Арпад Папп

превод от унгарски: Генчо Христозов

( Лирична поема )

… Налей ми още.
Така е. Нямаме време, нямаме.
Пък и за какво ли има? За какво ли вече
на живота половината ни мина?
Две-три крещящи поражения, безсмислени победи,
прибързани целувки и няколко дихания дълбоки
от аромата остър на липите, безброй отложени ръкувания,
дузина дългове - това ли е животът?
кажи ми, за какво го пропиляхме, къде се дянаха годините,
къде е вярата, с която есента ветрее
окървавените, раздраните си знамена: - До смърт!…
Ти как си? Нещо ново? - се питаме бездушно,
погълнати от уличната беготня
или в почивката на някое ненужно съвещание,
в което отново и отново бъдещето е отложено
от дневния му ред. Но нищо странно, думите ни -
подобно на града през зимата, са пълни с бели знамена:
не, не на мира - знамената бели на предаването,
на равнодушието са това -
кажи, какво остава още?

Аз знаех, че ще дойдеш.
Вратата си заключвам всяка вечер,
обграждам се със книгите и детската гълчава -
онези книги там на етажерката и по килима
са странни птици с разтворени и препарирани криле,
въргалят се навсякъде, със подчертани думи,
с червени въпросителни и забележки по полетата,
а белите картончета са фишовете за световен речник
с най-необходимите, насъщни думи,
но все несъвършен остава -
по-много ли е вече непреводимото в света?
Понякога излизам тук във кухнята, на никого за да не преча,
дочувам дишането на момчетата от близката им стая,
раздухват в пламък те угасващата жар в очите ми -
налей,
налей червено вино - свикнал съм да червенее чашата
върху зелената покривка,
тъй сякаш буден огън във полето свети,
а твоят пък е друг будуващ огън, в отговор на моя -
не се усмихвай, не мисли, че всичко туй
е просто само някакво сравнение…

Седя си тука сам,
а в тишината кранът на мивката прикапва:
капка по капка, безспирно,
капка по капка, неумолимо,
самото време сякаш е лошо уплътнено в крана,
сърцето ми полека-лека приема неговия ритъм
и все по-ускорено: капка по капка -
избива то в челото ми,
в безсилието си едва не изпищявам: - Стига!
Признавам! Спри! - и в миг: - По дяволите!
Какво и на кого съм длъжен аз отчет да давам?

Нарядко се изказвам,
във този адски шумен век аз вярвам
в лековитата и изповедна сила на покоя,
но нали мълчанието също трудно преводимо е,
подобно споделените помежду ни думи:
                                    хляб, обич, свобода -
не, не ми харесват хората хрисими с безтегловни думи,
за мене всяка дума е изоблен камък,
затъква гърлото ми тя, езикът ми мъчително валцува я,
така действително желае да е годен камък,
та щом изкажа я, за съзидание да бъде на убежище ,
надежда или барикада на революция -
да, какво ме зяпна тъй, за революция ,
макар че в градовете паветата изхвърлят,
заливат улиците с битомен,
днес-утре барикаден камък няма да остане, знам -
зачеркнали са я у нас мнозина вече
в работните си календари тази дума,
но вярвам в нея аз, отново казвам и повтарям: - Не! -
тъй както звездите на мрака,
машина адска в гърдите ми тиктака,
гранати сигурни са в джобовете двата ми юмрука,
потрябва ли, взривявам ги и мятам се със тях!

А странна възрастта е:
денем допинг, нощем приспивателни,
без тях живея още аз,
ала не казвам, че сънят ми е спокоен,
нали си идвал с мене там, видял си къщата,
не, не в която съм роден, съборена е тя отдавна,
на мястото й няколкото борчета растат сега,
отсякоха и лятната ни круша,
а кладенецът си стои и днес:
на детството ми бистрият и сладководен кладенец,
огромният бинокъл мой, какво ли с него някога съм гледал,
в какви ли тайни съм прозирал, наведен над деня му аз?
понякога там сякаш сегашният ми лик стои,
опитва се с очуканата стара кофа от него да извади,
да погледа нявгашното ми лице,
настойчиво, безсмислено,
понякога от същото онуй дърво
през приказните летни нощи почват крушите да капят,
или пороен дъжд от камъни над мен се сипе -
покривам се със одеялото, облян във пот,
пробуждам се мъчително тогава…

Видял си къщата, в която се боя да се завърна,
боя се в същото легло да легна, под пухената му покривка
до втасващите обли хлябове се топлех,
отчайваше ме всяка сутрин кукуригането на петела,
дали отричах се от някого?
Да, къщата, пред нея мама, почерняла от очакване, стои,
жив идол тя е пред вратата й, очи е приковала в пътя,
а погледът и там е винаги като опразнения дом -
напуснали са го едно след друго хора, мебели,
единственото цвете на прозореца му е кандилото
с червено пламъче, навярно, за да мога и денем аз да го намирам!
Вървял си с мене ти по този път,
най-странните цветя са отпечатали в праха му
безбройните копита от чардата и босите ни ходила,
във скицника на утрото му чист
рисуват лястовиците заплетените си капризни графики,
от двете му страни христови статуи стоят,
подобно прилепи са приковани в смрачаващия небосклон,
стоят те и през зимата тъй голи, зъзнещи,
със овчия си бял кожух намята ги тогава Коледа
и всяка вечер вятърът бучи със псалми варварски
по летвострунната гъдулка на оградата, а вътре
играчките ми крави, издялани от царевичен чокан,
са впрегнати в такъв ярем, оглася чокановата цигулка
мелодията си прекрасна, простовата,
върху нагреяната плоча на огнището,
около пръчица, забита във картоф
змия от изгорялата хартия се обвива,
глава положил съм връз яките гърди на тате,
сърцето му червена птица е и пее,
тупти в кафеза си от кости, върти се там, кръжи,
несетно ще припадна, ще заспя - усмихваш се, нали? -
играчки чоканови ще направя аз и на синовете си!..

Необикновена и за мене е сега оназ жена,
във спомените ми минава често, нямо, до сърцето в черно,
надгробни кръстове в градината й има
на тях с химически молив навярно са изписани:
1900 -
и
1921 -
а свързващият знак протяга се като дъска над пропаст,
не стига до отвъдния й край -
недовършен мост между живота и смъртта е…
Ти сигурно познаваш леля ми по майка,
покривката на тая маса и тя е нейна работа - чудесна е:
все още ведрина и радост, лъчезарие от пладнета струи
в зеленото сияние на майските ливади, изпъстрени със птици -
за седмица дошъл си бе от фронта годеникът й,
аз всеки ден в движението на краката, на ръцете й се вглеждах,
втъкаваше вълшебно хиляди незнайни нишчици преплетени,
несетно раменете й отпаднаха като забравен, хлътнал гроб,
а тъканите почерняха от тъмни фигури и ивици,
косата й тъй гъста, остра се прошари и побеля съвсем -
втъка тя черните й къдри във платното…

Седя си тука сам,
понякога над пишештата си машина се привеждам,
изписвам бързо цели редове,
пред края на които винаги прозвънва,
обажда се едно звънче:
от шийката на някое жребче
от житните кръстци на детството ми
или от входната врата на Силберман звъни,
отново и отново влизам там в дюкяна -
прозвънва тъжно, моли се и предупреждава
тая мъничка камбанка на душата…

Понякога изписвам само черни точки,
подобно на картечница, понякога,
оттеглил се във скрита местност, отвъд покоя стрелям,
понякога не знам защо
аз само + кръстчета изписвам,
нареждат се на страницата гъсто,
забити сякаш са в поле дълбоко оснежено -
на толкоз мъртви ли съм лично длъжен
с надгробни кръстове за цяло гробище?
тъй сякаш неграмотни са подписали
несъчиняемото свое изявление или забрана,
към които се присъединявам,
подписвам го и аз - саморъчно и четливо!

Понякога не мога да издържам в стаята,
добре че е наблизо алеята с липите!
Обичам тези дъхави дървета, след пороен дъжд
районът е окъпан във обилен аромат,
веднъж макар в подобен час с момиче да си минал,
където и да се намираш, вече никога не ще забравиш
най-крайната липа на ъгъла до будката за вестници,
която разцъфтява първа и ароматът й
със мириса сладникав на черковния тамян,
с камбанната мелодия се слива,
под нея се поспирам в пролетната вечер
и спомням си за хората, които влизаха
безшумно в черквата и в името на хляба
се молеха за опрощение и помощ,
тук виждам и донесените тайно бебета,
които дядовци и баби на бога бяха обещали,
а после неочаквано един балон, объркал се насам
от панаирите на детството, закрива над главите ни луната,
нашарен е със странни, неразгадаеми рисунки -
дали защото са далече или са избледнели вече от годините?
Луната е над тях - Морето на Покоя те са - ето
нов мит за нашите деца се ражда!

А и паркът е
зелен магнит огромен,
на всякое дърво сърца и дати, имена -
голямо лековерие е нужно, за да изпишем тук: Навеки!
Не ще изчезнат двойките любовни никога,
те имената, знаците си всяка пролет подновяват,
все тъй с движения безчувствени, неутешими
минава четката, като че смита шумата ръждива
и разхвърлени презервативи,
въргалящи се като гъсеници умрели…

По гръб се тръшвам в пролетното слънце, примижавам
и в струите шуртящи на фонтана
изчезва времето от моето съзнание,
кръвта ми сякаш би забликала в три струи нанагоре,
в сиянието там и полетяла би безпомощно обратно,
за кратки мигове човекът сключва огнено примирие,
след туй вихрушка мокра прах в очите му ще плисне,
ще забръмчат около него готовите за полет,
зеленикавите тъпокрили борови ракети…

Да, паркът:
в средата на зимата започва тук снегът да се топи,
нетърпеливите покойници затоплят го с диханието си,
отдолу и тревата се надига, полегнали на възнак
зелените й гвоздеи пробиват земната кора
и неразделимо свързват я със светлината,
а със смъртта им - нашия живот!
Белее паметникът, свети
вдълбаната в костта му: Вечная слава!
В кръга на близките скамейки се събират пак
количките на инвалидите,
като почукване на патерица шахът откънтява,
със някакъв противник общ, непобедим играят едновременно,
плесница сякаш удрят на покоя в гнева си безутешен -
тъй картите им изплющяват:
приемаме ли ги?
а те венците ни приемат ли ги?
Понякога по нечии следи се устремявам,
за да намеря сякаш доказателства за някакъв процес,
нощта показва своите звезди една след друга,
вода шурти, жените дневните лица си мият
и в календара с облекчителна въздишка слагат
червени кръстчета - паметничета надгробни,
жените, които живеят в ритъма на свойта кръв
бележат знака без да мислят за червените ни празници,
във чашите на нощните им шкафчета
белеят безпогрешно зъбните протези,
а очилата гледат още в една безкрайна тайна,
по перилата на балконите висят
като въжета на бесилка вратовръзки,
нетърпелива, чакаща ръка подмята сякаш светещи угарки
в дъга голяма по хоризонта на балкона -
звезди се спущат тъй по лятното небе,
крадец нарязва сякаш с диамант
витринното стъкло на небосклона бледосиньо…

Стоя, вглъбен в площада,
в дъното на яма със стени неизпълзими,
огромен телеграф светлинен във нощта предава
под кода таен знаците от осветените прозорци на съдбите,
почукват стъпките ми плахо по улици без хора, сякаш
в отекващите улични адреси на един покоен град,
където си вървят часовниците, рекламират стоката си
магазините, празни са пилоните на знамената,
загубили са смисъл изписаните по стените лозунги
и половите органи, бюст паметниците по главните площади
усамотени са пред празник, пред парад, пред митинг -
или след тях?! застанали в едно движение отчаяно свирепо
все в същата посока сочат със знака на ръцете си,
бюст-паметниците, които щем не щем, във времето потъват -
напразно мятат им спасителния пояс
от лавровите ни венци!..

Самотен часови, отекват мойте стъпки,
оттук-оттам след туй затрополяват чужди,
пак делничната демонстрация във синя дреха
повежда утрото след себе си,
а вестникът е пълен с многозначни изявления,
с дълбоко траурно ридание черковната камбана
за многозначимите покойници пак известява,
сиянието нейде бяга, чезне, леглата голи са
в прозореца над улицата, чаршафите им бели
ветреят се навън, подобно платноходки спуснати,
а по телта бодлива на липовата алея и на двора
пеленки изпробват крехкичките си крилца,
залепва слънцето платната си огромни, жълти по калканите,
налей, налей ми още -
а пък и този речник…

1969, декември - 1970, март
Капошвар