан от мене в Хавана, сонът стигаше до родния ми Камагуей като анонимно народно произведение.” Така или иначе, още първите книги на Николас Гилен го направиха поет на целия карибски район, чийто етнически състав е формиран също от бели испанци и черни африканци. Но тук има нещо съществено, което обяснява защо Николас Гийен се роди в Куба. Кубинската култура, в сравнение с културата на другите карибски и антилски народи, се отличава със силно национално самосъзнание, което е изградено несъмнено от социални идеи, възвестено още от “векът на светлините”. Сонът се танцува и на многобройните островни държавици около Куба, но само в Куба той съдържа сюжетите или идеите на социален протест в ретроспектива и перспектива. Уместно е да припомня думите на уругвайския поет Алфредо Гравина за Куба и за кубинците като обяснение на особената напредничавост на родината на сона: “Вчера бяха Бронзовият титан, забележителният освободител (генерал Антонио Масео, б.м.), Хосе Марти, апостол на революцията и поет от световен мащаб; Хосе Раул Капабланка, ненадминат шахматен шампион; Карлос Финлай, учен от първостепен разред; днес са Алисия Алонсо, неповторима балерина; Алехо Карпентиер, дълбок новелист и обновител на езика; Николас Гилен… поет уважаван и четен на петте континента…”
Това е така. Иска ми се да споделя, че едни от най-светлите часове на моя живот са преминали в общуване с Николас Гилен - в Хавана, в София, в Лима, в Москва, в Мексико, в университетски аудитории и във всякакви кръчми, в неговия и моя дом, в някое витошко ханче или в неговата “Бодегита дел медио” в стара Хавана, пък и на съвсем официални приеми, актове, аудиенции…
Трябва да кажа и още нещо.
През 1952 година Световният съвет на мира награди посмъртно поета и героя на България Никола Вапцаров. Човекът, който връчи наградата в ръцете на баба Елена, бе Николас Гилен. “Благодаря ти, сине” - му казала престарялата жена и оттогава насам нейните думи са останали в българската представа за смуглия кубинец, който имаше една-единствена родина, но бе почитан като син и от още един народ.
Истина е, че България прие с открито сърце човека и поета Николас Гилен, защото и неговото сърце бе отворено за нас. Още при първото си посещение той създаде забележителното си стихотворение “Малката пловдивска балада”. Ние не можем да забравим също така, че той откри на американския читател поезията на Христо Ботев, че първи намери общото в живота и съдбата на нашия гений и Хосе Марти. Той стана основоположник на този паралел, превърнал се в единен символ на два народа.

ЧЕРНА ПЕСЕН

Ямбамбо, ямбамбе!
Цинго-манго съм, конго-солонго,
черен, възчерен, тричерен!
Аз, конго-солонго от Сонго
танця ямбо на един крак

Мататомба,
серембе, кусерембо!

Колкото повече пея,
толкова п? се опушвам
Пея и се опушвам!
Акуемеме серембо,
ае!
Ямбо,
ае!

Тамба, тамба, тамба, тамба,
тамба негърска, тумба-лумба,
ех, по дяволите, карамба,
тамба-ламба, ламба-тамба,
ямба, ямбо, ямбамбе!

МАДРИГАЛ

Не твоята глава - утробата твоя
и твоите бедра са патили много.
Това е
силната черна хубост
на голото тяло.

Ти - с белег от джунгла,
ти - с ален гердан,
ти - с гривна от злато ковано.
… И с крокодила тъмен, приплувал
в дълбоките Замбези на твоите очи.

СЕНСЕМАЯ

(Песен-заклинание за убиване на змия)

Майомбе-бомбе-майомбе!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Майомбе-бомбе-майомбе!

Познай змията по очите й стъклени!
Змията се е престорила на тояга,
с очи стъклени на тояга,
с очи стъклени.

Без да стъпя, змията пристъпя,
змията и на трева става,
пристъпя и на трева става,
без да стъпя, пристъпя.

Майомбе-бомбе-майомбе!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Майомбе-бомбе-майомбе!

Само от удар на брадва умира.
Удари я!
Не я подритвай - ще те ухапе!
Не я подритвай - ще ти избяга!

Сенсемая, змията!
Сенсемая!
Сенсемая, очите!
Сенсемая!

Сенсемая, езикът!
Сенсемая!
Сенсемая, устата!
Сенсемая!

Умряла змия не ръфа,
умряла змия не съска,
не пристъпя,
не пълзи.
Узряла змия не вижда,
умряла змия не гълта,
не диша,
не ламти.

Майомбе-бомбе-майомбе!
Сенсемая, змията!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Сенсемая, не мърда!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Сенсемая, змията!
Майомбе-бомбе-майомбе!
Сенсемая, умря!

КРЪЧМИ

Обичам
крайбрежните механи и кръчми,
там се пие и се приказва само,
за да се пие и да се приказва.
Там идва за свойта си чаша
Хуан Никой и с него са там
Хуан Сърдитият, Хуан Бръсначът,
Хуан Голямоносият, Хуан
Тъпунгерът, дори
Хуан само Хуан.

Там бушува
другарството като вълна, там
и поздравът е като грижа - “Как си, ей?”
На кожа щавена и ром мирише,
на риба и на риза потна,
просната да съхне там.

Ако ме търсиш - там ще ме намериш,
дали в “Хавана”, дали в “Опорто”,
дали в “Шанхай” - все там съм аз.
При хората обикновени,
които за едната чаша
и за едната дума
населяват
крайбрежни механи и кръчми.

ШЕМЕТНИЯТ

Шеметният с бръснача стана
и той самият бръснач, и
луната на луни накълца,
но му се свърши луната;
песента на песни накълца,
но песен му недостигна;
накълца сянка на сенки,
но му остана сянка; тогава
той тръгна да кълца месища
по своята негърка зле.

МАЛКАТА ПЛОВДИВСКА БАЛАДА

Веднъж в града старинен Пловдив,
далече там,
примря ми в полунощ сърцето.
Това бе всичко.

Трептя зелен и дълъг поглед
далече там,
и влажни устни се смълчаха.
Това бе всичко.

Небето българско искреше
далече там
с безброй съзвездия високи.
Това бе всичко.

По калдаръма тихи стъпки
далече там,
завинаги последни стъпки.
Това бе всичко.

И при таинствена вратичка
далече там
целунах аз ръката бяла…
Това бе всичко.