“ОРЕШОК НЕ СЕ ПРЕДАВАШЕ”, ИЛИ ДУША В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

Александър Сеген

превод: Литературен свят

От училищния чин в нас съществува нелепото твърдение: руските офицери, побеждавайки през 1812 г. Наполеон, минали през Европа, видели, че там е приказно красиво, възмутили се, че у нас не така, и станали бунтари, декабристи. Обяснението е простичко, но когато изучаваш мемоарите за задграничния поход, се натъкваш на противоположното: навсякъде нашите офицери виждали не онази прелест и красота, която очаквали. И влизайки в Париж, били удивени защо така смърди, защо улиците са толкова мръсни и е такава воня, защо бедните са толкова много? И само центърът на Париж съответствал на представите им. Блясък сред нищета, това в действителност видели руснаците, а съвсем не онзи упоителен Запад, който би ги накарал да станат декабристи.

Дълго преди нашата армия пътят до Европа минал Карамзин. И не бил очарован, а се разочаровал. Нещо повече - ужасил се! Той с очите си видял плодовете на революцията, които му се сторили уродливи, страшни, безобразни. Любител на републиката, либерал, масон той се върнал в Родината като убеден монархист и консерватор.

А преди самото пътешествие в Европа, направило го знаменит автор на “Записки на руския пътешественик”, Николай Михайлович успял да се ужаси от учението на масоните, да скъса с “братята”, направо заявявайки им, че неговите християнски убеждения не съвпадат с теориите на свободните зидари.

Удивително е и на колко години бил по онова време - двадесет и три години. Най-бунтарската възраст!

Всъщност, провинциалистът, потомък на татарския велможа Кара-Мурза, роден в село Преображенское край Бугуруслан, израснал в село Знаменско в околностите на Симбирск, на четиринадесет години той пристигнал в Москва и постъпил в учебния пансион на Шаден. Имал желание да иде да учи в модния тогава Лайпциг, но нямал парите за това. На седемнадесет отбива военната си служба в Петербург - подпрапорчик на Преображенския полк. Мечтаел за военна кариера - тогава гърмяла славата на Суворов, но смъртта на баща му го заставила да се върне в Симбирск, откъдето в края на 1784 г. отново се озовал в Москва.

За пътешествието по Европа Карамзин бил  мамили многобройни разкази за това колко благотворно е въздействието на просвещението върху живота на народите. Опиянявала го думата “свобода”. Вероятно си е задавал и въпроса, правилно ли е постъпил, скъсвайки с масоните. Там, в Европа, масонство било отдавна пуснало корените си, и му предстояло да види какво дърво е пораснало от корените му. И видял…

Френските събития го ужасили. По убеждения републиканец, той осъдил френските революционери като “републиканци с порочни сърца”. Навсякъде наблюдавал как под знамето на свободата разцъфтяват човешките грехове - алчност, завист, ненавист, разврат, надменност. Той почитал републиката като форма на управление, в което се осъществяват Христовите заповеди за равенството и любовта. Но нямало нито любов, нито равенство, нито братство в тези осатанили се борци за свобода.

Само Англия и Швейцария напълно го удовлетворили. Със своя ред, който винаги все не достигал в Отечеството.

Но главното, което донесъл от Европа било твърдото убеждение, че Русия трябва да стои на основите на Православието и Самодържавието. До знаменитата триада на Уваров в системата на Карамзин не достигало само понятието народност.

“Душа ни съзрява в търсене на истината” - писал Карамзин. Той бил щастлив, че душата му в мъчителни търсения придобила тази истина, и при това много бързо.

Времето до нашествието на Наполеон в живота на Карамзин е най-важното. Доскорошен либерал, той все повече се превръщал в здрав реакционер. Шега ли е: през 1811 г. Карамзин пише трактата “За древна и нова Русия в политическо и гражданско отношение”, в който монархистът-писател спори с антимонархиста… цар! Именно така, година преди Отечествената война, император Александър I едва ли не се провъзгласил за антимонархист, обмислял планове за постепенното преминаване на Русия от монархическо управление към републиканско. И Карамзин повел борба с тези планове.

През март 1811 г. в Твер Николай Михайлович чел на императора глави от първите томове от “История на руската държава”. После се състоял разговор, в който писателят и историк доказвал на царя, че в Русия е необходимо да се запази силно самодържавие. От писмо на Карамзин до Дмитриев: “…говорих с него немалко, за какво ли? За самодържавието! Нямах щастието да бъда съгласен с някои негови мисли”.

След прочита на трактата “За древна и нова Русия” Александър силно се разгневил, чисто по маниловски, че Карамзин смело порицал всички либерални начинания на владетеля. Да докаже на Александър истините, изложени в трактата, на следващата година се появил сам Наполеон. Русия видяла кои са тези свободолюбиви и просветени европейци! Озверели безбожници, те нарочно, за да покажат  нагледно каква е тяхната свобода, превръщали църкви и събори в конюшни.

Нашествието на дванадесетте езика спасило Русия от либералните планове на Александър I. С годините, според както се променяли възгледите на императора, както се променяло отношението му към реформите, се подобрявало и отношението му към Карамзин. През 1816 г., когато Карамзин вече подготвял за печат първите осем тома на “История на руската държава” Царят го помолил да напише възгледите си за политиката на Русия към Полша и Карамзин написал друг трактат - “За Полша, мнение на руския гражданин”. Но този път императорът бил благосклонен и, награждавайки  Карамзин с лентата на Аннинския орден, му намекнал, че го награждава не толкова за “Историята”, колкото за “Древна и нова Русия”.

И все пак главният труд на Николай Михайлович Карамзин във вековете ще остане неговата “История на руската държава”. Значението на публикацията на това многотомно издание било огромно. Руснаците, които дотогава повече знаели за европейската история, отколкото за своята, изведнъж с удивление открили, че са наследници на велики предци, че историята на държавата им е величава и разнообразна както никоя друга. А по броя на благородни герои - ненадмината!

Още по-важно е, че Карамзин за първи път така мощно обозначил значението на Русия като истинска носителка на Християнството. Многотомният му труд изобилства от описания на православните подвизи на нашите предци. Либералите намразили “История на руската държава”, защото в нея се доказва самодържавната правда, но още повече защото историографът показал руските светци именно като светци, в цялото им християнско величие. Олга, Владимир, Борис и Глеб, Александър Невски, Дмитрий Донски - Карамзин възпял в тях християнският светоглед, показал, че именно в Христа те  постигнали онази полза и слава на отечеството, за които ги почитат потомците.

Един от най-ненавистните томове на “История на руската държава” станал за либералите шестият том, посветен на епохата на Иван III, наречен приживе Държавни. Този владетел старателно бил зачеркван от съзнанието на руските хора от така наречените просветители. Карамзин го прославил за това, за което Иван III бил проклинан от наши вътрешни и външни врагове. Затова, че седем пъти увеличил територията на Русия, че завършил дните на свободния Новгород, присъединявайки го към царството си, че разгромявайки хан Ахмат и освободил се от ординско иго, провъзгласил руското самодържавие: “Отсега нататък над нас няма  чуждоземна власт. Сами ще държим властта в своята земя!” Именно такъв е изначалният смисъл на понятието “самодържавие”. По времето на Иван III с тази дума се обозначавало днешното понятие “независимост”. Ето защо враговете, провъзгласявайки борбата с руското самодържавие, винаги в действителност са се борили с руската независимост.

Накрая неприятелите намразили Иван III и защото при него била разгромена антихристиянската школа, получила в нашата история наименованието “ерес на жидовстващите”. А предводителите на еретиците били изгорени в дървена постройка под стените на Кремъл на същото място, където и досега хубавее масонската пирамида - мавзолеят на Ленин.

Уви, говорейки по-нататък за “История на руската държава” не може да не отбележим, че либералите след томовете за Иван III и сина му Василий III се утешили, прочитайки за Иван Грозни. Тук на гения на Карамзин не достигнало, за да обхване изцяло значението на епохата, да не хлътне в емоционалност, заради която върху един от най-великите владетели на Русия се излели изпод перото му само черни струи. Трагедията на царя, принуден за спасението на страната да прибегне до жестоки, безчовечни мерки, се превърнала при Карамзин в клиничен случай на умопомрачение. И либералната публика се насладила на описанията на “злодействата на Ивашка”, точно така, както се опива днес от измислиците на пискливия Радзински.

Най-вероятно, с възрастта, продължавайки работата си над монументалното си творение, Карамзин би внесъл съществени поправки там, където описва епохата на Иван Грозни. Той би взел под внимание ропота на представителите на Руската Православна Църква, които съвсем не се отнасяли доброжелателно към проклятията по адрес на първия руски цар.

За съжаление животът на Николай Михайлович прекъснал рано. Винаги изложен на опасността от белодробно заболяване, той угаснал през май 1826 г., след като прихванал възпаление, тичайки в студения Петербург в метежните дни на декабристите. Перифразирайки известното изказване, можем да кажем: “Декабристите разбудиха Херцен и вкараха в гроба Карамзин”.

Към декабризма той бил непримиримо враждебен. Наричал декабристите “зли деца”. Казвал: “Заблужденията на тези млади хора са същност на заблужденията на целия ни век”. Но и по бащински ги съжалявал, молел владетеля да бъде строг, но и милостив, като Господ. Да се разгневи и да накаже, но не до края, да прояви пощада.

Събитията на Сенатския площад го разтърсили силно. Страшно било, когато през 1812 г. Европа дошла да завладее земите ни. Още по-страшно било през 1825 г., когато тя завладяла нашите умове. Какво щяло да стане по-нататък? За това мислел Карамзин с ужас непрекъснато в последните месеци на гаснещия си живот. С последни сили пишел своята “История”, бързайки да стигне поне до описанието на спасяването на Москва от ненавистните ляхи, извършили чудовищни престъпления в завладяното от тях наше Отечество. Не успял. Стигнал в “Историята” си едва до 1612 г., до събитията на северозапад, където напирали шведите: “Тихвин, Ладога се предадоха на генерал Делагарди на условията на Новгород; Орешок не се предаваше…”.

Трогателно е, че именно с този непредаващ се, като “Варяг”, Орешок прекъсва ръкописът на карамзиновия дванадесети том!

“Орешок не се предаваше…” И - последната щастлива въздишка: “не се предаваше…”.

И да не се предава навеки!

—————————–

Бележки:

Орешок -  Орешок (в руските летописи град Орехов; швед. Nеteborg - Нотебург) - древна руска крепост на Ореховия остров при изворите на река Нева; разположена е срещу град Шлиселбург в Ленинградска област. Основана през 1323 г., от 1612 до 1702 г. принадлежала на шведите.


www.russdom.ru  27.02.2007