Николай Старшинов

превод: Андрей Андреев

И все пак, съществуваш ти!
Отслабваш, но кръвта смущаваш.
А някога гърмяха славеи
над полунощните води.

Далечни времена. Но с тях
понесе в своето течение
и радости, и огорчения,
живот и смърт, любов и грях.

Как бе горчива ти за мен.
Как често като клон прекършен
изсъхвах сам. Но всичко свърши:
по-друг е днешният ни ден.

По-други сме и ти, и аз;
защо с вълните ти изчезна
и на бездънната им бездна
дълбокият и страстен глас?

Сега течеш едва-едва.
Не ме привличат твойте славеи.
А в плитчините се изправя
висока, съхнеща трева.

Но все пак: пей, река! Оттук,
от времето неизлекуван,
на твойте извори дочувам
далечния спасяващ звук.