Едно непубликувано интервю на Огнян Стамболиев с поета

Григоре Виеру трудно може да се намери по телефона в Кишинеу. Не и домосед, а романтик, който много обича да пътува. Този младолик, слаб, леко мургав мъж /наскоро навърши петдесет/ търси пряк човешки контакт с всички. Въпреки голямата слава и почит, а и всенародна любов,  на които се радва, е скромен, достъпен, естествен, сърдечен  в общуването си с хората.

За Григоре Виеру поезията е „дело свято”, каквато е и  жътвата на селяните в родния му край - село Перерита в Бричанския район на Молдова, където се е родил на 14 февруари 1935 година, под въздушния и духовен знак на Водолея. Мисля, че е и типичен представител на зодията си, ако вярваме на астрологията…

Разговаряме главно в движение: в Дома на писателите в Кишинеу, в ателието на чудесния млад живописец Глеб Саинчук, по улиците на прекрасната столица и  в компанията на неговите  верни приятели - талантливия поет и есеист Лео Ботнару и интересния драматург Андрей Бурак  в малкия битов ресторант „Каса маре”, в новия крайградски мотел „Стругураш”…

- Уважаеми Григоре Виеру, разрешете ми да започна с традиционното: от началото, от извора на вашата поезия…

- С удоволствие, драги Огнян Стамболиев, но първо бих искал да ви благодаря за Вашите преводи на моите стихове в българския литературен печат. И нека да не започваме от „извора”, а от пътя към него. Защото аз, за съжаление, не идвам от извора, а вървя към него. Казвам „за съжаление”, защото беше съвсем нормално да започна да пия направо от самия извор като дете. Да, от фолклора, от великия Еминеску. Изворът е всъщност метафора. Първата и най-силната в творчеството на един народ. Метафора, нужна като хляба.

- Какво според вас е поезия и какво -  вдъхновение?

- Поезията е бучка сол, при която винаги идва Вечността, а вдъхновението  - красива жена, до която не можеш да заспиш спокоен.

- А как се влиза в поезията?

- С открито сърце и без шапка /тя се оставя навън, на закачалката/. Но не се оставят нито майчиният език, нито онова, което си научил от народа, от неговата поезия, а също и от големите преди теб.

- Чувствате  се свързан с фолклорната традиция, с класиците на голямата румънска поезия, нали? Често се обръщате към тези два чисти извора. А какво мислите за ролята на експеримента в поезията?

- Да, оригиналността и свежестта, които винаги откривам в народната поезия, са като два магнита за мен. Заедно с тях - и метафоричният строй, и философската дълбочина. Нашият народ е създал гатанки, които днес ми звучат като афоризми: „Уж е малко, а си няма глава”. Какво мислите, че е това? Яйцето! Чуйте сега и една пословица: „Който заспи направо на земята, не се бои, че може да падне долу.” Ако тези чудесни метафори не бяха във фолклора, а в творчеството на някой съвременнен поет, аз веднага бих ги причислил към откритията на модерната лирика. Всъщност новостта на всички поетични находки е нещо твърде относително.

Ненадминат е и стихът на Михаил Еминеску: „Не вярвам, че някой ден ще свикна със смъртта…”

Еминеску е велика тайна, която винаги ще ме вълнува дълбоко. Изкуството като форма на живота никога няма да остане на едно място. В литературата винаги ще има нужда от „калеми”, но те трябва да се вземат от дървото, което е до нашия дом…

- Жан Пол Сартр се питаше: „Трябва да създаваме, да отразяваме или да откриваме?”  Какво мислите вие?

- Трябва да се създава, а творчеството не е нищо друго освен израз на отражение и заедно с това артистично откритие. Разбира се, самото когато е истинско. После написаното рефлектира у нас, а ние търсим и своя читател. Писател, която не е намерил още своя читател, не е писател. Той нищо не е открил на този свят.

- Лично вие имате ли много читатели?

- Не знам. Тиражите на моите книги у нас, в Молдова, стигат до петнайсет- двайсет хиляди, а на детските до сто хиляди. Предполагам, че след като книгите ми се изчерпват бързо, имам достатъчно читатели. Разбира се, не мога да знам дали всички от тях са добри, истински. Нали е по-добре да имаш хиляда добри читатели, вместо сто хиляди, които само са купили книгата ти…

- Какво слушате: критиката или публиката?

- Един творец не бива да бъде глух нито за критиката, нито за публиката. Но от много слушане човек може и да оглушее…

- Лауреат сте на много премии. Какво мислите за тях? Какво е ролята им в творчеството на един поет?

- Важна, разбира се. Но един истински поет не се създава с награди, а със стихове. С истински и добри стихове. Само с това.

- Как пишете? Лесно или трудно?

- Пиша рядко. Относително малко. По един цикъл стихотворения за година или две. Издавам нова книга на три-четири години. Всеки нов том е преиздание, към което прибавям по един нов цикъл. Пиша доста трудно.

- Преживявате ли творчески кризи?

- Да, но ги наричам по-различно: паузи за акумулация. Не знам как е при другите, но при мен е така: след дълга пауза жаждата ми за писане е по- силна.

- Съмнявате ли се в себе си?

- Да, и се страхувам. Често. От безполезността на написата дума. Но си казвам: „Съмнявай се, но остани прав като дърветата. Легнеш ли - ще изгубиш сянката си, ще загинеш, няма да те има…”

- Каква е според вас ролята на Подсъзнателното в поетичното творчество?

- Интересен въпрос!  Според мен, Подсъзнателното е нещо незначително. Щастлив е онзи, който го владее. Но според мен, не то прави цялата поезия. Поемата „Лучафарул” /„Хиперион” - б.а./ на великия Еминеску е рожба не на Подсъзнателното, а на един активен, дръзновен дух. Подсъзнателното, разбира се, уголемява Тайнството на поезията, но не я създава. Поне така мисля. В изкуството можеш да бъдеш загадъчен и интересен и без Подсъзнателното. Въпреки, че понякога и аз вярвам,че метафоричното мислене е израз на Подсъзнателното….

- Автор сте на редица книги за деца. Сред тях е и прочутият и многотиражен поетичен „Абечедар”/Буквар/. По какво се отличава състоянието, при което пишете детски стихотворения, и когато творите за възрастни?

- Почти по нищо. Обзема ме радост, когато пиша детска песен, щастлив съм и когато създавам някое драматично стихотворение за възрастни. Разбира се, само когато ми върви!  И как се нарича това? Може би поетичен егоизъм!

- Трябва ли да имаш дете, за да пишеш добре за децата?

- Трябва самият ти да си дете. В дъното на душата си. Иначе е невъзможно. Става фалшиво.

- Коя от детските игри ви харесваше най- много?

- Моето детство беше бедно, военно. Играта ми беше тъжна: тичах по полето да събирам останалите класове след жътвата. Разболях се тежко от недохранване. Стърнищата бяха нещо като акупунктура за моите боси ходила. Акупурктура стара, като китайската. Но може би с по-силен лечебен ефект… От детските игри сега бих избрал въртележката с кончетата. Там никой не прережда другия и всеки си знае мястото…

- Считате ли се свързан с вашето поколение в поезията?

- Мисля, че в литературата няма поколения, въпреки че преди вярвах в обратното. Има само групи на млади творци, обединени от стремежа към бързо утвърждаване, и групи на стари творци, които искат да защитят мястото, което вече са завоювали. Добрият поет принадлежи към всички поколения, а посредственият - към нито едно. Да разлистим сега две нови книги на един  по-стар и на един млад поет от Молдова: „Завръщането на Орфей” от Джордже Менюк и „Вода ненапита” на Николае Дабижа. Ако предватително знаете възрастта им, ще бъде доста трудно да отгатнете по стиховете им кой от кое поколение е - и двамата са еднакво млади, еднаква зрели,  еднакво дълбоки и силни, макар и да са различни.  Всеки поет трябва да е различен, макар темите да са общи. Аз не се дразня, ако някой друг поет влезе в моя територия. Ако влезе - тогава ще си помогнем дори само като се състезаваме.  Например, поетът Георги Вода също пише много стихове за майка си. Как да не се радвам? Бих се подразнил, ако тази свята тема се принизи, банализира. Сигурно ще ме е срам, ако напиша някое слабо стихотворение за Молдова в духа на нашия класик  Алексей Матеевич или по подобие на Андрей Лупан и Виктор Телеука - тези чудесни поети, възпели така вдъхновено родния език / румънския език - б.а./. След Богдан Истру с твърде голям страх се приближих да „Флоарея Соарелуй” /букв. Цветето на Слънцето или слънчогледа. б. а./, поетичен израз, в който съм безумно влюбен още от дете.  Според мен всеки автор трябва да си знае мястото: в тематично и в жанрово отношение. Аз, например, не мога да напиша една добра дълга поема, както това умеят Павел Боцу, Йон Ватаману, Ливиу Дамиан, Архип Чиботару. И защо трябва да хабя хартията на държавата? След като се чувствам много по- добре в малката форма?

„Майчина вселена” - така определи тематиката на моето творчество известният критик и литературен историк Михай Чимпой. Доста време дори ме иронизираха за това, че пиша толкова много стихове за моята майка. Сега ме иронизират заради детските ми стихове. Нищо -и това ще отмине! Напоследък съм в плен на песента. Тя наистина е нещо твърде сериозно и трябва да се прави добре. Една хубава песен може да накара някои хора да се обърнат и към книгите с поезия…

- Какво трябва да бъде според вас, доброто стихотворение?

- Преди всичко силно и с достатъчно оригинална мисъл. Дразнят ме красивите, по-точно разкрасените стихове. Красивата дреха често пъти прикрива някаква вътрешна пустота.  Много рози убиват любовната поезия на някои поети и от тях не може да се види главното - Любовта.

- Имате ли своя формула за Любовта?

- Тя е най- ценният дар на живота. Ето: протягам ръце и тя каца върху тях. Тя е ефирна като разцъфнало цвете напролет, но може да бъде и тежка като каменен гроб…

- Има ли близост между любовта към Майката и любовта към Любимата?

- Има. Милувките и на едната, и на другата ни карат да вярваме, че сме деца. Но има и разлика: любимата обичаш най-силно, съпругата - най- внимателно, а майката - вечно… Откъде идва всяко утро  Слънцето? Не знам. Откъде идва човекът? От Любовта. Не е ли така?

- Да, а какво мислите за първата любов?

- Според мен, първа любов изобщо няма. Има само първи живот. Щастив е този, който само него е преживял.

- Какво бихте избрали: Хляба или Любовта?

- Поезията. С нея бих спечелил и двете.

- А откъде идва Григоре Виеру?

- Как „откъде”?

- Кои са вашите учители?

- Езикът. Нашият език. Румънският език. Мисля, че ние сме талантлив народ. Имаме богат език, чудесен фолклор. Имаме „Миорица” - една от най-красивите балади в световната народна поезия. Езикът на един народ - това всъщност е и неговата история. Но трябва да знаем, че езикът не е цвете, с което да можем да се накичим на празник - той е кон, впрегатен кон, с който сме длъжни да работим всеки ден.

- Един поет трябва да чете или да пише повече?

- У нас има такива, които почти не пишат, защото непрекъснато четат, има и други, които не четат, защото пишат. Тежко им и на едните, и на другите!

- Каква е според вас мисията на днешната поезия?

- Да съхрани хармонията между разума и чувствата в нас.  Защото изстудят ли се сърцата, охладняват и мозъците. Ставаме като пещери…

- Имате много приятели тук, в Кишинеу. Стига ли ви времето за всички?

- Приятелството изисква доста  време и енергия. Затова с годините приятелствата ми постепенно намаляват. Остават само истинските. Една къща може да бъде и с един прозорец - стига от него да виждаш добре..

- С какво друго освен с поезия се занимавате?

- Пиша учебници, съставям антологии, понякога композирам песни за деца - някои от тях се пеят. Всяка седмица имам поне една или две срещи с ученици, младежи, граждани. Мисля, че в наше време един поет не може да стои настрана, а трябва да общува с всички хора.

- Какво професия бихте избрали, ако не бяхте поет?

- Бих отглеждал пчели. Не овце, защото пасищата за тях у нас вече попривършиха. Пчелата е може би най-чистото същество в цялата човешка вселена. Пчелите са най-честният и най-добрият от всички народи.

- И тъй като с вас сме привърженици на класическото интервю - може ли да ми кажете нещо за творческите си планове?

- Имам безброй желания, но планове - нито един. Цял живот съм се трудил без планове. Не знам какво ще напиша тази нощ и дали изобщо нещо ще напиша.  Но знам, че утре ще прочета нещо, ще отида на някаква среща или четене - т.е. няма да пропилея деня си.

- Бихте ли дошли някога у нас, в България?

- Вече съм идвал, пруеди доста години. На празници на детската книга и песен. Чудесна, красива и силна страна, в която децата са толкова обичани.  Като селко дете аз се влюбих във вашите поля и гори. Наистина, никъде не съм виждал по-добре гледана земя от вашата. Бих казал, че вие, българите, сте като нас сърдечни, гостоприемни, работливи. Съжалявам, че все още не познавам вашата поезия. Знам, че имате много силен фолклор и интересни съвременни поети…

10 септември 1989, Кишинеу