Николай Рубцов

превод: Иванка Хиндалова-Шерстюк

ФИЛОСОФСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Година след година отминават,
покой навяват старческите нрави.
На смъртен одър бавно той изтлява
в лъчите на доволство пълно и на слава!
Туй цел му е било! А страстите душевни
го плашели като пиянство буйно.
- Страхотно съм добре! - винаги весел
се хвалел горделивецът надуто.
Завинаги денят последен отминава…
Той лее сълзи, търси съпричастие,
но късно важничещият човек разбрал е,
че е създал фалшив образ на щастие!
Сълзи безсмислени потичат, но е късно
те да текат - гробът е близо вече,
тогава чак с горчива, остра мъст
надигна глас душата на човека.

Край тялото му, днес угаснало навек,
докато скръбен глас хвалебствия редеше
«Той свърши като жалък някакъв човек!» -
помислих, а душата от вълнение кипеше:
«Един и същи път отрежда ни извечната съдба -
тъй мислех си. - Едно и също имаме начало.
Един и същи край. И пред една и съща красота
в нас преклонението свято е звучало!
Защо тогава някои, тъй ловки и нахъсани -
простете - като че са зверове на лов,
на егоизма вслушани в неистовия зов
сестрите свои, братята си все разблъскват!»

Душата нека цял живот ме води!
- За да ни води тя, разсъдък ни е нужен!
- За да не стине нивга пламъкът й огнен,
нека разсъдъкът на живата душа да служи!
В душата огънят гори - любов и воля!-
жалък е, който отпъжда тази страст,
за да живее, вечно свъсил вежди гордо,
в лъчите на доволство пълно и на власт!
- На място тъпка, сука и въртя,
а пък за разума ни думичка не каза!
- Щом слеят се разсъдък и душа
светилника житейски ни даряват - разума!

Ще дойде някога ужасна тъмна нощ,
насреща ми със злоба страшна ще извие,
ще засвисти виелица с такава мощ,
че и света от очите ми ще скрие!
Но ще вървя по пътя си! Знам отсега -
щастлив е всеки - даже и от бурята повалян -
който не спира, следва своята душа -
аз на земята по-голямо щастие не зная!
Тъй силите враждебни да сразя,
че дълго да не могат да се вдигнат.
И миг преди смъртта разсъдък и душа
да се погледнат, заедно да се усмихнат…

——————————

СИБИРСКО СЕЛО

Жълт храст тук,
там - лодка преобърната
и от талига колело
в калта…
В репеи сгушено-
навярно търсят го -
детенце мъничко.
И паленце
в зелената трева.

Скимти мъничето -
с детенцето да си играе иска,
а то навярно
е забравило за него -
към маргаритка някаква
протяга слабичка ръчица
И си говори…
За какво - само на Бога е известно!…

Какъв покой!
Като че само есента
тук над леда в реката
прелетява,
но в глуха нощ
по-крепък е сънят
ако на вятъра долавяш
сред боровете песента,

ако привично
чуваш покрай теб
как трепетлики тъжни
стенат и се молят -
в този затънтен край
завърнал се след боя -
кой ли войник
не е пролял сълза?

Случаен гост,
аз тука дом си търся
и кътче малко
от Русия аз възпях -
със храста жълт
и лодка преобърната,
и колело,
забравено в калта…

ФИЛОСОФСКИЕ СТИХИ

За годом год уносится навек,
Покоем веют старческие нравы,-
На смертном ложе гаснет человек
В лучах довольства полного и славы!
К тому и шел! Страстей своей души
Боялся он, как буйного похмелья.
- Мои дела ужасно хороши!-
Хвалился с видом гордого веселья.
Последний день уносится навек…
Он слезы льет, он требует участья,
Но поздно понял, важный человек,
Что создал в жизни
ложный облик счастья!
Значенье слез, которым поздно течь,
Не передать - близка его могила,
И тем острее мстительная речь,
Которою душа заговорила…

Когда над ним, угаснувшим навек,
Хвалы и скорби голос раздавался,-
«Он умирал, как жалкий человек!»-
Подумал я и вдруг заволновался:
Мы по одной дороге ходим все.-
Так думал я.- Одно у нас начало,
Один конец. Одной земной красе
В нас поклоненье свято прозвучало!
Зачем же кто-то, ловок и остер,-
Простите мне - как зверь в часы охоты,
Так устремлен в одни свои заботы,
Что он толкает братьев и сестер!

Пускай всю жизнь душа меня ведет!
- Чтоб нас вести, на то рассудок нужен!
- Чтоб мы не стали холодны как лед,
Живой душе пускай рассудок служит!
В душе огонь - и воля, и любовь!-
И жалок тот, кто гонит эти страсти,
Чтоб гордо жить, нахмуривая бровь,
В лучах довольства полного и власти!
- Как в трех соснах, блуждая и кружа,
Ты не сказал о разуме ни разу!
- Соединясь, рассудок и душа
Даруют нам светильник жизни - разум!

Когда-нибудь ужасной будет ночь,
И мне навстречу злобно и обидно
Такой буран засвищет, что невмочь,
Что станет свету белого не видно!
Но я пойду! Я знаю наперед,
Что счастлив тот, хоть с ног его сбивает,
Кто все пройдет, когда душа ведет,
И выше счастья в жизни не бывает!
Чтоб снова силы чуждые, дрожа,
Все полегли и долго не очнулись,
Чтоб в смертный час рассудок и душа,
Как в этот раз, друг другу улыбнулись…

——————————

В СИБИРСКОЙ ДЕРЕВНЕ

То желтый куст,
То лодка кверху днищем,
То колесо тележное
В грязи…
Меж лопухов -
Его, наверно, ищут -
Сидит малыш,
Щенок скулит вблизи.

Скулит щенок
И все ползет к ребенку,
А тот забыл,
Наверное, о нем,-
К ромашке тянет
Слабую ручонку
И говорит…
Бог ведает, о чем!..

Какой покой!
Здесь разве только осень
Над ледоносной
Мечется рекой,
Но крепче сон,
Когда в ночи глухой
Со всех сторон
Шумят вершины сосен,

Когда привычно
Слышатся в чесу
Осин тоскливых
Стоны и молитвы,-
В такую глушь
Вернувшись после битвы,
Какой солдат
Не уронил слезу?

Случайный гость,
Я здесь ищу жилище
И вот пою
Про уголок Руси,
Где желтый куст,
И лодка кверху днищем,
И колесо,
Забытое в грязи…