Ласло Наги

превод: Григор Ленков

КОЙ ЛЮБОВТА ЩЕ ПРЕНЕСЕ

Умра ли, кой ще слуша сред тревите
протяжната цигулка на щурците?
И кой ще вдъхне пламък в леден ствол?
И кой дъга ще опне в свода гол?
И кой разплакани скали ще гали,
и кой бедра - поляни засияли?
И кой ще шепне нежно на коси,
чиито блясъци нощта гаси?
Погълне ли ме вечната забрава,
кой страх на лешоядите ще всява?
И кой ще вдигне храм от ругатни
на моите надежди в съсипни?
И стиснал зъби, онемял до смърт,
кой любовта ще пренесе отвъд?

ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ДУНАВА

Идеш ти, река широка, идеш,
чак от мойта Пеща идеш ти…
Радва се морето да те види,
с теб да смеси своите води.

И звездите вече се потапят,
и окъпани блестят, блестят.
Ферибот, огромна дива патица,
ни отнася на брега отвъд.

Къдри се водата в бяла пяна.
Ферибота носи влака, нас.
Моята родина там остана
и назад напразно гледам аз.

ПО ОСТРИЕТО НА ВЕЧНАТА НИЩЕТА

               Посветено на 50-годишнината от
               рождението на Атила Йожеф

Преданите имат участта
да целуват острието лъскаво
на извечната си нищета.
А човек се слави чрез изкуството.

Трябва да обичаме до смърт
правдата на думите му смели -
плаче любовта, скърби духът,
зле измамени, осиротели.

Ах, тежко му! Луд за светлина,
луд за въздух бе той в дните сиви:
влакът като бисерни зърна
пръсна прешлените му красиви.

Син на горестна перачка, ти
до брега на Нищото застина
и което там откри в мечти -
свят по-нов, - със тебе то загина.

Нижеха се зими и лета…
Този, който сам смъртта отключи,
днес се е превърнал в наш баща
и на самочувствие ни учи.

Да обичаме - ни завеща
със уста вълшебна, вечно жива
и като награда за това
във сърцата ни безкрайност влива.

ОБРАЗЪТ НА БЛИЗКИТЕ НИ

В полята с преспи изтънели
процесия върви -
души задрямали, осиротели.
Какво ги оживи?
Каква възбуда яростна
в гърдите им гнездо си сви?

Утихна вятърът, сърцата им туптят,
с коси развети те вървят.
С наточени крила ужасна новина
кръжи в засада.
От кулата, обляна в светлина
звън на часовник пада.

Не ги видя, но виждат те вдън твоето сърце,
пристъпват с брадви, с агнета в ръце.
И грее слънцето на пролетта,
но те треперят цели,
и лющи се варта,
и къщите се зъбят като кости бели.

И зъби се кобилата,
която в кланицата са повели.
И от небето и пръстта
възниква образът на твойте близки -
живи и умрели,
загледани към пролетта.

Не трябва мъката
да им души гърдите,
когато нивите им
безпощаден плуг бразди,
когато синорът хрущи между зъбите
на голите звезди.