РУС
превод: Андрей Германов
РУС
Рус, и насън необичайна
и недокосната, блестиш.
Аз спя. В съня ми има тайна
и ти във нея се таиш.
Препасана с реки кристални,
с покрит от лесове простор,
с блата, със жерави печални,
с магьоснически мътен взор.
В теб разноликите народи
от шир до шир, от край до край
повеждат нощни хороводи
и зарево над тях сияй.
В теб вещици, баячи вещи,
магьосват пролетния злак
и врачки с дяволи зловещи
се любят сред вихрушки сняг.
В теб бурята из мрака черен
затрупва къщи в снежна нощ
и за приятеля неверен
девойка точи верен нож.
В теб всички пътища, разклони
утъпкани са във беди
и вихър, свирещ в голи клони,
старинни приказки реди…
През своя сън познах, Русия,
вековната ти нищета,
затуй във дрипите ти крия
душевната си голота.
Пътека скръбна в тъмнината
до гробищата извървях -
нощувайки под небесата,
там всяка нощ аз песни пях.
Не ми е и до днес известно
кому стиха си посветих,
в какъв ли бог аз вярвах честно,
каква жена боготворих.
Рус, ти душата ми изпита
с безбрежната си широта
и никога не опетни тя
първичната си чистота.
Аз спя. В съня ми има тайни
и в тайната таиш се ти.
Рус и насън необичайна
и недокосната блести.
24 септември 1906
——————————
Русь
Ты и во сне необычайна.
Твоей одежды не коснусь.
Дремлю - и за дремотой тайна,
И в тайне - ты почиешь, Русь.
Русь, опоясана реками
И дебрями окружена,
С болотами и журавлями,
И с мутным взором колдуна,
Где разноликие народы
Из края в край, из дола в дол
Ведут ночные хороводы
Под заревом горящих сел.
Где ведуны с ворожеями
Чаруют злаки на полях
И ведьмы тешатся с чертями
В дорожных снеговых столбах.
Где буйно заметает вьюга
До крыши - утлое жилье,
И девушка на злого друга
Под снегом точит лезвее.
Где все пути и все распутья
Живой клюкой измождены,
И вихрь, свистящий в голых прутьях,
Поет преданья старины…
Так - я узнал в моей дремоте
Страны родимой нищету,
И в лоскутах ее лохмотий
Души скрываю наготу.
Тропу печальную, ночную
Я до погоста протоптал,
И там, на кладбище ночуя,
Подолгу песни распевал.
И сам не понял, не измерил,
Кому я песни посвятил,
В какого бога страстно верил,
Какую девушку любил.
Живую душу укачала,
Русь, на своих просторах ты,
И вот - она не запятнала
Первоначальной чистоты.
Дремлю - и за дремотой тайна,
И в тайне почивает Русь.
Она и в снах необычайна,
Ее одежды не коснусь.
24 сентября 1906
***
Едно разплавено кълбо
далеч ще прати лъч безмерен,
и второ сянка, конус черен,
ще метне в космоса дълбок.
О, тоя безначален свят.
Във тоя конус е нощта ни.
Зад нея - пак и пак трептят
звезди, в ефира разпиляни…
Любима, тръпна във нощта,
от твоя светещ взор уплашен;
от ден по-зъл, от нощ по-страшен
е тоя блясък на смъртта.
6 януари 1912
——————————
* * *
Борису Садовскому
Шар раскаленный, золотой
Пошлет в пространство луч огромный,
И длинный конус тени темной
В пространство бросит шар другой.
Таков наш безначальный мир.
Сей конус - наша ночь земная.
За ней - опять, опять эфир
Планета плавит золотая…
И мне страшны, любовь моя,
Твои сияющие очи:
Ужасней дня, страшнее ночи
Сияние небытия.
6 января 1912
***
Има миг - ни боли, ни тревожи
тази буря, която ечи.
Някой длан на плещите ти сложи,
някой поглед спре в твойте очи…
И безследно житейското чезне
сякаш в пропаст. За тебе сега
в миг изгрява над сините бездни
тишина като цветна дъга.
И напев приглушен те целуне
и разплаче, нали не греша?
От живота приспаните струни
на напрегната арфа-душа.
юли 1912
——————————
* * *
Есть минуты, когда не тревожит
Роковая нас жизни гроза.
Кто-то на плечи руки положит,
Кто-то ясно заглянет в глаза…
И мгновенно житейское канет,
Словно в темную пропасть без дна…
И над пропастью медленно встанет
Семицветной дугой тишина…
И напев заглушенный и юный
В затаенной затронет тиши
Усыпленные жизнию струны
Напряженной, как арфа, души.
Июль 1912
