На 6. 06. 2011 г. се навършват 212 г. от рождението на Александър Сергеевич Пушкин

Вадим Пигальов

превод: Литературен свят

Тайнствена е смъртта на поета. За повече от 100 години са предложени много хипотези, публикувани са много изследвания. В повечето от тях се подчертава, че поетът е станал жертва на самодържавието, на заговор на висшето общество. Това е несъмнено. Но конкретно какви сили са взели участие в заговора, с чии ръце е било извършено престъплението? Търсенето на отговорите продължава и досега.

Предлаганият очерк е още един поглед върху причината за трагедията, още един опит да се покажат конкретните участници в нея.

В парижкия вестник “Temps” от 5 март 1837 г. (по нов стил), три седмици след смъртта на Пушкин, била публикувана статия, посветена на живота и творчеството на руския поет в периода на пребиваването му в Кишинев. Тонът на анонимния автор не се отличава с дружелюбие, с почит към руския гений. Авторът, цитирайки разкази на “пътешественици”, казва, че Пушкин бил “високомерен и рязък … не търпял и най-малкото противоречие”. По-нататък авторът на статията свидетелства: “Няколко французи, намиращи се тогава в Кишинев, основали там масонска ложа. Пушкин влязъл в нея…”

Статията се характеризира с толкова дребни подробности, за които би могъл да знае само постоянен член на кишиневския таен масонски кръжок, или един от върховните водачи, “майстори” на ложата. Последният, дори и намиращ се далече, съгласно масонския устав, редовно получавал подробна информация за поведението на “братята”. Що се отнася до участието на Александър Сергеевич в масонството, за това той сам е засвидетелствал в дневника си, записвайки, че е приет за масон на 4 май 1821 г.

Много изследователи и биографи на поета не са отдавали необходимото значение на участието на Пушкин в ложа “Овидий” и възможните последствия. А въпросът си заслужава проучването.

Ложа “Овидий” била основана скоро след пристигането на Пушкин в Кишинев. Един от  основателите й е военният началник в този край генерал И.Н. Инзов. Той приветствал приемането на поета сред масоните и съвместно с другите “братя”, в това число и от чуждестранен произход, внимателно следял доколко ревностно Пушкин служи на обществото на “свободните зидари”. Един от първите биографи на поета, П.В. Аненков, твърди, че думите, постъпките, начинът на мислене на Пушкин били старателно следени “по една подбуда - да наблюдават явление, неподхождащо на общия начин на живот”.

“Майсторите” на ложи и гросмайсторите поучавали: “Ако писателят напише в своята книга мисли и разсъждения напълно правилни, но неподхождащи на нашето учение или твърде преждевременни, трябва или да се подкупи този автор, или да се опозори”.

Уставът предупреждавал: “Твоята воля в ордена е покорна на волята на закона и висшите… Страхувай се да мислиш, че тази клетва е по-малко свещена от даваните от теб  в обществото на гражданите. Ти си бил свободен, когато си я произнасял, но вече не си свободен да я нарушиш, тя те обвързва”.

Ложа “Овидий” била подчинена на “Великата управляваща ложа “Астрея”, обединяваща десетки руски ложи. На свой ред “Астрея” се подчинявала на “Великата Провинциална ложа”, управлявана от задгранични “майстори”. Освен това “Астрея” била длъжна редовно да се отчита и да се ръководи от инструкциите на тайния “Капитул”, учреден в Петербург от чужди “гросмайстори” специално за контрол на дейността на  руските масони. Всички масони били ръководени от  Великата ложа “Велики помазаници Божии” и за нейни членове били избирани най-високо просветлените “братя” от всички светлейши Капитули.

Много руски масони, влезли в “братството” от най-искрени подбуди “да намерят мъдростта на живота”, “да изкоренят злото и да разпространяват добрите нрави”, цял живот покорно се подчинявали на “майсторите”, но масонските “тайнства” така и си останали за тях неразгадана загадка.

Руските масони, независимо дали го искали или не, дали го правели съзнателно или по силата на сляпата доверчивост - работели за възраждането на древния Орден на Храмовниците, за разпространение на неговото влияние.

Явно, има смисъл накратко да си спомним историята на средновековното храмовничество.

Тамплиерите-храмовници в периода на кръстоносните походи принадлежали към могъща тайна корпорация, те били членове на “Ордена на Йерусалимския храм”, основан през XII век. Орденът получил името си след като крал Балдуин му отстъпил в Йерусалим замък до мястото, където, според преданието, се намирал храмът на Соломон. По онова време орденът действително бил могъщ. Той имал големи земеделски участъци, освободени от данъци. Владенията на тамплиерите се простирали от Палестина до Ирландия. Притежавайки огромни богатства, нищо не им струвало да купят от английския крал целият остров Кипър. Върховните вождове на ордена, установили се в замъка Тампл, се придържали към принципа на всепозволеност.

Тайният план на храмовниците от висшите степени, според мнението на повечето историци, се заключавал в това да завладеят властта в различните кралства и да установят свое световно “хилядолетно царство”. Храмовниците наистина хвърлили в страх много кралства, спечелили за себе си привилегии в редица държави, принудили състоятелни велможи да подарят на ордена цели графства. “Рицарите на храма” твърде се увлекли. В нощта на 13 октомври 1307 г. вождовете на тамплиерите били заловени и предадени в ръцете на инквизицията. Но орденът не изчезнал, а продължил да съществува тайно.

Но да се върнем към кишиневския период от живота и творчеството на Пушкин.

Споменатата от нас статия в “Теmps” завършвала с това, че руският поет бил извикан в Петербург, “и от тогава го изгубихме от поглед”.

Най-вероятно анонимните автори на статията, бидейки несъмнено масони, “изгубили” Пушкин не визуално, а в много по-широк смисъл. Александър Сергеевич по характер, начин на мислене, творчество не съответствал на твърдите критерии на масонството. За “братята” станало ясно, че поетът излиза изпод контрола им, престава да почита орденските интереси и ритуали, които все повече му изглеждали нелепи, “а и наистина съвсем не по руски”, губи първоначалното си влечение към масонството, продиктувано по-рано от любопитството и кишиневската скука.

Всичко това не останало незабелязано, защото сред враговете и приятелите на Пушкин имало немалко масони.

Ще повторим още веднъж едно от масонските правила, от принципните им указания: “”Ако писателят напише в своята книга мисли и разсъждения напълно правилни, но неподхождащи на нашето учение или твърде преждевременни, трябва или да се подкупи този автор, или да се опозори”.

Пушкин пишел “неподходящи” и “преждевременни” произведения. Преждевременни, явно, в смисъл, че те обективно предусещали и разобличавали методите, които използвали масоните и върховните им вождове. А да се подкупи Пушкин било невъзможно:

„И неподкупният ми глас
бе ехо на народа руски.”

През 1826 г., скоро след коронацията на Николай I, поетът бил извикан от заточението му. Новият император му разрешил да се запознае с важни документи - архива на Петър Велики. Пушкин потъва в работата, изучава история, пише произведения, историко-политическата дълбочина и художествените достойнства на които ще разтърсят после целия свят.

В следкишиневският период името на Пушкин започнало често да се появява на страниците на чуждата преса. Но тези бележки били странни. М.П. Алексеев в изследването си “Пушкин и западната литература” отбелязва: …”чуждите пътешественици в описанията на своите пътувания в Русия неведнъж споменавали името на Пушкин по начин, който трябвало да засили вниманието към него от страна на жандармските власти”.

В началото на 30-те г. в Русия пристигнал Жорж Дантес. От първите дни на пребиваването си в Русия той се ползвал с голямата подкрепа и покровителството на барон Хекерн, нидерландския посланик. С появата на младия французин в Петербург самият Хекерн усилено започнал да разпространява слухове, че иска да осинови Дантес. В светското общество това произвело съответното впечатление. Кариерата на Дантес се ускорила.

Жорж Дантес бил син на крупен френски промишленик от Сулц, владеещ замък, който по-рано принадлежал на Ордена на тамплиерите (храмовници). Замъкът се паднал неслучайно на семейството. Чичото на Дантес бил командор на Ордена на тамплиерите. Семейството на Дантес, изповядващо храмовничеството, било на особено положение сред “братята”. След смъртта на чичото състоянието на Дантесови не се разклатило, напротив, благодарение на “тайните приятели” се увеличило значително.

Жорж Дантес, роден през 1812 г., бил зачислен през 1829 г. във военното училище Сен Сир. След редица неуспешни политически авантюри Дантес се устремил към Русия. Той направил това благодарение на протекциите на принца на Прусия Вилхелм, твърде близък до масонските кръгове. В хана на гранично градче той се среща с посланика на Холандия Гекерн, познат със семейството на Дантес, включително и с баща му.

Хекерн и Дантес се задържат в хана, явно имало за какво да поговорят: Дантес - поради “заболяване”, Хекерн - “по технически” причини: поправят му кабриолета. По всяка вероятности именно тук, в хана, бил разработен планът за “осиновяването”, тъй като скоро след пристигането си в Петербург Хекерн и Дантес сами разпространяват слуха за скорошната промяна в “биографиите” си. И двамата разчитали на доверчивостта на руската аристокрация. Сметките им в някаква степен се оправдали. Защото неубеденият в достоверността на версията за “осиновяването” руски двор скоро повярвал в нея и допуснал Дантес във висшето общество.

За стогодишнината от смъртта на Пушкин парижкото списание “Revue des etudes Slave” публикувало работи на двама холандски учени. В тях се привеждат документи, пазени от сто години в държавните архиви на Холандия. От документите следва, че между министерствата  се е водел дълъг спор за правомерността за даването на Дантес на дворянска титла и семейния герб на Хекерн, за националността на “приемния” син. Работата е там, че “осиновяването” противоречало на цял ред положения в нидерландското законодателство. Холандските учени, автори на статията “Двамата барони Хекерн”, публикувана във френското списание, отбелязват, че даже когато кралят на Нидерландите дал разрешение Дантес да промени фамилията си, имало  указание, че “грамотата” влиза в юридическа сила едва от 1837 г. (по това време дуелът бил минал, и Дантес напуснал Русия), “осиновяването не трябва да се признава за достоверен факт, то било “мнимо”, т. е. лъжливо”.

“Осиновяването” (при жив роден баща) било предварително обмислена авантюра. След нея последвала друга - мръсното и провокационно анонимно писмо, чиято цел била да  опозори Пушкин. Александър Сергеевич, викайки Дантес на дуел, прекрасно разбирал, че работата не е само в младия негодник, че зад него стоят други лица, съзнателно плетящи мрежите на заговора.

А как се държал Дантес? В авантюризма си той не изоставал от новия си “баща” с високата титла барон. Дантес ясно следвал масонските инструкции. По-конкретно той се ръководел от следната инструкция ” Може много да се влияе на световните събития чрез жените”. През ноември 1836 г. Дантес неочаквано решава да се ожени за Екатерина Гончарова. Мнозина били смаяни от това.

Въпросът за женитбата на Дантес бил обсъждан от върховната власт на Русия, защото трябвало да се разреши отклонение от съществуващите закони за поданството и вероизповеданието. В крайна сметка Дантес и покровителят му Хекерн постигнали всичките си цели.

Бракът с Гончарова не съответствал нито на първоначалния план на нидерландския посланик, нито на желанието на самия Дантес. “Хекерн бил честолюбив - пише Н.М. Смирнов - и искал да ожени приемния си син за богата девойка. Той бил човек зъл, егоист, на който всички цели му се стрували позволени за постигането на целта”. Достатъчно е да се каже, например, че Хекерн се занимавал в Русия с пошли и недопустими за посланик спекулации. Той препродавал задгранични вина, търгувал със съдове, картини, прибори. Със същите черти на характера, постъпки и вътрешен свят се отличавал и Дантес.

Какво заставило Хекерн и Дантес така рязко да променят плановете си и да се съгласят на брак с жена, която не била нито богата, нито красива?

Съдейки по всичко, Хекерн бил не толкова загрижен за съдбата на Дантес, на който предварително била отредена определена роля и той практически, както сочат фактите, бил лишен от каквато и да е инициатива, колкото се стремял да реши някаква много по-важна задача, кой знае от кого поставена пред него. И Хекерн съзнателно подтиквал Дантес към авантюристичната женитба, за да може със самата новина за брака още повече да разстрои емоционално Пушкин, да отсрочи времето на дуела, да се подготви за двубоя и да се разправи с поета, както се казва, със сигурност. Хрониката на дните преди дуела подкрепят тези изводи.

Пушкин получил анонимното писмо сутринта на 4 ноември 1836 г. То било на френски език, написано с печатни букви. Поетът бил известен: “Кавалерите първа степен, Командорите и Рицарите на Светлейшия Орден на Рогоносците, събрали се във великия Капитул под председателството на високоуважаемия велик магистър на Ордена Н(егово) П(ревъходителство) Д.Л. Наришкин, единодушно избраха г-н Александър Пушкин за заместник на великия Магистър на Ордена на Рогоносците и историограф на Ордена”, и т.н. В конкретния случай масонската терминология е използвана умишлено, съзнателно.

Разбираемо е, че го пишат масони, добре запознати с орденската система. А между впрочем, ще отбележим, че сред масоните не било прието да оскърбяват свои “братя”. Разрешение за това биха могли да им дадат в изключителни случаи само тайните “велики майстори”.

В мръсния пасквил има немалко други намеци. Неслучайно, например, е споменато името на обер-егермайстора Д.Л. Наришкин. Във великосветските кръгове от онова време била много одумвана връзката на император Александър I със съпругата на Наришкин, красавицата Мария Антоновна. А неговият брат, новият император Николай Павлович, както е известно, съвсем не бил равнодушен към Наталия Николаевна Пушкина.

В онова утро на 4 ноември Пушкин научил, че “дипломът” в няколко екземпляра върви от ръка на ръка у негови близки познати.

Пушкин не знаел и даже не се досещал, че в написването на пасквила взели участие двама добре познати му масони: княз Пьотр Владимирович Долгоруков, дружащ с Хекерн, и княз Иван Сергеевич Гагарин, бъдещ емигрант и йезуит, симпатизиращ на Дантес. Но Александър Сергеевич знаел друго: че главните автори на “диплома” са Дантес и Хекерн. Пушкин незабавно извикал Дантес на дуел и дори в същия ден решил въпроса за секундантството.

Но 4 ноември “сюрпризите” не завършили с това. По време на обеда, на който присъствал секундантът К.О. Росет, “на масата подали на Пушкин писмо. Прочитайки го, той се обърнал към по-голямата си балдъза Екатерина Николаевна: “Поздравявам ви, Вие сте годеница: Дантес иска ръката ви. - Тя хвърлила салфетката и избягала. Наталия Николаевна след нея. Какъв е! - казал Пушкин на Росет за Дантес”.

Съдейки по всичко, противниците на Пушкин предварително били предвидили всички възможни варианти, всички възможни ситуации - “отиграни”. В януари 1837 г. била разпространена нова партия мръсни анонимни писма. Това послужило като още един тласък към дуела. Вероятно даже на писалите писмата било ясно, че това ще е капката, която ще препълни чашата.

Писмата незабавно попаднали в III Отделение. Бенкендорф (също масон) виждал, че работата върви към трагична развръзка, но практически не предприел нищо. Нещо повече, писмата скоро се изгубили и не са намерени и досега.

М. Яшин справедливо отбелязва: “По времето, когато Бенкендорф обкръжил с шпиони приятелите на Пушкин и следял всяка тяхна крачка, той нищо не предприел да издири виновника за анонимните писма и гонението на Пушкин. Нещо повече: някои документи от военно-съдебното дело за дуела кой знае защо не били представени за разглеждане, а се оказали в секретното досие на III Отделение. Там се оказали и някакви намеци за издирването на автора на анонимния пасквил, умишлено насочващи  по лъжливи следи”.

След смъртта на Пушкин започнали да разглеждат документите и да водят следствие. Водели се и протоколи. Във втория протокол под № 7 е обозначен “пакет с билети”. Той, кой знае защо, бил “връчен на граф Бенкендорф”. Тези документи, можещи да послужат като ръководство и обяснение на “съдебната комисия”, не са се запазили в пълния си обем до наши дни, във всеки случай, досега не са намерени. Не са намерени също така и важните показания на Дантес пред съда, дадени от него на 9 февруари.

Въобще, най-важните документи, които биха могли да открехнат тайната на заговора, в материалите на военно-съдебното дело липсват. Изчезнали са. Ще отбележим, между другото, че разследването на документите, особено на френски език, било поверено на Дубелт. Последният също бил масон. И в този смисъл ще подчертаем, че вината пак е на самодържавието, на служба на което били хора, заинтересувани от трагедията, от заличаване на мръсните следи и покорно служещи не на руския народ, а на чужди авантюристи, тайни вождове на масонството. Но да се върнем към фактите.

На 29 януари престанало да бие сърцето на великия поет. Дантес бил арестуван и на 19 март 1837 г. изгонен зад граница. Завършила руската кариера и на “баща му” - Хекерн. Всички лица, макар и малко съпричастни към съставянето на пасквилите и последвалата трагедия, продължили дълго да пазят мълчание.

След като се срещнал в Берлин с Дантес, Луи Хекерн заминал за Холандия, за да положи в Хага фундамента на новата си политическа кариера. А Дантес с нелюбимата жена отпътувал за Сулц, където живеело семейството на родния баща на дуелиращия се.

Контактите и “деловите” връзки на Дантес и Хекерн не се прекратили с това. В края на юни Дантес отишъл в Баден-Баден, където по същото време пристигнал и Хекерн. Тук бил добре дошъл и Великият Княз Михаил Павлович, когото европейските масони отдавна ухажвали, опитвайки се да го вкарат в мрежите си. Пътуването в Баден-Баден било полезно и за Дантес, и за Хекерн. Те се срещнали с руски масони, знатни велможи, получили от тях нужната им информация, убедили “малкопосветените” си руски “братя” в своята “невинност”. Това не било напразно. Към Русия полетели писма, оправдаващи убиеца. Така Андрей Карамзин, живеещ по това време в Баден, писал на близките си: …”Дантес намира защитници, което според мен това е справедливо; аз първи с чиста съвест и със сълзи в очите за Пушкин ще му подам ръка: той се държи като честен и благороден човек - поне така ми се струва…”

Затова пък нито Дантес, нито Хекерн не се отличавали с такава “състрадателност” и не се канели да проливат сълзи. Те с йезуитски цинизъм, настойчивост и последователност преследвали Гончарови, явно искайки окончателно да се отърват от хората, близки на Пушкин. Трябва да се отбележи, че Дантес се занимавал с изнудване, довело до разоряването на Гончарови. А откъснатата от родината Екатерина Николаевна скоро умряла. Дантес дал децата й за възпитание на неомъжената си сестра, а сам заминал за Париж, по-близо до влиятелните “братя”- масони. Тук и започнала главозамайващата му кариера, която очевидно била масонската награда за успешно проведената “руска операция”. Дантес станал сенатор, член на много кредитни банки и железопътни компании. Капиталът му, както и този на стареца Хекерн, растял с всяка година. А животът на напуснатите деца през това време бил твърде тъжен: синът на Екатерина бил лишен от наследство, хвърлен на произвола на съдбата, а дъщерята Леони,  която имала склонност към науката и била влюбена в Пушкин, починала в психиатрична болница.

Ние не завършваме тази историческа хроника. Още не са намерени много документи, не са разшифровани и не са публикувани масонските архиви, не е определена окончателно тяхната роля в разигралата се трагедия.

“Литературная Россия”, 9.02. 1979 г.