Александър Сеген

превод: Георги Ангелов

125 години от рождението на Борис Кустодиев и Казимир Малевич

Животът е удивителен! В един и същ февруари, в една и съща година се раждат две момчета. И на двете е предначертано да станат световноизвестни художници. Но ако на единия е съдено да стане певец на уродливото в живота и да натрапва на целия свят своя мрачен, адски “Черен квадрат”, другият завинаги ще влезе в съзнанието ни като певец на пълнотата и радостта от човешкото битие.

И наистина е достойно за удивление - те дошли на бял свят почти едновременно: на 11(23) февруари 1878 г. край Киев се ражда начумереният супрематист Казимир Малевич, а след дванадесет дни в Астрахан - бъдещият му антипод, обичащият живота Борис Кустодиев. И ето, те живели паралелно, създавайки толкова различни светове. Малевич - свят, в който е невъзможно да се живее, от който ти се иска да потънеш в небитието. Кустодиев - свят, в който не можеш да не живееш, в който всичко диша живот и щастие, а слънцето е главно действащо лице.

Осемнадесетгодишен юноша, Борис Михайлович постъпил в петербургската художествена академия. За него веднага се разнесла славата като за «оптимист сред оптимистите». Със смелостта си той и възмущавал, и същевременно предизвиквал уважение. По това време на всички им била омръзнала модата на Левитан, но никой не осмелявал да говори за това на глас. Кустодиев свободно изразявал това, което мислел той и много други: «Всички рисуват тези «пейзажи с настроение», защото не е трудно, и така скриват неумението и незнанието си. Ох, това прословуто настроение! То започва, ей Богу, да омръзва. Предварително знаеш, че «пейзажът с настроение» ще представлява дървета в здрача със зелена ивица небе». Първите портрети на Кустодиев получили признанието на самия Репин. Скоро Иля Ефимович го взел в ателието си, а после го поканил заедно да работят над важна правителствена поръчка - създаването на гигантското платно «Заседание на Държавния Съвет».

Знаменитият многофигурен портрет бил създаван така: централната част рисувал Репин, а лявата и дясната -  учениците му Куликов и Кустодиев. И досега тази картина е обект на най-различни оценки. Василий Василиевич Розанов видял в нея «Картаген преди разрушаването му». Повечето изкуствоведи и досега еднозначно интерпретират творбата като сатирична. Има частица истина в съжденията им, както и в точната бележка на Розанов. И все пак, не може да не се отбележи огромната енергия на светлината, с която е изпълнена картината. Енергия, идваща от главната фигура - цар Николай II. Ненавистниците на императора и досега ехидно отбелязват, че Репин нарочно поставил императора в най-отдалечения план на платното, нарочно го направил съвсем мъничък. Но нищо не е толкова просто, господа! Посрещнете разсъмването в ясно утро. Какво е най-близо и най-голямо? Близките хълмове, дървета, храсти. Какво е най-отдалечено и най-дребно? Изгряващото слънце. Но кое е най-главното? То.

Повече от двадесет години продължила работата на Репин и двамата му ученици над «Заседание на Държавния Съвет». Същевременно Кустодиев създал цяла поредица от блестящи портрети - на Билибин, Мате, Николски, Стелецки, Куликов. Всички те били желани на най-гръмките изложби. 1903 била най-щастливата година в живота му. Завършил академията със златен медал и се оженил за Юленка Прошинская, която обичал до самозабрава, стремейки се към любовта й с всички сили. През октомври на младото семейство Кустодиеви се появило първо дете- син Кирил, Кирюша, Птиченце, както го наричал Борис Михайлович. Цялата радост от битието се изразила в две необикновено красиви работи на младия майстор - в портрета на Юлия и особено в картината «Утро» от 1904 г. На първата е изобразена красива, но и малко измъчена от бременността жена с дълбок, внимателен и малко тревожен поглед. На картината «Утро»  тя къпе в малка вана изумително, съсредоточено и много заинтересовано от живота здравеняче. По собственото признание на Кустодиев, именно след тази работа той  ясно осъзнал: «Слънцето в картината ми е главното действащо лице».

Златен медалист, Кустодиев получил от Академията заем за пътуване в Европа. «Утро» е нарисувана в Париж, и, разбира се, нашите западници незабавно признали, че картината е добра, защото върху Кустодиев оказала влияние френската живопис. А самият художник по това време писал в едно от писмата си: «От Париж съм във възторг, има какво да се види, има някакви изложби, но ако трябва да се каже истината, много лоши». То се знае! Времето вече било съвсем друго, увлечението по импресионизма отминало, на мода изпълзяло антиизкуството, изкуството на разрушението.

Антипод на Кустодиев, Малевич, в ранните си картини също търсел светлината. Да вземем изумителният му пейзаж «Пролет», наситен със сияние, упоителен. Но ако за Кустодиев светлината била необходима като въздух, Малевич, очевидно, с възрастта все повече изпитвал неприязън към живота, радостната светлина на който болезнено бодяла очите му. Пробвайки в различни маниери, великолепно можейки да имитира големите майстори на живописта, Малевич търсел себе си и се открил в уродливото. И по времето, когато Кустодиев създавал «Утро», неговият връстник вече плескал първите си черни квадрати и триъгълници. Двадесет и пет години е възраст за художника, когато той избира собствения си път. Борис избрал светлината, Казимир - черната тъмнина.

След завръщането си в Родината, на Кустодиеви се родила дъщеря Ирина, която скоро станала любим модел на Борис Михайлович, за разлика от Кирюша, винаги сърдито инатящ се: «Не искам да позирам!» Портретът на едногодишната Ириша много наподобява знаменитата инфанта на Веласкес, но в нея има повече обаяние и чудесно детско излъчване, отколкото на картината на великия испанец. Кустодиев бил щастлив до края на дните си да запази в картините си онова, което при пръв поглед мигновено стопля душите, извиква топла и добра усмивка. По времето, когато по цял свят художниците предпочитали да умопомрачение да стържат по нервите на зрителите си, да ги дразнят и сърдят, Кустодиев продължавал да носи любов и радост. Безбройните авангардисти, както им се струвало, плюели в мутрата на еснафите, а в действителност плюели в лицето на хората, и в крайна сметка- в лицето на самия Господ Бог.

Трудно е да представим Малевич, рисуващ икона. Той можел само да я нашари и изкълчи. Подобни зловещи, казано с позволение, «икони» сега висят в храма, където някога служил Александър Мен. През 1907 г. Кустодиев рисува богородична икона за една от църквите до Астрахан. Виждалите иконата, си спомняли, че всички те били поразени от дълбоката тъга и светлина от очите на Богородица и Младенеца. За нещастие, иконата била унищожена от безбожниците-болшевики.

През 1909 г. Кустодиев бил избран за академик в Петербургската художестена академия, поканили го при царя, и той създал два негови портрета - скулптурен - във вид на бюст (Кустодиев много работел и като скулптор) и живописен. «Царят го поразил със своята безжизненост и безцветност на разговорите» - писал Корней Чуковски. «Не е изненадващо, че портретът на Николай Втори от художника е безинтересен, неизразителен», - повтаря след него Андрей Турков в забележителната си и проникновена книга за Кустодиев. Странно. Според мен, портретът на императора от Кустодиев е един от шедьоврите на руската портретна живопис. На него е изобразен бодър и здрав мъж със зимна шапка на фона на здравия руски зимен пейзаж, в очите на императора свети даже някаква закачливост, и те правят не по-малко впечатление, отколкото дълбоките и страдащи очи на Николай в портрета от Серов. При Серов - дълбоко страдание в предчувствие на бъдещата катастрофа на Русия и монархията, у Кустодиев - дълбока радост и пълнота на руското битие, каквото изпитваме, излизайки сутрин на студа и след Пушкин, ликувайки, възкликваме: «Студ и слънце - ден чудесен!»

В нещо този портрет дори наподобява автопортрета на Кустодиев, създаден през зимата на 1912 г. по поръчка на галерия Уфици във Флоренция. На него - издокаран мъж с богата шуба и господарска шапка, с пищни мустаци, на фона на Троице-Сергиевата Лавра, засипана от снега. Погледът му също е игрив, макар и в някаква степен тъжен. Съвсем наскоро художникът е прекарал тежка болест -  от развилата се костна туберкулоза дълго се лекувал в Швейцария и изстрадал много.

Болестта подкосила и в крайна сметка преждевременно изпратила в гроба един от най-жизнерадостните художници в цялата световна история. Но през 1909 г. той още бил пълен със сили и вярвал, че лечението е било полезно и болестта няма да се развива повече. В предреволюционния период под четката на Борис Михайлович излезли неговите христоматийни платна. Пълните с любов към руския народ, любуващите му се - «Пазар», «Празник на село», «Разходка по Волга», «Кръстно шествие», «Жътва», «Сирница», «Лято», «Московски хан», «Панаирджии». Той създал галерия от женски образи, донесли му още по-голяма слава. В епохата, когато на мода излизал типът на сухата, лабилна и къдрокоса «революционерка», Кустодиев рисува величествени платна, в които се любува на стройната и пълна с достойнство руска жена, носеща в себе си първоосновата на битието.

Тази галерия започва с монументалния портрет на игуменката Олимпиада, настоятелка на Староладожкия манастир. В световната живопис няма друго такова изображение на жена-монахиня, абатиса. Тя е като скала, облечена в почти каменна риза, непристъпна твърдина на Православната вяра, лявата й ръка се опира на Свещеното Писание, в дясната ръка - кръст с дълг броеница. Погледът й е суров, горд… и същевременно - ласкав, в него прозира дори някаква игривост, свойствена на всяка умна и знаеща цената си жена. В картината «Монахиня»  виждаме същата онази потресаваща красота на Валаам и Соловки, където на суровите студени скали цъфти и зеленее животът.

Търговки. Какви ли от тях няма на платната на Кустодиев. На пазари и на кръстни шествия, на брега на Волга и на пързалките по Сирни Заговезни, Сирница, горделиви като пауни, непристъпни, и в същото време, весели, пълни с бушуващ живот.

Накрая, руските Венери - съблечени красавици, надарени със знойни тела, образи на плодородието. Те са родени не за «свободна любов», не за въплъщение в живота на теорията за «чашата вода», а за създаване на силно и здраво многодетно семейство. Когато през 1915 г. на изложбите се появила несравнимата кустодиева «Красавица», другите художници били вбесени до несвяст, че именно пред това платно народът се събира на тълпи и дълго не се разотива. Пред зрителите се изправил образът на жената, за която всеки здрав мъж неволно си мисли: «Ето такава бих искал да ми роди син!», а всяка нормална жена, гледайки я, мисли: «Такава да бях. И да раждам!» От «Красавицата» на Кустодиев се излъчва енергия на любовта, но езикът не ни се обръща да я наречем сексуална. Тя е женствена и прекрасна като майката-природа. Тя е руското въплъщение на гьотевата «ewig Weibliche» - «вечната женственост».

Предпочитан кустодиев сюжет са къпещите се. Те също са винаги телесни и прекрасни, дългокоси и сияещи. И самото къпане, като постоянно обновление, умиване, пречистване така радва и весели художника, че не може да не предизвика радостната и весела усмивка на зрителя.

…А по същото време, пълзящ някъде наблизо, като черна зла сянка, антихудожникът Малевич създава своя знаменит черен квадрат, образът на адската бездна, инфернално отверстие в студения гроб…

Не толкова отдавна, в зората на горбачовшчината, в либерално-интелигентската среда се мяркаше някакъв критик на име Епщайн, който в един от броевете на «Новый мир» в своя статия откровено призна, че вниманието му магически приковава прекрасната в своята ужасност черна дупка на тоалетната чиния, струвало му се, че през нея той всеки момент може да проникне в адските недра. «Черният квадрат» на Малевич му изглеждал като дупка на тоалетната чиния, само че стотици пъти  по-магично и мощно притеглящ и поглъщащ го. Каква по-дълбоко обяснение за «гениалността» на «Черния квадрат» може да се противопостави на това? Несъмнено, Епщайн е по-конгениален от Малевич!

Забележително е, че къпещите се любима тема и на Малевич. Но какви! Той като че ли ненавижда всички къпещи се на света. Неговият къпещ се е непременно урод, като разложил се труп, безобразен, нашарен с крещящи бои. Това не е човешко същество, а адско изчадие. Жените при Малевич са непременно кубически или супрематични истукани, от един поглед на които почва да те свива стомахът, да те болят слепоочията, и ти се приисква по-скоро да избягаш от такива «красавици». А най-смешното е, че Казимир Северинович все пак се глезел и с реалистична живопис. Той има напълно реалистични и доста нелоши женски портрети. Портретите на жена му. Тя сигурно не би изтърпяла, ако я изобрази с триъгълници и мастилени петна, току-виж и по главата с тигана го цапнала!

Така те продължили да съществуват паралелно в света на изкуството. Кустодиев рисувал прекрасните си платна, пълни със светлина и слънце, живот и любов. Малевич цапал своите супрематизми, извращавайки съзнанието на хората. Кустодиев бил обичан от руските хора и ненавиждан от либералната критика. Малевич бил превъзнасян като «революционер» в изкуството, възпявали го на Запад, но едва ли някой истински се наслаждавал на неговата живопис, предназначена само за разрушаване на традиционните и истински представи за прекрасното. Кустодиев влязъл в обединението «Светът на изкуството», събрало най-добрите сили - Билибин, Сомов, Лансере, Добужински, Грабар, Нарбут, Петров-Водкин. Малевич участвал в изложби с шокиращи наименования - «Момче каро», «Магарешката опашка », «Футуризъм 0,10», където излагали пред публика превземките си всякакви подобни на него шмекери в изкуството. Пропагандистите му носели на ръкавите си червени ленти с черен квадрат в бял кръг. Скоро това ще използват хитлеристите, само че на техните ленти черният квадрат ще се превърне в черна свастика.

Тежка болест подкосила физическите сили на Борис Михайлович, но Господ не напразно проверявал своя любимец - Кустодиев не се пречупил, напротив, виждайки, че здравето му все повече се влошава, работел с удвоена, с утроена енергия. Това бил подвиг, подобен на подвига на оглушалия Бетховен. В страшната 1916 г. по време на операция по отстраняването на тумор в гръбнака хирургът бил принуден да пререже нерви, след което Кустодиев завинаги изгубил способността да ходи, краката му оттук нататък били безчувствени, и му предстояло да прекара целия остатък от живота си в инвалидна количка. В същата година навършил едва тридесет и осем години.

Друг би изпаднал в отчаяние. Но не и Кустодиев! Вижте платната му след 1916 г., изучете ги, като имате предвид, че ги е рисува тежко болен художник, когото не само краката, но и ръцете често преставали да слушат. «Къпещи се», «Панаирджии» и «Сенокос» от 1917 г. - в тях съвсем не е по-малка радостта и светлината, отколкото на картините му до 1916 г. В годините на революцията той рисува «Търговка на чай», прекрасна като «Красавица». Рисува «Търговка с огледало» - същинска матрона. Рисува  «Сирница». Рисува ненадминатата весела поредица от акварели «Рус». Създава се впечатлението, че всичко това е създадено от здрав и щастлив художник, безгрижен юначага, а не прикован към инвалидната количка сакат. Всяка сутрин повече от час му правели масаж на ръцете, за да не изпада от тях четката, а след това болните ръце на слънчевия майстор рисували «Богоявленски водосвет», «Пролет», «Селски празник», «Троицин ден», «Върбов пазар при Спаските врати», «Есен в провинцията», «Синята къщичка», «По Волга». И отново - многобройните къпещи се, руските Венери! От устата на болния, умиращ художник не се изтръгвали проклятия, а все повече се изливали признания в любов.

Ето защо го обожавали такива енергични и страстни натури, такива фанатици на своето дело, на титаничния си труд, като Шаляпин и Алексей Толстой. Портретът на Шаляпин от Кустодиев е не само най-добрият портрет на великия певец, но и един от безспорните шедьоври в световната портретна живопис. Фьодор Иванович е показан като здрав руски богатир в разкошна разтворена шуба, със самурена шапка. На двора - «студ и слънце», а на него му е горещо, разкопчан е и лицето му излъчва горещина, той стои на хълм, а зад гърба му бушува народният празник, в летящите по студения сняг шейнички момък с една ръка разгъва хармоника, а с другата притиска към себе си девойка, там се пързалят от планината, тук има народно представление, всичко кипи в ярко многообразие, всичко е изпълнено с живот, слънце, студен здрав въздух.

 Кустодиев се увличал и от линогравюрата, много работел за театъра, създавайки безброй декори към спектакли по пиесите на Островски и Замятин.

А Малевич цапал своите супрематични декорации към «Мистерия-буф» на Маяковски.

По различен начин се отразила в творчеството им и революцията. Кустодиев нарисувал картината «27 февруари 1917 година», в която превъзходно изразил закачливото февруарско време - ослепителното сребро и небесно-синия цвят на снега, контрастиращите сенки. И тълпата, полудяла, шетаща по улицата сред преспите. През 1920 г. създал знаменития си «Болшевик» - улиците на града, тълпите народ, и по тези тълпи крачи великан с червено знаме. Лицето му е сурово и чуждо, краката му сляпо тъпчат тълпата.

Малевич и тук създавал халтура, както може. Ето, нарисувал голяма супрематична картина, състояща се само от хоризонтални разноцветни черти. Казали му: « Нещо не сте отразили героизма на Гражданската война». По-лесно няма! - на едната от хоризонталните черти на тази картина с небрежна четка, топната в червена боя,  нацапал нещо като препускаща конница - заповядайте, «Конницата на Будьони в марш». И всички пак пищят от възторг.

Дори смъртта те посрещнали различно.

Кустодиев, измъчен от болестта, съвсем не можел да се примири с мисълта за близката смърт и си отишъл от този свят така, като че ли са го ранили при излитането - в края на май 1927 г. тръгнал на гости към вилата на Алексей Толстой, по пътя се простудил и починал. Когато го погребвали, валял дъжд, природата оплаквала своя певец. Един от художниците, участващи в погребението, почти изплакал: «Плаче природата. Мъчно й е за Кустодиев!» Но когато започнали да спускат ковчега в гроба, слънцето изведнъж яростно се изтръгнало от облаците - и засияло!

Малевич умрял след седем години, и също през май. При това успял от собствената си смърт да устрои страшничко шоу - наредил да изваят по негова собствена скица супрематичен гроб, умирал дълго и нагледно, както се полага на «метр».

Двама художници. И двамата били надарени със силни дарби. Но единият избрал за себе си пътя на антиизкуството и завинаги останал в съзнанието на човечеството като създател на тоалетния «Черен квадрат». А другият въплътил в творчеството си цялата красота и радост на света, ежедневно показвайки любовта си към хората, към Русия, към слънцето.

Русское воскресение, 27.03.2003