200 години от рождението на поета

Вячеслав Люти

превод: Татяна Любенова 

Два века изминаха от рождението на Алексей Василиевич Колцов. Смениха се епохи, но името на певеца на руската съдба и необозримите руски степи никога не си отиде от литературата ни, никога не бе сух елемент от нейната история. То живя в родната поезия ту скромно и тихо, ту гръмко и опияняващо, ту равномерно и някак органично, като съставна част от нейното дълбоко дихание.

Имаше години, в които ни се струваше, че песните на Колцов не са съвременни, виждахме и чувахме други лица и гласове. Но времето неусетно минаваше, блясъкът на вчерашните кумири избледняваше, а колцовата интонация, както и преди, оставаше неповторима, призоваваща всеки нов поет към високо подражание на този образец. 

Деветнайстото столетие - златният век на руската литература - и двадесетият, смутен, безпощаден век, не жалещ ни човека, ни неговото слово -  милосърдно и дръзко, насмешливо и замислено, не възродиха феноменът Колцов макар и в някои неща. Воронежкият продавач на добитък, родеещ се с народната песен, до ден днешен си остава уникален за нашата литература. И това - въпреки творчеството на Сергей Есенин, Николай Клюев, Сергей Кличков, плеяда селски поети, близки до земята и фолклорната традиция.

Самотен в своя социален кръг, приет с интерес и радост от знаменитите поети на тази отдавнашна Русия, Колцов се е чувствал неуютно в съсловното общество. Скрито, постепенно, всеки път му се е налагало да доказва, че той познава нещата - независимо дали иде реч за наследствения занаят на баща му или се отнася за поезия. Сякаш нещо се е родило от самите глъбини на земята и плахо се е заело за приведе себе си в съответствие с това, което привично се е разположило на земната повърхност.

Има определен смисъл в психологическото противопоставяне на песенната стихия на Алексей Колцов и поезията на неговата съвременност. Съединени заедно, тези две неприличащи си части на руската лира ни дават цялостен образ на родната литература - земна и градска, книжовна и обредна, умозрителна и изобразителна…

Чертите на лицето се определят от редица детайли, но структурата на окото е най-важната част от човешкия облик. На малкото портрети очите на Колцов винаги са тъжни и устремени в безкрайното, те са мечтателни и печални едновременно. В погледа му присъства нещо съществено и характерно за руския човек.

Нашата земност необозримо дълго е проявявала себе си в анонимните песни, когато авторът на думите е неизвестен, а певецът - пазител на мотива и текста - почитан, уважаван и познат в селото, наравно с градските събирачи на фолклор. През съветските десетилетия тези стари хора си заминаха, изпълнили своя духовен дълг пред руската песен.

Годините минаваха, но нов Колцов не се появи, и песенният завет като че ли се превърна в празна работа, “отживелица от миналото” - както би казал съвременникът, примирен със собствената си роля на елементарен винт от бездушната машина на цивилизацията.

Но в руския човек отново се събуди жаждата да пее. Множество стихотворения, родени в малки ъгълчета на родната земя, съединявайки се заедно, създават поетическата почва, която по право можем да назовем “колцова”.

Сега песните имат авторско име, стихотворците - лице и маниер. Едни съчинения са слаби, други - наистина кристални. Отново простотата на речта е най-краткия път до сърцето на читателя и слушателя.

Не е ли това славното завръщане на Алексей Колцов в земните предели, не е ли началото на неговия втори живот и на всенародната любов…

сп. “Молоко”, 12.10.2009