145 години от рождението на Всеволод Гаршин

Генадий Красников

превод: Литературен свят

Съдбоносния печат на трагедията и предчувствието за ранна гибел провидчески уловил с погледа си на художник в облика на Всеволод Гаршин Иля Репин. Даже онзи, който никога не е виждал портрета на писателя, може да си представи лицето му по знаменитата репинова картина „Иван Грозни и неговият син Иван”, по-известна като „Иван Грозни, убиващ сина си”. В убития княз художникът нарисувал Гаршин. И, мисля, че авторът на картината е търсел не външното сходство, а е искал да подчертае някаква тяхна обща вътрешна покруса, обреченост.

Наричали Всеволод Михайлович Гаршин „съвременен Хамлет”, „Хамлет на сърцето”. С „датския принц”, по свидетелствата на съвременниците, го е сродявало болезнено острото неприемане на всяка несправедливост, несъвършенството на човешкото устройство на света, което се превръщало за него в постоянни, почти физически мъки на съвестта и състрадание. Този руски вариант на хамлетовия душевен „недъг” напълно съответства не толкова на естетическото, колкото на медицински точното признание на самия Гаршин за собственото му творчество, направено в края на горчиво-краткия му литературен път: „Добре или зле излизаше написаното е страничен въпрос; но че пишех в действителност със самите си нерви и че всяка буква ми струваше капка кръв, не е преувеличение”. А и какво ти тук „преувеличение”, ако се знае, че страдащият от гимназия от сериозно душевно разстройство през март 1888 г. 33-годишен Всеволод Гаршин по време на поредния пристъп на болестта се хвърля от стълбището на една от мрачните петербургски къщи. Така като че ли символично била закрепена генетичната му връзка не с шекспировите герои, побеждаващи даже в гибелта си, а с гоголевата и с „княз мишкиновата” родова линия, в която волята за самоотрицание (самоунищожение) е по-силна (и по-морална!) от волята за само-утвърждаване, за свое-волие…

Веднъж Короленко в разговор с Чехов засегнал темата за болестта на Гаршин, изказвайки предположението, че ако Всеволод Михайлович приживе  би бил ограден от „от мъчителните впечатления от нашата действителност, отдалечен временно от литературата и политиката, а главното - да се снеме от уморената му душа съзнанието за обществената отговорност, която така угнетява руския човек с чувствителна съвест…”, болната му душа би намерила равновесие. На което Антон Павлович с професионална категоричност на лекар  отбелязал: „Не, непоправимо е: раздвижили са се някакви молекулярни частици в мозъка, и вече нищо не може да ги сближи…” Но в това е и цялата мъчителна странност на ситуацията, целият й драматизъм, че в творчеството си Гаршин се опитва с всички сили на своето добро и ранимо сърце, „със самите си нерви” - да „сближи”, да съедини, да свърже разпадналите се „молекулярни частици” на съвременния му свят, морал, общество, държава. Може с увереност да се каже, че зад всяко негово произведение стои не художествен, рационално изнамерен, измислен повод, а преживян потрес. Не вълнение, не огорчение или раздразнение, а именно - потрес. Оттук и „всяка буква”, струваща му „капка кръв”. И при това Гаршин, както справедливо отбелязва Ю. Айхенвалд, „не е вдъхнал нищо болно и тревожно в произведенията си, никого не е изплашил, не е проявил неврастенията си, не е заразил другите с нея…”

Още първият му разказ „Четири дни”, написан от двадесет и две годишният Гаршин, блестящ дебют на писателя, застава редом с военните „Севастополски разкази” на Лев Толстой и с баталните картини на Василий Верешчагин. Даже в световната литература този гаршинов малък шедьовър стои отделно и може би няма равен по описанието на безумната и страшна реалност на войната, в него простият, страшен в своята обикновеност и привичност епизод се издига до епичен и есхатологичен символ.

Това не ви е „Червеният смях” на Леонид Андреев, изцяло плод на халюцинации във възпаления мозък на писателя от вестникарските бюлетини от руско-японския фронт на хиляди версти от бойните действия. Впрочем събитията от онези години тревожно си приличат с днешния ден. В Русия и тогава били много силни славянските симпатии и антитурските (както сега - антиамериканските) настроения. Действал „Славянският комитет” на Иван Аксаков, събирали се пожертвования, подготвяли се доброволци за сръбската армия.

Денят, когато Русия обявила война на Турция Гаршин, студент в  Минния институт, посрещнал така: „На 12 април 1877 г. аз и другаря ми (Афанасиев) се подготвяхме за изпит по химия. Донесоха манифеста за войната. Нашите записки останаха отворени. Подадохме молба за напускане на института и заминахме за Кишинев, където постъпихме като редници в 138-и Болховски полк и след ден бяхме в поход…” (По-късно Гаршин ще опише великолепно този поход в разказа си „Из спомените на редник Иванов”.)

На 11 август Гаршин бил ранен в боя при Аяслар (България). В комюникето за него се казвало, че той с „примера на личната си храброст увлякъл напред другарите си в атака, по време на която бил ранен в крака”. Пак тогава, лекувайки се във военната болница, той написал „Четири дни”. А през май 1878 г. Гаршин бил произведен в офицер, но не продължил военната кариера на дядо си - моряк от запаса и на баща си - офицер от кирасирски полк, участник в Кримската война, и поради състоянието на здравето си минал в оставка.

Ако се вземе предвид времето на написване на първия му разказ, за целия литературен път на Всеволод Гаршин съдбата отпуска кратките 11 години. Без опита на неговата военна проза е невъзможно да си представим не само най-добрите произведения на писателите - участници във Великата Отечествена война, такива като К. Воробьов, В. Астафиев, В.Кондратиев, В. Некрасов, В. Курочкин, но и военните страници на А. Куприн, Е. Замятин, Л. Леонов, А. Толстой, М. Шолохов… Особеният, неповторим тон на повествованията му и след век прави писателя изключително съвременен, по-рано от другите осъзнал философията на войната, на разпадналите се „молекулярни частици” на доброто и злото, любовта и ненавистта. Ето как той описва придвижването на армията към мястото на бъдещото сражение движение: “Заобиколихме гробището, оставяйки го вдясно. И ми се стори, че то ни гледа с недоумение през мъглата. „Защо трябваше да минете хиляди версти, за да умрете сред чуждите поля, когато може да умрете и тук, да умрете спокойно и да почивате под дървените ми кръстове и каменни плочи?.. Останете!”

“Но не останахме. Теглеше ни някаква непозната, тайнствена сила: няма по-голяма сила от нея в човешкия живот. Всеки от нас би се върнал вкъщи, но цялата маса вървеше, подчинявайки се не на дисциплината, не на съзнанието за справедливостта на делото, не на чувството на ненавист към неизвестния враг, не на страха от наказание, а на онова непознато и несъзнателно, което още дълго ще води човечеството към кървавата касапница - главна причина за всевъзможните човешки беди и страдания…” („Из спомените на редник Иванов”.) И в същия разказ присъства характерното гаршиново описание на боя, което днес, когато се води поредната чеченска война и руската армия за пореден път е обвинявана в някаква митична кръвожадност, се възприема като посрамване на този подъл мит и като печален и светъл реквием на нашата известна жертвеност и християнско умение да изтърпяваме всичко: „Казват, че няма такъв, който да не се страхува в боя; всеки откровен и прям човек на въпроса: страхува ли се, ще отговори: страхувам се. Но това не беше физическия страх, който обхваща човека нощем, в някоя глуха улица, при среща с крадец: беше пълното, ясно осъзнаване на неизбежността и близостта на смъртта.  И - колкото и странно да прозвучат тези думи - това съзнание не спираше хората, не ги караше да мислят за бягство, а ги водеше напред. Не се събудиха кръвожадните инстинкти, не ни се искаше да вървим напред, само за да убием някого -това беше непреодолимият стремеж, каквото и да се случи, да вървим напред, и мисълта за това, какво трябва да се прави в боя, не може да се изрази с думи: не „ трябва да убия”, а по-скоро „трябва да умра”.

Към безспорните гаршинови шедьоври се отнася и знаменитият му разказ „Червеното цвете”, събитията на който стават в психиатрия. Професор Сикорски, известен психиатър от миналия век, считал, че в този разказ е предадено класическо изображение на душевна болест. Уви, голяма част от това описание има автобиографичен характер. В разказа действа беден безумец, който, след като е видял в болничната градина три червени мака, си въобразява, че в тях е съсредоточено цялото световно зло, и ги унищожава с цената на собствения си живот. „На сутринта го намериха мъртъв - завършва разказа си Гаршин. - Лицето му беше спокойно и светло; изтощените черти с тънки устни и дълбоко хлътнали затворени очи изразяваха някакво горделиво щастие. Когато го слагаха на носилката, се опитаха да разтворят ръката му и да извадят червеното цвете. Но тя се беше вкочанила и той отнесе трофея си в гроба”.

Казват, че авторът изобразил борбата не със злото, а с илюзията, метафора на злото, показвайки героичното безумие на своя персонаж. Но не е по-добре такова безумие и възможността да занесеш на Страшния съд свито във вкочанената ръка червено цвете, отколкото да си въобразяваш, че си Наполеон или Елцин и да донесеш на последния съд хиляди човешки жертви, сълзи и страдания? Някой строи илюзии, че е господар на света и повелител на човешките съдби, а някой загива с вярата, че злото може да бъде победено. Към втората категория се отнася и Всеволод Гаршин.

За това свидетелства и това, че той с наивната чистота на детското си сърце написал няколко удивителни приказки („Червеното цвете” в някакъв смисъл също е приказка, но много страшна), в това число „Attalea princeps”, „Онова, което не е било”, „Приказка за жабата и розата”, и сред тях прелестната, весела и тъжна, любима на децата от всички времена „Жаба-пътешественица” (станала последното му литературно произведение).

Лев Толстой, прочитайки гаршиновата преработка на народната легенда „Предание за горделивия Агей”, се отказал от замисления план да създаде собствен вариант на тази легенда.

Гаршин имал големи творчески планове. Той събирал исторически материали за времето на Петър Велики, замислял полуфилософски, полунаучен роман с елементи на спиритизъм, но главното - подготвял се за работа над романа „Хора и война”. Да отбележим, не „Война и мир”, а „Хора и война”, което много по-рязко определя същността на проблема, тъй като от хората зависи дали да има война или мир.

Външно простият и ясен стил на гаршиновата проза носи в себе си съвсем не просто    вътрешно напрежение, същите „нерви”. Неслучайно в този стил се прокрадват несвойствените за XIX век почти модерни интонации от бъдещата проза на Андрей Платонов. Така, той пише за заблудения куршум, който не иска да „умира сам и попада право в сърцето на войника”, или, говорейки за героя на разказа „Сигнал”, сякаш изтръгва редове от книгите на Платонов: “И му причерня пред очите, в душата му стана пусто, и изпусна флага…”

 15. 02. 2000