Дмитро Павличко

превод: Иван Давидков

***

Аз ще се върна някога при северното езеро,
където се оглеждаха нозете ти, подобно
                                                            музика,
и откъдето ме поглеждаха очите ти
                                                           печални -
очи на обич, кратка като сбогом.

Аз зная: любовта е вечно сбогом
и затова ще дойда с трепет пак
над езерото финско, за да се сбогувам
със музиката на нозете ти и с твоя поглед.

Ти няма да си там, но ще заваря аз
лика ти, скрит под тънките талази…
И ще отмие бръчките ми тяхната вода,
и езерото ще изхвърли на брега
                                                   къдриците ми бели.

***

Като в река дълбоко в мойта гръд
отдавна спомените - камъни лежат.
Едничък ги размества бързеят на
                                                 чувствата -
и след това
под тях потрепват старите слова.

Прилича на рибар
                             поетът в мен:
в реката на душата ми той крачи всеки ден
и мисли - риби пъргави - с ръце лови,
обръща камъните - и върви.

***

Когато татко ми си миеше ръцете,
аз му поливах с глинената кана
и слънцето светлееше като череша черна
сред неговите загрубели длани.

Трептяха ноктите му - десет черни месеца,
които покрай слънцето кръжат…
Върху всемира на ръцете му полека
полагах кърпата - подобно Млечен път.

Поглеждах неговите мускули - скали планински -
и белите ръкави - като облаци над тях,
и черната вода, която свети
в тревите, целите покрити с прах…

О, космосе на грубите мазоли,
до глъбината ти не съм достигнал още,
макар че аз познавам мрака на дворците
и на колибите нерадостните нощи.

Стени високи вдигна мисълта ми,
там слънцето по орбита висока ще сияй.
Но аз не зная, космосе човешки,
нито началото ти, нито твоя край.