Ернесто Че Гевара

превод и бележка: Никола Инджов

На света са известни девет стихотворения от Ернесто Че Гевара. Шест от тях очевидно са писани в Мексико между 1954 и 1957 година. Там Че вече не е лекарят, който лекува болни от проказа индиански племена по поречието на Амазонка, нито е вече участникът в смазаната гватемалска революция, обаче все още не е човекът до рамото на Фидел Кастро в борбата и победата на кубинската въстаническа армия. В Мексико той е уличен фотограф и аз мога да си представя какво увлекателно занимание представлява проявяването на филмите, от които в смрачената лаборатория чудодейно се появяват образите и пейзажа на страната на маите и ацтеките.
Поезията едва ли има много общо с фотографията, но като току-що проявен филм стихотворенията на Ернесто Че Гевара достигат до нас и показват неизвестните пространства на живота му, нещо като автопортрет в тъмно.
Той е роден на 14 юни 1928 година. В него са вродени много способности, но и неизцерима астма, която цял живот носи като тежък свой кръст - както пише в едно от стихотворенията си. Всеизвестната му биография е свързана с епичното превръщане на Куба в първа свободна американска територия и по-късно - в първа територия на строителството на социализма в Америка. През 1964 година в Организацията на обединените нации той отговори на един Журналистически въпрос по следния начин: “Не е тайна за никого, че съм роден в Аржентина. Аз съм кубинец и съм също така аржентинец, и ако високопоставените латиноамерикански господа не възразяват, аз се считам за патриот на Латинска Америка, за патриот на която и да е страна в Латинска Америка повече от всекиго друг; и когато бъде необходимо, аз ще отдам живота си за свободата на която и да е латиноамериканска страна.”
В продължение сякаш на тези негови думи, когато съобщаваше за смъртта му, Фидел Кастро каза на траурния митинг в Хавана: “Че се превърна в образец на човек не само за нашия народ, но и за всеки народ на Латинска Америка.”
Поетът у него си личеше по хубавите му очи, по тънката сянка на челото му, по откритата му усмивка. Мнозина предполагат, че тепърва до нас ще достигнат още стихотворения от Ернесто Че Гевара - така, както достигнаха отрязаните му ръце. Това е история драматична и загадъчна. На 8 октомври 1967 година той е ранен в сражение и с изтичаща от раните кръв е докаран в боливийското селце Кебрада дел Юро. Там е доубит с изстрел в упор. За да докажат, че именно този човек е легендарният предводител на интернационалния партизански отряд, убийците отрязват ръцете му при китките и ги съхраняват за идентифициране по отпечатъците на пръстите.
Как отрязаните ръце на Ернесто Че Гевара попаднаха в Куба, аз не зная. Знам само, че ръцете на поета действително се идентифицират с гибел, защото поначало поетът, който и да е той, не умира, поетът загива. Загива като войвода; във фронтови окопи; в индустриални пещи; от туберкулоза; от изгнание; в тунел на военно стрелбище; в самотата на хотелска стая; в нелепа автомобилна катастрофа; в съчетанието на инфаркт и инсулт; в грохота на славата. И в мълчанието, което никой не знае дали е от горест, дали е от гордост…

* * *
Поизправя се някакъв спомен попътен,
уморен да ме следва безимен и смътен
и да бъде забравян в крайпътни дървета.

Тъй далече отивам, че брънка по брънка
моят спомен се къса и умира в несрета.
Аз съм същият скитник по други полета -
спепелен съм отвътре и усмихнат отвънка.

Този поглед железен, зареян високо,
от омайния плащ бикоборски помамен,
отклони към покруса стремежа ми пламен
и превърна ме в нова отправна посока.

Не поисках да видя как с моята орис
разпорежда се розов един бикоборец
и подлъгва ме с груба десница жестока.

И ТУК

“Метис съм!” - вика художникът с разискрената палитра.
“Метис съм!” - реве преследваното животно.
“Метис съм!” - възкликва скитащият поет.
“Метис съм!” - заключава човекът, който ме пресреща
във всекидневното страдание на кръстопътя.
И дори каменната загадка на мъртвия народ
държи Богородица от позлатено дърво:
“Метис е чудатата рожба на моите недра.”

Аз също съм метис, но малко по-друго:
заради борбата, която съюзява и разделя
двете сили в спора за моя разум,
двете сили, доловили в мене
вкус на плод затворен, още преди дървото
да стигне зрялост.

Аз се връщам към сърцевината на Америка,
за да вкуся минало, което обхваща всичко.
Споменът минава с мекота незаличима
като далечен екот на камбана.

ПАЛЕНКЕ

Нещо живо е останало в твоя камък,
сестро на зелените гори.
Твоята тишина възмущава
гробниците царски,
ранява ти сърцето равнодушната кирка
на учения със скучаещите очила
и те удря по лицето наглата обида
от глупавото “О!” на туриста гринго.
Но нещо живо има в тебе.

Не знаем какво е то.
Стволовита джунглата те увенчава,
още корените й са милосърдни.
Огромен зоолог показва наяве игла,
с която храмове към трон прикрепва -
и ти все още не умираш.

Каква ли сила те поддържа
извън времето, каква сила,
жива и трептяща като в младостта?
Какъв бог привечер изпраща
полъх животворен към надгробни плочи?
Не е ли прелестното тропическо слънце той?
Но защо не огрява така Чичен-ица?
Може би този бог се спотайва
в жизнерадостната прегръдка на гората
или в мелодичната песен на твоите птици.
Но защо спи още по-дълбоко в Кирагуа?
Или е ромона на извора ти звънък той,
витаещ между скалите на планината?
…А инките, без съмнение, са мъртви.

1 Паленке - един от центровете на цивилизацията на маите, намиращ се на полуостров Юкатан в Мексико (Б.пр.)

2 Чичен-ица - друг център на маиската цивилизация, пак там (Б.пр.)