Хосе Марти

превод: Атанас Далчев и Александър Муратов

ДВЕ РОДИНИ

Две родини имам: Куба и нощта.
А една не са ли двете? Щом оттегли
блясъка си слънцето, с воали дълги
и със карамфил в ръката, мълчалива,
Куба среща ме като вдовица тъжна.
Знам какъв е карамфилът кървав,
който трепка в пръстите й. Тъй е празна,
тъй е празна и разбита мойта гръд,
дето бе сърцето! И е вече време
да вървим на смърт. А хубаво е нощем
да се каже сбогом. Пречи светлината,
пречи словото човешко. От човека
по-добре вселената говори.
                                 Като знаме,
канещо за битка, аленият пламък
на свещта пламти. Прозорците отварям,
душно ми е. Листите на карамфила
ронейки, безмълвни като облак,
заслонил небето с черната си сянка,
Куба, тъжната вдовица преминава.

* * *
Леопардът има планината,
дето остри канари го вардят.
Имам повече от леопарда:
имам аз един добър приятел.

Спи си след игри и след забави
гейшата на мекото възглаве.
Казвам си: “Възглавката безценна
верния приятел не заменя.”

Има дивен замък феодала,
птицата - крило, бедняк - зората,
а на мен съдбата ми е дала
там във Мексико един приятел.

Президентът има си градини
със фонтани и басейни сини,
жито, амбра, злато и палати:
аз си имам повече - приятел.

***
Неприятелят жесток ноще
пали къщата със смях нахален,
под тропическия месец ален
улиците сабята мете.

Малко хора тук се отърваха
живи от испанската ръка,
сутринта във кървава река
се превърна улицата плаха.

Сред куршумите кола се мярна,
внасят, плачейки, една убита,
удря нечия ръка вратите
в чернотата на нощта коварна.

Зло олово в портата голяма
се забива. Удря с всичка сила
таз, която беше ме родила:
виждам, иде да ме търси мама.

Пред устата зла на гибел мрачна
на Хавана жителите смели
шапките си снеха, занемели
от възторг пред майката юначна.

Лудо се целунахме двамина,
мама ме поведе към дома:
„Да вървим! Сестра ти е сама.
Да вървим по-бързо, хайде, сине!”

***
Кървава светкавица разпаря
облака на не едно место:
корабът от трюма си отваря
беззащитни негри сто по сто.

Вятърът сакъзови дървета
кършеше, привеждаше додоле,
виждаше се как върви и крета
върволицата от роби голи.

Бурята тресеше с дива сила
людните колиби в тъмнината,
клета майка с рожбата си мила,
плачейки, премина тичешката.

Както във пустинята червено,
слънцето по пътя си небесен
тръгна и огрея постепенно
роба мъртъв, на дърво обесен.

Зърна тялото едно дете
и от жал по тези сиромаси
пред обесения се закле
да измий злодейството с кръвта си.

***
Искам аз от света да изляза
през естествена, проста врата;
бледен да ме закарат до гроба
във кола от зелени листа.

Нека в тъмното като изменник
не ме хвърлят в последния миг:
аз съм честен и честен ще падна
със обърнат към Слънцето лик!