ЖЕЛАНИЕ
превод: Александър Муратов
ЖЕЛАНИЕ
Словото за образите е тъмница.
Бих желал не слово да затваря
моята печал - като кафеза птица,
а плача напевен на китара.
Нека бъде от китарата звънлива
песен сладка, простичка и свята.
Нека песен винаги гнезди и свива
в някой таен ъгъл на душата.
ТРЪСТИКОВА НИВА
Негри
край тръстиковата нива.
Янки
над тръстиковата нива.
И земята
над тръстиковата нива.
Кръв
от нас тече и се разлива.
МАЛКА ПЛОВДИВСКА БАЛАДА
Във дивния старинен Пловдив,
далече, татък,
веднъж примря сърцето мое,
и нищо друго.
Един зелен и дълъг поглед,
далече, татък,
и влажни устни забранени,
и нищо друго.
Небето българско блестеше,
далече, татък,
осято с трепнали звездици,
и нищо друго.
О, бавни стъпки по паважа,
далече, татък,
последни стъпки откънтели
и нищо друго.
Досам потайната вратичка,
далече, татък,
една целувка по ръката,
и нищо друго.
САМОТНА ПАЛМА
Палмата, дето е в двора,
изникна самотна;
израстваше, без да усетя,
израстна самотна;
под слънцето и под луната
живее самотна.
Снага неподвижна и дълга
възправя самотна,
самотна във двора затворен,
навеки самотна,
пазачка на залеза ален,
бленува самотна.
Самотната палма зелена
бленува самотна,
че с вятъра волна полита,
свободна, самотна,
полита без корен и почва,
свободна, самотна,
до облака чак се издига,
самотната палма
небето самотна
достига.
ДОЙДЕ ОТ ТОЛКОВА ДАЛЕЧЕ
Дойде от толкова далече
и без да я очаквах, знаех,
че щеше някога да дойде.
Какво да правя, ако мога
за малко само да я видя,
когато вятърът минава,
ако гласът й като мирис
преследва ме и се изгубва,
ако снагата й е в унес,
от който будя се разплакан,
ако ръцете й са цвете,
що мога само да докосна,
а пък смехът, дъга небесна,
потрепва в тъмнината влажна
на тихата далечна вечер.
Какво да правя, ако мога
за малко само да я видя,
когато вятърът минава?
РЕКИТЕ
Това е клетката на водните змии.
На себе си навити, дремят
реките, нашите реки свещени.
Спи с чернокожите си Мисисипи,
спят Амазонките със свойте индианци.
Приличат на железни обръчи
от камиони някакви гигантски.
Със смях дечицата им запокитват
зелени островчета, оживени,
гори, ошарени от папагали,
и дълги лодки със матроси,
и множество рекички.
Събуждат се големите реки,
едвам-едвам се размотават,
поглъщат всичко те, набъбват, ще се пръснат…
И сън отново ги сковава.
СНЯГ
Безкраен, както пада тук снегът,
безкраен пада и във мойта гръд.
(Той не е ли на Верлен дъждът свиреп?)
Припомням си за тебе, но без теб.
Защо да плача, махвам със ръка,
когато тя не плаче, ни плака.
Ако аз бях написан - се изтрих.
Ако припламнах в миг - угаснах тих.
Вали снегът и вън е хубав ден.
Но няма туй да наскърби Гилен,
ако не свежда никой друг чело
и не умира от подобно зло.
Това е всъщност чиста книжнина,
но куха като всяка кухина.
Та сняг ли над площада е валял?
Наистина е падал тих и бял.
