Захар Прилепин

превод: Виолета Божилова

Войната в Чечня породи цяло направление в руската литература. Характерни за него са напрегнатостта на действието и крайният натурализъм. Авторите обикновено са участници в самата война. Така е и при Захар Прилепин, сражавал се в елитните спецчасти - ОМОН и в двете чеченски войни. Но в нашумялата му книга Патологии ще открием още ярко художествено майсторство, усет към детайла, психологическо извайване на уникални персонажи и стремежа от ужасите на войната да се изгради собствена философия на съществуването.
Интересното е, че Захар Прилепин проявява своята неординарност не само като писател, но и в гражданската си позиция. Той е водеща фигура в безкомпромисната политическа групировка „Национал-болшевики”, поне двадесет от активистите на която са в затвора. За какво се борят? Както може да се предположи - срещу олигархията, която води към гибел великата страна. Средствата? Може би не най-удачните, но нима в морето от апатия не е по-важно да не оставаш безразличен! Силното личностно присъствие на Прилепин както в литературата, така и в живота го прави най-впечатляващия представител на съвременната руска проза. Въпреки острия конфликт на „национал-болшевиките” с властта, през 2011 г. авторът получава наградата „Супер национален бестселър” за най-добра руска проза в последното десетилетие.
Картина към тежките проблеми на днешна Русия „Патологии”, най-успешната книга на Захар Прилепин вече е преведена на повече от 10 езика в Европа и света. Книгата е издадена на български от издателство КАМА в литературната поредица “Слова” наред с други литературни шедьоври като “Бразилско червено” на на Ж.-К. Рюфен (награда „Гонкур”) и “Революции” на Льо Клезио (Нобелова награда за цялостно творчество).
Предлагаме на читателите на „Литературен свят” откъс от глава десета на книгата.

Румен Дечев

Глава X.

Въздухът в стаята се пръсна, хвърли се по ъглите, изпълзя от цепнатините. На всички страни гъсто и твърдо плисна пясък, полетяха трески и стъкла. Мрежата, висяща на прозорците, се затресе. Отхвърли Язвата, той с грохот падна на пода и остана да лежи с раздробено лице. И само, както ми се стори, мърдаше като риба разкривените си устни. В бойницата, в чувалите изстреляха заряд от гранатомет. В ушите звъни.
В същия миг под прозореца изтрещя и посипа още един взрив. И веднага още един.
Андрюха Коня изтрива с голата си ръка лицето си, с мъка след дългото прицелване разтваря очите си и отново застава пред картечницата. Слепешката бие откос и отново трие очи.
- Втори номер! Лента! - вика той и пак изтрива очите си. Аз виждам под очите му червени кървящи бразди, очите му също са залети с червено и, изглежда, клепачът му е порязан, в дланта му се е забило парче стъкло и той се бърше с тази длан, без да го забелязва.
- Те идат! - вика някой.
Поглеждайки през прозореца, виждам притичващи фигури, много са.
„Господи! Господи, колко са много!” - ще ми се да завикам. Изглежда, чеченците не се движат бързо. Да, те тичат не много бързо - право към нас. Защо идат тук, при кого?
Един от тичащите, хванат от напрегнатото ми зрение се крие зад плевничката, където е разположена кухничката на Лошавия, кляка и, като се озъбва, слага граната в гранатомета. Прицелвам се и стрелям: в клекналия зад плевнята е удобно да се стреля по диагонал, скрит зад стената. Чеченецът се дръпва, но без да се страхува от изстрела, се извръща към мен и… Не знам стреля ли той, аз се отстранявам, вдигам автомата нагоре.
„Кривогледа твар…” - ругая се. И отново: „Защо те тичат насам?”
Бързаме, сякаш закъсняваме, стреляме.
- Граната! - извиква някой зад мен.
Хвърлям поглед, стремейки се да видя леката овална отливка, готова да се взриви, и виждам. Гранатата се удря в мрежата на прозорците и пада назад, долу, под прозорците на училището. Чувам избухването на взривената граната и се надявам, че взривът ще отблъсне чеченците, отново се опитвам да стрелям, но пълнителят е празен. И другият, превързан със син изолирбанд към втъкнатия в автомата, също е празен. Хвърлям ги на Амалиев към масата му, където той седи до радиостанцията и зарежда пълнителите на момчетата.
- Анвар, по-бързо! - викам му.
Той ме гледа озлобено, вмъквайки патрони в нечий пълнител.
Оглеждам се наоколо, забелязвам автомата на Язвата под кревата на Саня Скореца. Изтичвам натам и виждам нечий чорап. „Мой ли е или на Санка?” Изваждам пълнителите от автомата на Гриша, виждам, че единият е пълен, а в другия има последен патрон. Прикрепям ги към своя, гледам гърбовете, лицата на момчетата. Те притичват от прозорец към прозорец: мокрият, с луднали очи Столяр, нервно превъзбуденият Федка Старичков, Кизя, с алуминиевите, спокойни скули, с тънките устни, Дима Астахов, закачил тръбата на гранатомета на гърба си, Валя Чертков, с едно отворено до краен предел око и с друго, което изобщо не се вижда, Скореца…
- Андрюха! - викам на Суханов, който така и не мърда от мястото си. - Смени позицията си!
Андрюха Коня хваща картечницата за цевта и притичва.
„Той ще си изгори ръката!” - мярка се в главата ми.
Клякам и преценявам къде да застана и виждам нечия ръка, която се вкопчва в мрежата, черна лапа със здрави нокти с мръсни краища. След ръката се появява лице, напълно доволно, обилно обрасло с брада. С другата ръка качилият се точно срещу „почивалнята” чеченец слага в бойницата, от която току-що се е отстранил Андрюха Коня, автомат и аз виждам как цевта започва да подскача на зида на бойницата, прострелвайки „почивалнята”.
Тичам към прозорците, не знам защо тичам към това лице, правя, струва ми се, два скока и стрелям почти от упор в брадата. Пръстът ми с всички сили дърпа кукичката на спусъка, но автоматът повече не стреля. В суматохата съм втъкнал пълнителя, който беше с последен патрон. Измъквам от раницата граната, дърпам халката, хвърлям я в бойницата, след падналия, сякаш боейки се, че той ще се качи отново.
„Пълзят като колорадски бръмбари…” - мисля, в главата ми се мярка детска картинка: някакъв селски път, краят на август, и колорадските бръмбари, унило напускащи картофените полета, и моите детски крака с червени сандалки, чиито подметки вече са покрити с влажна корица от вътрешностите на бръмбарите, смачкани в една обща миризлива каша от жълто-черни раирани крилца.
- Семьонич е на линията! - вика Амалиев.
- Семьонич! - крещи стрелящият Столяр, без да напуска бойницата. - Семьонич! - реве Костя, като че Куций може да го чуе. - Те влизат при нас през прозореца, Семьонич! Право през прозореца! Вие къде сте там, по дяволите!
Амалиев, като мисли малко, издърпва ръката си със стисната в нея радиостанция и с палеца натиска тангентата, давайки възможност на Семьонич да чуе Столяр. Ако тук, разбира се, може да ни чуе. Астахов като ужилен отскача от бойницата, кляка и се държи за главата. Към него се хвърля Скореца, Астахов маха ръката си, изглежда в главата му е попаднало парче. Тече кръв, Астахов се мръщи зло. Скореца с танцуващи ръце го бинтова. Сигурно на Астахов му се струва, че го бинтова много дълго, защото изтръгва бинта от ръцете на Саня, връзва краищата и се връща на бойницата. По шията му тече кръв. Лицато му е страшно, погледът - див.
Столяр, като се навежда, прибягва към Амалиев, хлъзга се по гилзите, преобръща се през глава и, седнал в краката на Амалиев, излиза на връзка.
- Приемам! - вика той, като съобщава позивните си.
Аз не чувам какво казва Семьонич.
- Щурмуват ни! Обсадени сме! Три от „двеста”! Убиха дока! - извиква Столяр, като изглежда също не чува Семьонич. - Кога ще дойдете? Имаме ранени! Кога ще дойде помощ? - вика той след кратко изчакване.
Слуша отговора.
- Не разбрах!
Пак слуша.
- Кашкин не е идвал! Аз съм за старши!
Още слуша. Хвърля радиостанцията на масата.
- Зареждай, какво стоиш! - крещи той на Амалиев.
Заставям се да погледна през прозореца. Хвърлям още една граната и отчаяно стрелям, като насочвам автомата на всички страни, опитвам се макар нещо да видя и в същото време очаквам, че ето сега, в тази секунда, ще получа куршум в челото.
Дима Астахов удря от „Мухата” по плевничката на Лошавия. На всички страни хвърчат тухли, дъски и, като че ли - и кутии. Отдръпвам се от бойницата, като че изплувам. Поемам въздух и отново стрелям. Виждам няколко души, бягащи към вратите. И още няколко, лежащи на земята, в калта. Нима все пак ние ги убиваме?
… Патроните, свършиха патроните, пълнителят е празен.
Гмуркам се покрай бойниците, подскачам към Амалиев. Вземам вече заредените си пълнители и едва тогава си спомням, че в страничните джобове на раницата имам още два пълнителя, непипнати.
- Амалиев, към прозореца! - вика Столяр.
Той, като хваща нервозно автомата, се опитва да стане, но автоматът се закачва с ремъка за масата.
Отпуска се до бойницата Кизя, пада на колене. Никой не бърза към него, може би не го виждат. Тичам към Женка, той се държи за рамото. През пръстите му на тласъци блика кръв. Амалиев започва да крещи, аз не разбирам нито една дума, но разбирам, че не му харесва това, което става наоколо, не му харесваме ние и той не иска да отива при бойниците и да стреля.
Не знам какво да правя с Женка. Трябва да го превържа ли? Не, инжекция, първо инжекция. Май че говоря на глас.
- Женя! - казвам, едва чувайки гласа си. - Сега, Женя! Бъркам в задния джоб на раницата за индивидуалния пакет.
- Скорец, помогни! - моля се аз, боейки се, че непременно нещо ще объркам. - Саня! Саньок!
Правя инжекция, развивам бинта, при това поглеждам мръщещия се от мъки Женка, чието лице се покрива с едри капки пот. Влуден от грохота, с лепкави и червени ръце, които оставят следи на размотавания бинт, който, все едно, веднага се просмуква целия с кръв, щом аз накриво и объркано го допра до Женковото рамо, пускайки и предавайки го на Саня, който седи зад гърба на Женя - ето в тези мигове изведнъж разбирам, че всичко ставащо ме потапя в някаква щурава безтегловност. И започвам да виждам около себе си всичко - струва ми се, че виждам дори онова, което става зад гърба ми. Виждам мъртвия Стьопа Чертков сложен на кревата с обърната към прозорците деформирана глава и брат му Валя, който стреля и сменя пълнителите, и гледа Стьопа, без да откъсва поглед. И изведнъж, разбирам, колко си приличат с брат си - сега още повече, отколкото, когато единият от тях беше още жив - със своите тъмночервени, еднооки, страшни лица.
Дима Астахов отива за пълнители към масата, където все още вика Амалиев. Дима приближава, удря Амалиев в лицето много спокойно и много силно и онзи пада, като събаря стола и радиостанцията и още нещо. С квичене изскочи изпод Амалиев Филя, който се оказа, че е лежал някъде там. Амалиев се опитва да се вдигне и дори вдига автомата си, но Астахов, като прекрачва столовете, му изтръгва „калашника” и му настъпва лицето. И дори без да си сваля крака, който Амалиев се мъчи да махне, измъква пълнителите от неговия автомат и ги пъха в своя. Потникът на Астахов е сив, засъхнал, пропит с кръвта, която тече изпод кривата превръзка на главата му.
Федя Старичков бие с къс ред и се отдръпва в ъгъла. Аз съм сигурен, че е ранен, но той повръща.
Виждам още и Столяр, който вика по радиото Кеша Фистов, когото е изпратил на покрива.
- Кеша! - вика Столяр по станцията. - Работи по „хрушчовките!” Там има снайперист!
Ритъмът на сърцето, ритъмът на възприятието, ритъмът на случващото се прилича на ритъма на движение на лъжицата или на няколко лъжици, пуснати в тенджера от дете, което тича из жилището с тази тенджера в желанието си да вдигне колкото може повече шум. И, сигурно, трябва да се успокоим, да вземем някакви решения, но колко е трудно това, колко е трудно…
- Ташевски! - вика Столяр. - Долу при Хасан трябва да се отиде! Те не отговарят! Може да има чечи в училището! И при Фистов се отбий, също мълчи. Цялото училище обиколи!
Ние влачим кривящия лицето си Женка към леглата, слагаме го.
- Да вървим, Саня! - викам Скореца, мъчейки се да надвикам грохота. - Пълнителите пълни ли са? Гранати имаме ли?
- Радиостанцията! Станцията провери! - реве Столяр.
Без да чувам думите му, се досещам по устните и по жестикулациите какво говори.
„Как е там, на улицата? - мисля. - Къде са те?”
Не ми се гледа в бойницата.
Не ми се тича долу, при Хасан.
Без да признавам нищо пред себе си, безсъвестно хитрувайки, се отправям най-напред на тавана, по-далече от ужаса, от огъня, като котка от пожар. Тичам и се псувам за безбожния си страх.
„Всичко е нормално! Сега ще изтичаме при Кеша и - долу!” - кълна се пред себе си.
Изглежда, че откъм дола изобщо няма стрелба. Значи ние не сме обкръжени? Може би си струва отрядът да се изтегли? А как ще бъде с поста? Та училището ли е пост? Кому е нужно то? Какво изобщо правихме ние тук?
- Кеша! - чудя се аз, като се качих на тавана. - Какво правиш?
Кеша седи до самия изход, стискайки в ръце пушката.
- Аз зареждах - отговаря Кеша. Около краката му са разпиляни патрони.
- Какво „зареждаше”? Защо не си на позиция? Кеша, кучи сине, бързо, путьо, на мястото си!
Крещя и се ядосвам, и сам забравям, как току-що се бях уплашил. Кеша послушно пълзи към една от капандурите, закрити с чували пясък. Чувалите са притиснати отгоре с къса плоча, която ние едва домъкнахме тук, щом пристигнахме. Искам още нещо да извикам след него, злобно - но не викам, струва ми се, че сега не трябва да се вика. Искам да му кажа, че са убили Язвата и са ранили няколко момчета, но се страхувам, че ще го наплаша, страхувам се, че щом си отидем, той пак ще се забие в някой ътъл.
- Кеша, моля те… Поработи, братко.
Кеша, без да се обръща към мен, се настанява. Щрака затвора и веднага стреля.
Ние един по един тичаме със Саня в отворените стаи, където са организирани постовете.
В съседните на „почивалнята” кабинети няколко момчета са засегнати, никой не е наясно какво да прави с ранените, как да ги превърже, какво да им инжектира.
Стреляме със Санка отвсякъде.
От кабинетите, които гледат към дерето, не се вижда никой - чечите са се натъкнали на загражденията и, изглежда, повече не са се пъхали. Освен това там има непроходими, ужасни калища. Момчетата, все едно, стрелят, не жалят патроните. Давам си отчет, че не ми се иска да си отида от тия кабинети, където стрелбата се води за сплашване, където момчетата „бръснат храстите”. И си налагам да си отида.
Във всяка стая питат кога ще дойде помощ. Аз не знам кога.
Прескачайки по няколко стъпала, се спускам към поста на Хасан. Лошавият седи на стълбата между първия и втория етаж и точи дълги лиги.
- Лошав, ранен ли си? - гледам го в лицето и сядам до него. Лошавият вдига кафява муцунка, напомняща тортичка, с двата вензела на белезникавите му вежди.
- Налапах се с пясък… - казва той и отново плюе.
Очите му са малко отнесени, като че е пиян.
- А момчетата? - питам аз и гледам Лошавия, разбирайки, че той не чува.
Саня бърза надолу.
- Контузен ли си? - викам на Лошавия.
Той отново вдига поглед към мен и спокойно отговаря:
- Какъв ти „контузен”, ебати… Хасан точно над ухото ми като тресна от автомата. Ни кур не чувам. Щурак чеченски…
Вървя след Саня. Стрелбата като че е поутихнала. Наколко пъти чувам гласа на Столяр по радиото:
- Да се прекрати огъня! Да се прекрати огъня! Да се води наблюдение!
„Нима са си отишли?” - мисля в недоумение и радостно.
Като виждам момчетата Хасан и Вася ми иде да заиграя от щастие и прашната ми мутра се разтяга в най-нежната усмивка, която е способно да изрази моето същество.
- Еба ти позицията! - казва усмихнатият и възбуден Хасан - Стреляме само във вратата.
- Егор, ти беше прав - прекъсва го Вася - от гранатомет стреляха по нас.
- Улучиха ли?
- Ако бяха улучили, да не сме тук сега. Под стълбите се падна изстрелът. Нас всичките като че ни подхвърли… А после, когато чечите дотичаха до училището започнаха до мятат гранати в коридора. Търкалят се като… е, онова там, където се търкалят топки?
- Като в боулинг - подсказва Хасан.
Вася се смее доволен.
- Цялата тоалетна напълниха с гранати изродите… - добавя Вася.
Стените на коридора са обезобразени, сякаш са ги обърнали наопаки. Таванът се е разкъртил до дървените греди.
- Сан, ти каза ли… за Гриша? - питам аз.
Саня кима.
Момчетата мълчат. Запушваме, какво още може да се направи?
По училището, май, вече не стрелят. Но някой в училището не мирясва, бие с единични.
Столяр вика по радиото Кеша, ругае:
- Бива си те, приятел! Мирясай. Мъртви са те, мъртви…
Изглежда, Кеша е стрелял по труповете, които се търкалят в двора.
В коридора също лежи труп - с лицето надолу, ръцете са опънати, юмруците - свити. Натекла е локва кръв.
- Той… наистина ли е убит? - питам.
- Ти му виж главата, сляп ли си? - казва Вася Лебедев.
Гледам и виждам, че темето на лежащия е като изядено от червеи.
Обръщам се с отвращение.
Надолу се спуска Лошавият. Допира ръце към ушите си, клати глава.
- Чобанинът си е чобанин и в Свети Спас - казва Лошавият. - Какво гледаш? - с престорена злоба вика той на Хасан.
Гледам отново мъртвия.
- „Хаса-ане-е!” - завика той като се втурна - усмихнат лъже Лошавият, като забелязва погледа ми. - „Хасане, не стреляй! Аз съм твой брат!” Тоя щурчо застанал насреща му: „Познах те, братко!” - крещи…
Смеем се, дори Хасан си показва зъбите.
- Лошав, а ти знаеш ли, че Астахов прееба кухнята ти с гранатомета? - питам го.
- Сериозно? Идиот, аз имах там нещичко за черни дни. Не, вярно ли? Ама че идиот! А какво ще плюскаме?

* * *
Започнах да я наричам Малчуган. Така ме наричаше баща ми.
Така съм си мечтал баща ми да доживееше, да не беше умрял тогава, да я видеше, с лека рокля, Даша. Той би ми я нарисувал.
Например, седнала в нейната стая със сини тапети, където тя с небесносини дънки и къса тениска се е разположила на пода до стената, хапваща скариди, и пиеща с тях бира на малки глътки. И устните й, където на няколко места е било изядено червилото, влажно биха блестели и очите й биха били засмени.
Или седяща на столче и на нея да има онзи минимум дрехи, с които би било допустимо да я покажа на баща ми.
„А какво би влязло в понятието „минимум”?” - дълго мислих аз, като мислено ту я обличах с нещо, ту съвсем разсъбличах моята Даша
Или стояща сред други хора на мократа спирка, където веднага би могла да се види, да й се учуди на нея - леко облечена, изящна, с високи токчета.
Аз като че ли я възприемах като моя клепач - толкова близко. Толкова по-болно ми беше.
„Нима не знаете, че вашите тела са Христови членове?” Нима ти не знаеш?
Отново се вглеждах в очите й, нищожен, не разбиращ ни нея, ни себе си.
Върху нея са лежали мъже, натискали са я с теглото си, с гърдите си, с бедрата си, с косматите крака, всеки я е докосвал с ръце, с устни, мачкал я е цялата. Между разтворените й розови изящни колене, мърдайки с бели задници се поместваха моите кошмари.
„Телата ви са храм на живеещия у вас Свети Дух, който имате от Бога и вие не сте си ваши. Защото вие сте купени на скъпа цена. Затова прославяйте Бога и във телата ваши, и в душите ваши, които са Божии…”
И виждах отново, като омагьосан от зла магия: вътре в нея, обкръжен от най-нежна… в сладката теснина… като презрял тропически плод, се пукаше…
„Ти ме ограби” - все исках да й кажа аз и не можех да го кажа. Ограби ли ме или ме надари?
Тя тихо се усмихваше.
- Нима вярваш, Егор? - питаше тя.
- Не искам да мога без теб. Искам да не мога без теб. Та времето без теб да ми е непоносимо.
Тя се опитваше да ме отвлече. Да, тя обичаше, когато чувството кърви. Но не обичаше истериите. И се опитваше да ме отвлече, прехвърляйки разговора върху това, което трябваше да ме отвлече, винаги ме отвличаше.
- Знаеш ли каква е разликата между нас? Даша обича сухо и твърдо езиче - котешко, а Егор - мек и влажен - кучешки.
- Престани.
Даша се вглеждаше в мен, мислейки за нещо
- Аз те излъгах за преподавателя. Нищо не съм имала с него. Не знам защо го измислих…
- А повече за никой ли… не си ме лъгала?
- Не.
Не знаех да се радвам или да се огорчавам.
„Бълнуване, бълнуване, бълнуване” - повтарях зло. - „Защо всичко е толкова глупаво?..”
„Ти ще се появиш някога сутрин и дори няма да разбереш по сънения ми вид, че се радвам да те видя безумно. Това просто е особен сънен вид безумие…” - така си мислех не знам за какво. Откъде тя трябваше да се появи? Измислях, че всичко се е променило, че всичко е станало иначе, но ние сме си останали същите. Фантазирах си болезнено и настойчиво.
Разбрах, че Даша е водила дневник от тринайсетгодишна. Няколко пъти ми попадаха листчета от него - Даша сама ми даваше да прочета. Там имаше за нея, за това, което исках да знам.
- Дай още - помолих аз, но тя ми отказа възможността да се занимая с психологически мазохизъм.
На следващата сутрин аз казах, че не съм се наспал и я помолих да иде в магазина.
- Дашенка, купи ми бира! - сънено шепнех аз, наблюдавайки под клепачите с трезви и спокойни очи, как тя излиза.
Щом вратата се хлопна, аз скочих и се заех да преравям Дашината квартира.
- Е, какво, намери ли? - провикна се Даша от прага. - Не те ли е срам? - попита тя, като се досети с какво съм се занимавал в нейно отсъствие.
- Дай, моля ти се - помолих аз.
- Темата е закрита. Аз го изхвърлих. Разбра ли? Изхвърлих го. - каза тя и отиде в банята.
Когато тя излезе, аз седях в кухнята.
- Ти си ми първият мъж - каза Даша. - Ако знаех, че ще имам теб, аз никога не бих докоснала друг. Кълна ти се, Егор.
Аз я прегърнах. Дори ми си доплака, но не заплаках. Защо да плача, щом я обичам?
„А дневника тя не е изхвърлила - помислих аз, като се успокоих. - Вчера тя никъде не ходи, а днес нищо не взе със себе си.”
След един ден ми се удаде още един случай - вечерта Даша излезе. Аз претърсих цялата Дашина библиотека, отидох в антрето, в гардеробите и кухненските шкафове, под ваната, дори в тоалетното казанче погледнах - в същото място дядо ми криеше от съжителката си водката. Надявах се, че там, в бутилка е скрит ръкописът, повестта за живота на Даша. Но не, нямаше нищо. Никъде го нямаше.
Минаха още два дни и на сутрешния чай Даша попита:
- Ти хвърли ли боклука?
- Да, още снощи.
- Нищо ли не видя?
- Къде?
- В кофата
- Аз не гледам в нея.
- Аз там сложих дневниците… Исках аз да изхвърля боклука и забравих. Спомних си едва сега и много се уплаших.
Трябва ли да казвам, че допих чая и отидох да търся Тоша ли, който снощи не се върна от улицата, за пирожки на Даща ли.
До контейнера стояха двама миролюбиви, вече познати клошари.
- Махайте се - казах им и погледнах в железния контейнер, почти догоре пълен със смет. Отгоре нямаше тетрадки. Аз извлякох от боклука детско автомобилче без колела и опитах да ровя с него като с лопатка. Но да ровичкам с количката не беше удобно и аз отчупих един клон от дървото.
„Как така! - едва не плачех аз, като не намирах нищо. - Още не е минавал камиона за боклука! Къде са те? Може би клошарите са ги взели?”
Клошарите стояха наблизо и равнодушно ме гледаха. Като че са се отучили да се учудват.
- Елате тук! - казах им със скотския си глас на нетактичен спецназовец с дългогодишен и позорен стаж на гонещ просяците.
Клошарите послушно заситниха към мен.
- Отворете торбите!
В торбите имаше огризки, плафон от лампа, пластмасова бутилка, стъклена бутилка…
- Добре, вървете си!
Аз се порових още десетина минута, като изобщо не чувствах гнусливост. Дневниците в контейнера ги нямаше. Изглежда, боклукчийската кола все пак е идвала.
После питах Даша къде е криела дневниците си.
- В старата шевна машина, в калъфа. - отговори Даша.
Спомних си колко дълго гледах тоя дървен калъф, обискирайки дома, почуках с пръст по него и дори не помислих, че… И после дори в масичката намерих ключ от него… И не го отворих.
„Какъв ужас, Господи, колко жалко, че аз сега никога, никога няма да опозная онази Даша, мислите й, онова, което тя е мислила, онова, над което аз гадаех така некрасиво и така дълго” - терзаех се аз.
В пристъп на тих идиотизъм, аз тръгнах за града на раздрънкания трамвай - на градското сметище, за да преровя там всичко и в камарите лигава мръсотия, почти заровил се в изхвърлените и станали на буци боклуци, да намеря търсеното…
Помията издаваше цяла симфония от миризми. До няколко гигантски купа се хранеха стотици птици и няколко деловити просяци. И те не се учудиха на идването ми. Може би просяците с лекота приемат себеподобните? Но малцина се смятат просяци…
Дълго гледах купищата гнилоч и боклук, търсейки с блажено-надяващ се поглед. Всичко това трябваше някак си да се разреши.