Емил Чоран

подбор и превод: Огнян Стамболиев

***
Вече не пиша, защото усещам някаква слабост, отпадналост. Според мен най-важна е силата на чувството, на емоцията. А при мен тъкмо това изчезна. Наблюдавам у себе си някаква умора, отегчение, дори отвращение от изказа. Аз не вярвам на думите! А и литературният спектакъл днес в Париж е вече толкова променен… Всички пишат от сутрин до вечер… Аз пък отричах, отричах през целия си живот… Но вече нямам потребност от онова борбено отрицание! Чувствам се доста изхабен…

***
През целия си живот претендирах, че съм най-прозорливият от всички на този свят. Каква мегаломания! Но вярно е, че винаги съм имал чувството, че хората - разбира се, с изключение на мен! - живеят в света на илюзиите. И бях напълно убеден, че те не разбират нищо. Но не става дума за някакво презрение, а просто за една констатация: всички се заблуждават, всъщност хората по природа са наивни. А аз си присвоих правото или шанс, а може би малшанс (както решите), да не се заблуждавам. Да не участвам в нищо, да разигравам театър пред другите, без в действителност да вземам реално участие…

***
Свободата си остава моята единствена религия; независимостта и изборът да не завися от никаква кариера. Твърде рано разбрах, че животът има истински смисъл само когато успееш да видиш онова, което искаш. За мен най-важното бе да запазя своята свобода. Да, сигурно животът ми щеше да бъде истински провал, ако работех в някаква канцелария заради насъщния. В Париж срещнах всякакви неудачници, хора с качества, някои от тях доста талантливи, но премазани от канцеларския труд. Всъщност този град до войната беше идеалното място за пропаднали типове. В това отношение румънците бяха всеизвестни. Затова се постарах да избегна унижението да се подчиня на някаква професионална кариера. Успях да постигна това, но за съжаление с цената на други унижения. Предпочетох паразитния начин на живот, вместо да упражнявам някаква сериозна професия. За мен този принцип се превърна в догма. Осъзнах това веднага след като пристигнах във Франция. Предпочетох да живея в нищета, за да съхраня свободата си. Паразитният начин на живот, т.е. райският!, съставен от нереализирани докрай планове, ми се стори единственият подходящ за мен…

***
Загубата на съня беше истинско откровение за мен. Дадох си сметка, че той - сънят, е нещо наистина необикновено, че този живот е поносим единствено благодарение на него. Нали всяка сутрин започваме ново приключение или продължаваме вече започнатото, но след едно малко прекъсване. Докато безсънието ни лишава от моментната безсъзнателност, принуждава ни да понасяме прозорливостта през цялото денонощие, през неговите двадесет и четири часа, което е свръхсилите ни. Безсънието е и форма на героизъм. То превръща всеки идващ нов ден в предварително изгубена битка. А животът е поносим само благодарение на забравата - всяка вечер трябва да забравяме, за да поддържаме у себе си илюзията, че животът ни започва отново всяка сутрин. Безсънието ни кара да изпитаме какво е това “непрекъснато съзнание”. Тогава влизаш в конфликт с целия свят, със “спящото човечество”. И изгубваш усещането, че си като другите, защото те живеят в “несъзнание”. Развиваш една налудничава гордост. Казваш си: “Моята съдба е по-различна, необикновена, аз съм непрекъснато буден”. Тогава тази гордост, тази, бих казал, катастрофична, фатална гордост, ти вдъхва смелост. И ти се ласкаеш, че вече не си част от стадото, от обикновеното човечество. Едновременно се чувстваш и поласкан, и наказан. Моята гордост, тази, която ме съпътстваше през целия ми съзнателен живот, “гордостта на прозорливостта”, сигурно води началото си от онова време… Искам да подчертая: един интелигентен, изключителен, дори гениален човек не е непременно проницателен. А пък аз си бях присвоил правото на монопол над прозрението. Но вече не виждам нещата по този начин. Убеден съм, че прозорливост би могъл да прояви всеки нещастен човек…

***
Френският език ме успокои, както усмирителна риза може да успокои лудия. Той ми въздейства като наложена отвън дисциплина. Спаси ме, като ме предпазваше от всяка глупост и безумие. Дисциплината на този хармоничен и ясен език напълно укроти лудостта у мен. Признавам, че френският съвсем не подхождаше на моята истинска същност, но ми помогна много в психологически план. За мен това беше вид терапия. Изненадах се много, че успях да се науча да пиша правилно на френски, защото преди това не вярвах, че ще мога да се подчиня на едни толкова строги правила.
Някой каза, че френският е почтен език, че не можеш да лъжеш на френски. Французите, за съжаление, вече не вярват много в своя език. Склонни са дори да го подценяват! Но аз, чужденецът, се отнесох сериозно към него: всяка от своите книги писах поне два пъти. И французите сигурно са останали изненадани от този парадокс: някой си дошъл от Балканите тук, да се упражнява така упорито…

***
Бекет беше прочел нещо от мен. Срещнахме се за първи път на някаква вечеря в Париж. Скоро станахме приятели. В труден момент той дори ми даде пари назаем. Всъщност не бих могъл лесно да дам сега определение за този човек. Мисля, че всички грешат в представите си за Самюел Бекет. Мнозина искаха да блеснат по някакъв начин пред него, а той беше скромен и обикновен, не обичаше никак парадоксите. С него трябваше да се разговаря прямо и искрено. Но най-много ми допадаше това, че той винаги създаваше впечатлението, че е пристигнал едва ли не предния ден в Париж, а всъщност живееше от двадесет и пет години тук. Да, нямаше нищо френско или парижко у този мъж. Французите не му повлияха нито добре, нито зле. Винаги имаше вид като на паднал от Луната. Самият той твърдеше, че малко се е пофранцузил, но се лъжеше. Остана си чистокръвен англичанин и това много ми импонираше у него. Той никога не ходеше по приеми и коктейли, не умееше, а и не обичаше да води светски разговори. Обичаше да разговаря единствено на четири очи и тогава беше изключително обаятелен. Страшно обичах този човек…

***
Бях чел някои от работите на Албер Камю и дори го уважавах, защото ми се струваше честен и почтен. Все пак, смятах го, ако не за посредствен, то поне за второразряден автор. В “Галимар” той беше прочел един мой ръкопис - “Курс по разложение”. Каза ми: “Сега, драги, трябва да влезете в кръга на идеите!” “Върви по дяволите!”, отвърнах му аз. Той да ме учи, представете си, със своята повърхностна култура! Прочел по нещичко оттук-оттам, пълен невежа във философията, но готов да ме поучава като ученик…” Сега трябва…” Тръгнах си много ядосан. Това беше толкова унизително за мен. “Да вляза в кръга на идеите”, като някакъв начинаещ провинциалист.
Ако мога да съм доволен от нещо, това е, че никога не съм се съобразявал с чуждото мнение. Такъв съвет давам на всеки, който се е обърнал към мен. Ако не вярваш в себе си, в своето призвание, в своята мисия, просто няма смисъл да започваш да пишеш. Човек не бива да има доверие в никого, а да вярва единствено на себе си. Съветите, въпросите са само за подробностите…

***
Натрапчивостта на смъртта е нещо съвсем различно от страха от смъртта. Смъртта ме вълнува единствено като края на историята на една лудост. Нормално е да се мисли за смъртта. Тя, разбира се, не е обикновен проблем като всички други проблеми, тя е може би най-главният. И този проблем не може да бъде оставен настрана. Той не е в същата плоскост като другите проблеми - той просто ги заличава. Не можеш да кажеш: “Сега аз ще мисля известно време за смъртта, а след това ще разсъждавам и върху други проблеми.” За нея, смъртта, или се мисли непрекъснато, или изобщо не се мисли…

“Romania Literara”, 24/1997. Bucuresti