Владимир Бондаренко

превод: Георги Ангелов

Такива като Михаил Петрович Лобанов, и в живота, и в литературата се държат винаги прямо, твърдо и докрай. Такива сам Бог ги пази! Нашият отдавнашен автор, живият класик, един от лидерите на руската национална критика на ХХ век Михаил Лобанов навършва 85 години. А аз все така го срещам бодро разхождащ се с жена си по внуковските ни гори, където с него, по волята на случая, се оказахме съседи по вила. И току-що излезе книга със статиите му в издателството на друг руски подвижник Олег Платонов.
Докато я има лобановата крепост, ще се държим и ние, от съвсем другото следвоенно поколение, а след нас - и днешните четиридесетгодишни, също и южноруската школа на Юрий Павлов, и така до най-младите. Устоява още Русия…
Лобановата крепост - това е неговата твърдост, непоколебимост и вярност към Русия. Лобановата крепост - това е мъжеството на фронтовака, взел на седемнадесет години оръжие, за да не позволи на фашистите да завоюват руската земя, и получил тежка, но закалила характера му, рана. Лобановата крепост - това е и библейската твърд, а значи и небе, пробиви в най-високата духовност, отказ от всички меркантилни интереси, от всички компромиси със съвестта. От онези минали фронтови времена Михаил Петрович отхвърля всяко съглашателство - крепостта си е крепост. Поразително е, че дори лютите му противници уважават Лобанов за тази му твърдост. Знаят: няма да отстъпи, никога няма да предаде позицията.
Познаваме го като мек, усмихнат, съвестен човек, струва ти се, ще се оплачеш пред него, ще споделиш житейските си трудности - и ще отстъпи, ще подпише ръкописа ти, ще се съгласи с редакторската ти корекция, натрапена отгоре, от ЦК на КПСС или от някакви други органи, защото иначе ще те лишат от премия, списанието няма да излезе и така нататък. Но цялата мекота и усмивки изчезват, когато нещата се отнасят до принципите му, до възгледите му за националната руска култура. Тук вече за него няма никакви авторитети на земята.
Защитавайки идеалите на християнството, не се страхува да спори със стария си приятел Леонид Леонов, да опровергава някои негови съждения, не се бои да засегне нашите литературни лидери - Валентин Распутин или Василий Белов. А и с мен, неговия ученик, Михаил Петрович неведнъж е спорил и устно, на конгреси и дискусии, и писмено, не приемайки нито моята трактовка за прозата на четиридесетгодишните, самата амбивалентност на които е изначално чужда на лобановата крепост, нито по-свободния подход към литературния експеримент, нито идеята ми за широко обединение на руския национален елит от Солженицин до Бондарев в противопоставянето на космополитичното надмощие. Историята ще отсъди кой от нас е бил прав, но аз винаги съм знаел предварително, че Михаил Петрович няма да ми направи никакви отстъпки по принципни въпроси
Такъв беше. Такъв е сега. Такъв ще бъде и занапред.
Гледаш го скромния, тих Михаил Петрович Лобанов, след статия на който се е случвало стотици хора да потръпват, хиляди да ликуват и аплодират, а десетки високоначалстващи чиновници да се затварят в кремълските си кабинети и да решават какво да правят с него по-нататък, откъде да го изгонят, какви наказателни мерки да вземат.
Всяка статия на Лобанов в списание “Млада гвардия” се разглеждаше под микроскоп от партийните гьобелсовци - яковлевци и беляевци.Всъщност ето я истинската жертва на цекистката идеология, не Окуджава или Аксьонов, не Евтушенко и Коротич - тези лауреати и орденоносци, любимци на партийните салони на Николина планина, - а винаги критикуваният в съветско време, руган и гонен литературен критик, руският патриот, автор на биографии на А.Н. Островски и С.Т. Аксаков Михаил Петрович Лобанов.
Но ето че стана смяна на декорите: комунистите биват прогонвани, антикомунистите вървят напред. И внезапно се оказа, че всички любимци на партийните салони - всички тези евтушенки и коротичи - са били жертви на партийната критика, и дори главният идеолог на съветската власт, секретарят на ЦК на КПСС по идеологията Александър Яковлев, заемащ в комунистическата йерархия същото място, което и Гьобелс във фашистката йерархия, става ускорено главният антикомунист, а Михаил Петрович Лобанов вече изглежда в очите на либералния печат най-разюзданият “червено-кафяв” публицист. Единственото отделно постановление на ЦК на КПСС беше за критика Лобанов и антимарксистката му позиция. Поразително е, че всички онези марксисти, приемали това постановление, хранещо такива като Яковлев и Суслов, космополитите, гордо наричащи се интернационалисти, в годините на перестройката пъргаво притичаха от апарата на ЦК на КПСС сред лидерите на антикомунизма, и сега, подобно на Александър Ципко, важно пишат: “ние - старите антикомунисти…”. Стана така, че антикомунистите са заседнали във върхушката на партията, а фронтовакът и истински комунист по убеждение, народният комунист Михаил Петрович Лобанов с десетилетия в съветско време беше под огъня на партийната критика. Именно той беше главният герой на разгромната статия на Александър Яковлев “Срещу антиисторизма”. Името му постоянно се мяркаше в негативни статии на Оскоцки, Суровцев, Пьотр Николаев и други в списание “Комунист”, където по онова време работеше младият Егор Гайдар, и във вестник “Правда”, където работеше средният Гайдар - Тимур…
Бившите герои на соцтруда, продали се на новите власти, упрекват вчерашния страдалец на интернационалистката система все в същия патриотизъм и привързаност към идеалите на руския народ. В действителност, упрекват го, че не се е продал. И отново Михаил Петрович смутено се усмихва на своите студенти в Литературния институт, отговаряйки на нахалните им въпроси, вежливо поздравява всички ректори и преподаватели, но все така твърдо защитава позициите си в нови страстни и принципни статии. Останал е в крепостта си. И така ще бъде винаги.
Макар и навършил през ноември осемдесет и пет, издал немалко книги и статии, възпитал немалко ученици, дано да са взели по нещо от лобановската твърдост, - както и преди не се предава нито на старостта, нито на демократите, нито на чиновничетата един от лидерите на руската национална критика през ХХ век.
Който и да пише в бъдеще за литературната критика на XX век, не би отминал името на Михаил Лобанов. И ние, младите тогава критици, бяхме поразени от неговата твърдост, мъжество и откровеност. Когато прочетох в съветските години току-що излязлото списание “Волга” с новата статия на Михаил Лобанов “Освобождение”, открито противопоставяща се на цялата антинационална позиция на тогавашната партийна върхушка, не ме засегна, че в статията Михаил Петрович критикува концепцията ми за “40-годишните”. С него бих успял винаги да поспоря. Но величието на замисъла на статията му поразява и сега. Поразява и отстъпничеството на нашия Съюз на писателите на Русия, с редки изключения дружно осъдили автора.
А Михаил Лобанов е широко скроен и в добротата си. На всички обидили го, на всички отстъпници е простил отдавна, ако не са принципни идейни неприятели. Това е и истинското християнство: прощавай на своите врагове и не прощавай на враговете Божии.
Той няма за своите 85 години нито звания, нито високи награди, нито държавни премии. Впрочем, какво струват те - всички тези звания?
Да бъдеш Михаил Лобанов - това е по-високо звание, отколкото да си Герой на Русия. Такъв трябва да бъде руският критик!

День литературы, No:11 (171), 17. 11. 2010