Владимир Бондаренко

превод: Георги Ангелов

От млад бях влюбен в поезията на Николай Гумильов. И нека не лъжат днешните литературни либерали за пълната забрана на името на разстреляния през 1921 г. от  чекистите велик руски поет. Да, в списанията не го печатаха, книгите му не се преиздаваха, но аз, младият питерски книжник, увличащ се по поезията на Сребърния век, даже с ниската си стипендия можех да си купя спокойно на Литейни в лавката на букинистите и “Пътя на конквистадора”, и “Бисер”, и “Порцелановият павилион”. Впрочем, благодарение на “Порцелановия павилион” за първи път се запознах с древната китайска поезия.

Пак през 60-те години си купих сборник стихове от учениците от студията на Николай Гумильов “Звучащата раковина”. Тази книга и “Писма за руската поезия” бяха за мен истински учебник по литература. Ще отбележа, че тогава всички поети и писатели жадно се четели един друг и пишели един за друг. Макар че и критиката през ХХ век е една от най-добрите. Четат ли се сега руските поети един друг? Знае ли Сергей Гандлевски за Николай Зиновиев, или Николай Семичев за Максим Амелин?

Поразително е, че съветската власт и петербургското ЧК, разстреляли Гумильов, дори не се досещали, че именно разстреляният Николай Гумилев ще окаже най-голямо влияние върху съветската поезия и през тридесетте, и през четиридесетте, и през петдесетте години. Подражавали му и Багрицки, и ранният Тихонов, и Симонов, и всички фронтови поети. А и къде биха могли да се намерят такива герои като него?

Когато в годините на Първата световна война нямащият никакво понятия от чертане Владимир Маяковски се записал за чертожник, само за да не попадне на фронта, когато се устроили спешно за санитари в лазарет любимите ми поети Сергей Есенин и Александър Вертински, те могат да бъдат разбрани. Но как да бъде разбран Николай Гумильов, освободен от военна служба заради тежко заболяване, но станал доброволец - и заслужил два Георгиевски кръста? Такъв герой винаги е необходим на Русия, като символ, като знаме на бъдещите победи.

Слънце, изгори настоящето
в името на бъдещето…

- нима това не е химн на болшевиките? А неговите “Туркестански генерали”? Неговият “Мужик”? По своята мощ дори не Маяковски, а Николай Гумильов би трябвало да стане поетичен вожд на преобразувана Русия. Впрочем, нека не забравяме, че той се връща от спокойния Лондон в метежния Петербург именно през 1918 г., когато тълпи изплашени интелигенти вече бързат в обратна посока. Когато го разубеждавали лондонските му приятели, Гумильов отговарял: “Нима африканските лъвове са по-страшни от болшевиките?”. И най-активно сътрудничи на новата власт. Да не забравяме, че именно в съветските години той започва да ръководи Петербургския Съюз на писателите. Винаги бил човек на делото. Затова и го премахнали, като ярка личност.

Такъв човек ни трябва сега в съвременната литература. Така ни липсва. За либералите е все едно, той винаги ще им бъде чужд. Руски рицар на честта. Поет на героичното начало. Човек на безупречния поетичен слух. С изтънчено чувство за Империя.

Покорител на дивите пространства, и при това безкрайно руснак по начина си на живот, Гумильов оставал “пленник на честта” - непреклонен в протестите си против инфлацията на свещеното слово, което се дарява на поета от Бог. В устата на поета, твърдял Гумильов, никоя мисъл не може да бъде лъжа, тя може да бъде само истина. И нима не подхождат за нашите дни думите му, че всеки човек е длъжен „ остава при убежденията си, честно и по съвест да служи на Родината си, независимо от това каква е властта”. От друга страна, какво тънко предчувствие за революцията: “В дивия и беден край/ са много такива мужици./ Чува се по вашите пътища/ радостното бучене на техните крачки…”

Ние вече чуваме тези крачки. 

За мен е ясен паралелът с деветнадесети век. Там царували Пушкин и Лермонтов, в двадесети век мястото на Пушкин, безусловно, принадлежи на Александър Блок, а линията на Лермонтов продължил Николай Гумилев. Няма друг кого да предложа. Какво ще бъде в нашия век - не знам. Засега не виждам никой равен на тях.

Ето защо са толкова важни коктебелските Гумильови ежегодни срещи, затова ниско се покланям на подвижника от Крим, организатора на тези срещи Вячеслав Ложко. Съюзът на писателите на Русия и в Крим имат немалко награди. Само на мен ще ми се съберат десет малки и големи лауреатски звания, но получавайки тази година наградата „Николай Гумильов”, вече ще пиша с гордост: лауреат на наградата „Николай Гумильов” и други. Гумильов е нашият път в бъдещето, нашето предчувствие за новия ни героичен скок напред.

Много от тях, силните, злите и весели,
убивали слонове и хора,
умирали от жажда в пустинята,
замръзвали на края на вечния лед,
верни на нашата планета,
силна, зла и весела,
носят мои книги в чантите на седлата си…

С мен от Москва дойдоха в Коктебел Игор Янин, Виктор Линник, Юрий Лопусов със съпругата си. В Коктебел се срещнахме с водещите поети на Крим Георгий Мелник, нашия Франсоа Вийон, Вячеслав Качурин, моя съименник Олег Бондаренко.

Всички тържествени мероприятия преминаха до паметника на Николай Гумильов. Радвам се, че именно в Коктебел са успели с помощта на Слава Ложко да издигнат този паметник, който още веднъж потвърждава, че Крим е звучащата раковина на Русия. През есента оттук по цялата страна звучат стиховете на Максимилиан Волошин, а в април - на Николай Гумильов. И никаква политика и география не могат да отделят този поетичен руски Крим от Русия.

Завтра, №17 (910) 27.04. 2011