Валентин Распутин

превод: Татяна Любенова

Запознах се с Василий Иванович Белов през 1970 година. В състава на съветско-бълтарски клуб на младата творческа интелигенция (имаше по онова време такъв клуб, създаден от комсомола и вършещ изключително полезни дела, едно от които и, може би главното - правилно да ориентира в изкуството и живота и да помогне на младите руски таланти) - та, в състава на този клуб ние се срещнахме в самолета, летящ към Фрунзе, днешният киргизки Бишкек, а там пък се случихме в една хотелска стая.
Този ден се оказа рожденият ден на Василий Ивановиеч. Ние решихме заедно да го отбележим и за да не разгласяваме това събитие, се затворихме в хотелската стая. Но може ли дълго руският човек да скрива подобен факт - и само след половин час нашата врата, както и душата на Василий Иванович, бяха отворени широко, а в стаята се вдигаше страхотна врява.
Почти всичко, което беше печатано от Белов до този момент аз знаех. Прочетох и книгата с разкази “За тремя волоками”, и “Привычное дело”, и “Плотницкие рассказы”, и “Бухтины вологодские”. Цяла Русия четеше тогава Белов, да не си го чел се считаше за неприлично. И аз, току-що започнал да пиша, се зачитах в неговите страници особено внимателно, опитвайки са да разгадая магията на словото. “Селската литература”, както си спомняте, започва с публицистиката на В. Онечкин, А. Яшин, Г. Троеполски, Ф. Абрамов, Е. Дороша…След това идва прозата на тези имена, и още В. Тендряков, Б. Можаев, В. Астафиев, необичайно богата като слово, жива, пълнокръвна, народностна, но и някак сурова, както и самите автори, с изключение, разбира се, на В. Астафиев, малко “упорита”.
Василий Белов (още и Е. Носов и В. Лихоносов) внасят в нея чувствителност, нежност, особената душевност и сладост на селския живот. Хиляди, уверен съм, милиони не са могли да сдържат състрадателните си сълзи за съдбата на Катерина и Иван Африканович, за участта на кравата Рогуша, която е като истински член на тяхното голямо, споено от природно единородство семейство, и колко много други до сълзи са се смяли над лъжливия счетоводител Кузма Иванов Барахвостов и над съвсем сериозното съперничество, пренесено през целия му живот, с Олеша Смолин и Авинер Козанков. Благодушно и мъдро още в първите свои работи Василй Белов като че ли уравновесява живота: колко трудности, скръб, отчаяние, и колко радост, щастие, надежди има в него. Може, разбира се, да се зададе въпросът: къде са те, тези благодатни сълзи над гроба на Катерина и над разказите на Олеша Смолин, защо не дадоха те плодоносни кълнове, ако в крайна сметка всичко се свежда към това, което ние днес имаме? И къде е то, благотворното и поучително влияние на литературата, след като твърде плътно навлязоха развратеността и жестокостта? Наистина ли не трябва да знаем какво би станало с хората без това учителство и без тази молитва и може ли днешните нрави да се приемат за окончателен резултат? Може би, както преди, “не ни е дадено да предусетим…”
За трийсет години дружба и бойно другарство с Василий Иванович в литературата, аз все повече се убеждавах в това, което ми се е удало да видя и разгадая в него още с първата ни среща. Чиста, почти детска душа, за която светът и неговите обитатели не могат да се свържат, както у някои, до овехтялост (качество за писателя безценно), - душа, от която и той самият се стеснява в своята почтена възраст, маскира я в строгост и мърморене и никак не може все пак да я замаскира. И неизменната упоритост в наблюдението на всичко, което се случва, непресъхващ интерес към голямото и малкото в околния свят, желание да участва въ събитията, да се меси във всичко, което се случва не според правилата на честта и съвестта. Неистовост в работата, способност да бъде стопанин на времето с помощта на жестоки правила, талант, освен художествения, навреме да види главното и да изгради свое “събрано съчинение” в точно съответствие с импулсите на духовната и социална съдба на народа. И справедливо, ни повече, ни по-малко, усещане за своята необичайност и значимост, способност да употребява славата не за себе си, а за общото благо.
Аз съм бил у Василий Иванович в Тимониха и съм видял с каква почит и любов се отнася към земляците си, с които ме запознаваше, като радетел на кмета, под чието разпореждане се оказаха и стопанските, и личните грижи на съселяните. Бях в Тимониха, а той два пъти идва при мен на Байкал и, вече защитил своите северни реки от пъргавостта на юга, помагаше да защитим и нашето “славно море”.
В Югославия, преди отпътуването от Пале на Радован Караджич в Сръбска Краина, ни предупредиха, че пътят е опасен и преминава през линията на фронта, но Белов само упорито свъси вежди: тръгваме. По пътя за град Брчко, обезлюдял и потънал в дим от пожарищата, по нашият микробус започнаха да бият от две страни, от страна на хърватите и от страна на мюсюлманите, а очите на Василий Иванович горяха от възбуда, когато шофьорът, маневрирайки, ту рязко набиваше спирачките, когато ни вземаха “на мушка”, ту пък натискаше машината напред с огромна скорост. През 1989 г. ние съзнателно станахме народни депутати, за да не оставаме странични наблюдатели на това, как ” перестроичната” страна е разкъсвана от наглите “ястреби” и “плъхове”, а Василий Иванович беше дори и във Върховния съвет. Два пъти ние заедно се натрапихме на прием при Горбачов, надявайки се да получим отговор какво се случва, и Василий Иванович всеки път вземаше със себе си, с просветителска цел, малко известните тогава книги на Иван Илин и Иван Солоневич. Като наивни хора ние още хранехме надежда, че подобни знания, вероятно, не достигат до президента, за да разбере накъде да върви и с кого да дружи. Влизайки пръв, избутвайки пред себе си масивната тежка врата, Белов сърдито каза на Горбачов: “Защото вратата ви е толкова тежка?”
През 1991-ва, в нчалото на септември, той каза пред телевизонната камера, тъкмо когато разчитаха, че ще го сварят объркан и уплашен: “Съжалявам, че моят подпис го няма под “Писмо към народа”. Аз и сега съм готов да го подпиша.”.
Писателството за Василий Белов - това е застъпничество за народа.
Пред силните на света и срещу подлите в този свят. Всичко, което е написано от Василий Иванович - от “Обикновено дело” до “Навечерие” и от детските разкази до публицистиката му от последното десетилетие, от първата книжка със стихове до спомените за Шукшин и Гаврилин, с които е бил много близък - всичко е за възпитанието, съхраняването и защитата на своя народ. Друга служба за себе си Василий Белов няма.