Владилен Гусаров

Превод: Людмила Писарева

УБИЙСТВОТО НА ИМПЕРАТОРА И ПРОМЯНА НА
ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ЖАЛОНИ

ОБЩЕСТВЕНО ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ДВИЖЕНИЯ
И ТЯХНАТА ЕВОЛЮЦИЯ

Царуването на Александър ІІ  е белязано от възникването, развитието и краха на много обществено-политически движения. При своето формиране и  разрастване те достигат  различна организираност и  обсег на своите възгледи, които се отличават помежду си  само по степента на утопичност и наивност. Доста различни са набелязаните от тях пътища за постигане  към главните цели, както и методите  за действие,  вариращи от агитация и пропаганда  до най-екстремистки и терористични  форми на борба срещу самодържавието. В крайна сметка жертва точно на последните става Императорът.

В годината на неговото коронясване /1855/  А.И. Херцен /1812-1870/ започва да издава в Лондон литературно-публицистичния алманах “Полярная звезда”, около който се  образува кръжец от емигранти, напуснали Русия още докато управлява Николай І.  Тяхна главна цел е освобождаване на селяните от крепостна зависимост, като им се предостави земя, и премахване на цензурата. “Полярная звезда” помества материали за руските писатели, критици, дейци на  Декабристкото движение. Самото название на алманаха е дадено в памет на аналогичното издание на декабристите. Популярността му расте, което дава на А.И.Херцен достатъчно основания да разшири тематиката на алманаха и да премине към безцензурна публикация на актуални материали по съвременни проблеми на обществено-политическия живот в Русия,  като главните  от тях  са свързани с освобождаването  на селяните  от крепостничеството.

През 1856 година в Англия емигрира  приятелят и съратникът на А.И.Херцен,   известният поет и публицист Н.П.Огарьов /1813-1877/. Той става инициатор на издаването на вестник “Колокол”/”Камбана”/ и става  заедно А.И.Херцен негов съредактор. В брой първи на вестника, излязъл на бял свят на 1 юли 1857 година, Огарьов  издига програма от три точки: 1/ освобождаване на селяните, 2/ премахване на цензурата, 3/  забрана на телесните наказания.

 По-нататък А.И.Херцен уточнява, че се има предвид освобождаване на селяните като им се  предостави и земя, която държавата да изкупи за тях от помещиците.

Такава е програмата-минимум за назряващите социално-икономически преобразования. В случай, че тя би била реализирана, ситуацията в Русия би се променила принципно.  В отворено писмо до Император Александър ІІ, наричайки себе си “непоправим социалист”, Херцен подчертава  колко  реалистични и умерени  са неговите конкретни искания “Срамувам се с колко малко сме готови да се задоволим, ние искаме неща, в чиято справедливост вие се съмнявате толкова малко, колкото всички. На първо време  и това ни стига”.

Издаването на “Колокол” се очертава като    връх в обществено-политическата дейност на Херцен.  Майсторството му на писател, публицист, редактор  спомага за успеха на изданието. “Колокол” се чете в Русия от всички образовани хора - от висши чиновници до гимназисти, за него се спори, той се  предава  от ръка на ръка.  Така например на Нижниновгородския панаир “Полярная звезда” и “Колокол” са сред най-търсените стоки.

В периода 1855-1862 година в Лондон излизат   седем броя на алманаха, а осмият брой   излиза през 1868 година в Женева. “Колокол” се издава в Лондон до 1865 година, а  през 1865-1867 година - в Женева. През 1868 година той започва да  излиза на френски език с руско приложение.

След освобождаване на селяните през 1861 година  влиянието на  революционната демократична емиграция бързо спада. А.И.Херцен сам признава, че реформите отслабват опозицията. По време на полското въстание, когато А.И.Херцен решително застава на страната на поляците, от него се отдръпват  средно  заможните дворяни , а зараждащата се нова интелигенция и учаща се младеж от самото начало заемат  значително  по-лява позиция,  отколкото лондонските емигранти. Обемът осъществени реформи,  задоволяващ либералното дворянство, което засега и не се нуждае от нещо  повече, за тези групи по начало е недостатъчен.

При всички  положения  под натиска на нарастващото обществено раздвижване и в преддверието на очакваното Велико Освобождение властта  прави някои  компромиси и отстъпки.    През 1856-1857 година по заповед на Императора от  многогодишно заточение  се завръщат декабристите и петрашевците, на които обаче се забранява да живеят в столиците. През 1858 година  списанията  получават разрешение да печатат статии по селския въпрос.

През 1861 година възниква революционната организация   на  интелигенти от недворянски произход, която от 1862 година се нарича “Земля и Воля”. Тя се създава под влияние на идеите на А.И.Херцен и Н.Г. Чернишевски, поддържа връзки с редакцията на “Колокол”. В програмата  са включени следните искания: свикване на народно събрание без оглед на съсловния произход на членовете му; право всеки да притежава земя; самоуправление на селските общини; доброволна федерация на областите; изборно правителство.  Като основен програмен документ се явява възванието на Н.П.Огарьов “Какво е нужно на народа?”. Организацията  издава листовките “Свобода” и революционни прокламации.

Тези наглед  незначителни издания обаче  предизвикват репресии от страна на руското правителство. Въпросните мерки, както и потушаването на полското въстание, с  което руските революционни демократи  са свързвали  известни  надежди, създават в обществено-политическите движения и революционни кръжоци настроения на отчаяние и екстремизъм. През 1864 година “Земля и Воля” се саморазпуска.

Като апогей на такива настроения се явява покушението на 4 април 1866 година върху живота на Император Александър ІІ от Д.В.Каракозов /1840-1866/. Атентаторът е член на кръжока на ишутинци, наречен така по името на Н.А.Ишутин /1840-1879/. Кръжокът е фактически московски филиал на “Земля и Воля”, който не се е подчинил на решението за саморазпускане и продължил да функционира.  Възглавява го Ишутин, а  братовчедът му Каракозов  е член.  Двамата са студенти в  Московския университет. Целта на ишутинския кръжок е подготовка на селска социалистическа революция. Кръжокът между другото разработва и план  как да се организира бягството на Чернишевски от каторгата, където е заточен. Първоначално  членовете му се занимават  с агитация и пропаганда, но постепенно заемат  екстремистки позиции  и възприемат тактиката на терора. Конспиративната група “Ад” е тяхната бойна единица.

На 4 април 1866 година Императорът се разхожда в Лятната градина, съпроводен от племенниците  си херцог Николай Лайхтенбергски и принцеса Мария Баденска, след което излиза от градината и се качва в  чакащата го каляска, когато един непознат /т.е. Каракозов/ стреля в него с  пистолет. В този момент селянинът Осип  Комисаров, който стои  в тълпата наоколо, удря ръката на атентатора и куршумът не достига целта.  Каракозов е задържан  на местопрестъплението и откаран в Трето  отделение.  На другия ден, 5 април, Осип Комисаров получава от Царя дворянско звание. Вестта за  спасението като по чудо на Александър с невероятна бързина обикаля Санкт-Петербург.  Гражданите предават един другиму слуховете за “адския заговор”.

В продължение на няколко месеца от всички краища на империята пристигат поздравления и други послания, изразяващи   чувствата на радост, че е бил спасен скъпоценният живот на Императора.  Това не пречи на правителството да разгърне кампания против всички либерали и леви радикали.

Органите на левия печат - “Современник” и “Руское слово” са забранени по Височайше повеление. Следват   извънредни мерки за планомерно изкореняване на вредното инакомислие, чийто източник, според правителството, е тогавашната система за просвета.  “Моето внимание е насочено към възпитание на юношеството, - се посочва в рескрипта, издаден по този случай до председателя на  Комитета на министрите  княз П.П.Гагарин /1789-1872/ . - От мен са дадени указания в смисъл то да бъде насочвано в духа на истините на религията, уважение към правата върху собствеността и спазване на   дълбоките основи на обществения ред, и  недопускане нито тайно, нито явно проповядване в учебните заведения на онези разрушителни понятия, които са еднакво враждебни на всички условия за нравственото и материалното благосъстояние на народа”.

Министерството на народната просвета минава към ведомството на обер-прокурора на Светия синод граф Д.А.Толстой /1823-1889/.  Основно той отделя внимание на средното училище, но що се отнася до университетите,  получили  нов правилник  през 1863 година, който разширява автономията на професорските колегии,  то там засега не се предприемат някакви нови мерки.

В същото време правителствените кръгове се сплотяват още по-тясно с болшинство от  дворянството, справедливо причислено  от горепосочения рескрипт към “здравите охранителни и доброжелателни сили”. Тези сили съществуват във всички съсловия, на които са скъпи правата върху собствеността, правата на осигуреното и опазваното от закона земевладение, тези сили трябва да бъдат използвани и да се имат предвид важните им свойства при назначаването на длъжностни лица във всички сфери на държавното управление”.

Изразителят на държавните интереси в публицистиката М.Н.Катков /1818-1887/ е удостоен  със специална Височайша аудиенция, по време на която Александър ІІ му казал: “Аз те познавам, вярвам ти, смятам те за свой”.  През 1871 година именно под влиянието на Катков Д.А.Толстой провежда реформа на средното училище, според която право да постъпват в университета имат  само  възпитаниците на класически гимназии.  В Държавния съвет болшинството /29 гласа от 48/ се обявяват против проекта на Толстой, но Александър ІІ застава на страната на малцинството.

1866 година обикновено се приема за начало на реакционните тенденции в политиката на Александър ІІ, а училищната реформа на Толстой се разглежда като един от най-характерните признаци на такава реакционност.  Наистина реформите, чиято цел е била в Русия да се създаде модерно  за онзи период  общество от капиталистически тип, са  или  временно замразени, или  напълно спрени.  Обаче главната причина за това не е промяна в правителствената политика, която, както и по-рано, така и по-късно действа в пълно съответствие с общественото мнение на “първостепенното в империята съсловие” - дворянството, а именно промяната в отношението към реформите от страна на Императора.

Граф П.А.Шувалов /1827-1889/ началник на Трето  управление по същото време става ключова фигура в правителството. Той не позволява на Императора да  се отклони от провъзгласената политика, като постоянно му напомня за грозящите му опасности.

В началото на периода обществено-политическите движения не представляват заплаха. Каракозов е екзекутиран през септември 1866 година  Смятало се, че е действал сам. Приятелите му разглеждали  покушението срещу Александър като  за несвоевременно. Осмина от тях скоро след събитието  се оказали в каторга, а девет били изпратени на заточение в Сибир, тъй като организацията им, включително и прословутият “Ад”, се оказала законспирирана твърде неумело. Обаче с времето екстремистките настроения получават все по-широко разпространение.   

Твърде показателно е и социалното положение на участниците и свидетелите  на атентата на 4 април 1866 година.  Атентаторът срещу Императора, т.е. при всички положения човек, несъгласен със съществуващия социално-политически самодържавен строй, е дворянин, принадлежащ към най-висшия  обществен слой, основната опора на руската държава през онова време. А спасителят на  Императора е селянин, който се намира наглед на едно  от най долните и най-угнетените социални  стъпала  на тогавашното руско общество. Такава любопитна съпоставка е добре да се има предвид от все още активните  днес привърженици на класовия подход при оценката на събития и тенденции…

Покушението на Каракозов е първо, но не и последно в поредицата  атентати срещу Императора. Реакцията на властите  на това и последващите подобни акции е била предсказуема и крайно негативна. Не е и могло да бъде иначе. Но редом с подчертано наказателните преследвания на терористи и бандити властта потиска и обществено-политическите движения, идейните течения, либералните настроения. Всичко това  отхвърля обществото назад, не му позволява да се развива нито в социално-политически, нито в икономически план.

Същевременно благодарение на бързото внедряване в икономическия живот на пазарните отношения, съществуващи редом с докапиталистическите производствени отношения, между носителите им неизбежно възникват  и се развиват противоречия и сблъсък на интереси. Градът с неговите фабрики и заводи все повече се налага като колективен носител на пазарни отношения.

Дворянството, отслабено от реформите, постепенно губи позиции и властта остава насаме с обществено-политическите движения, които в болшинството си са  в опозиция на  съществуващия самодържавен режим. Тяхна опора са предимно градските класи и слоеве - буржоазията, буржоазната интелигенция, пролетариатът, близката до него по своето материално положение учаща се младеж.

 Революционните настроения и тенденции в тази движения набират сила в началото на седемдесетте години, независимо от факта, че правителството преследва участниците им с все по-жестоки методи.  Така само за пет години /1870-1875/ пред  съда са изправени  по политически мотиви неколкостотин души, без да се смятат административно изселените и арестуваните, но несъдени.

Още през първата половина на  седемдесетте години правителството започва да разбира, че тези мерки са явно недостатъчни за борба с опозиционните движения, и се стреми занапред  да приобщи към тях  обществото - главно онези “добронадеждни сили”, за които се говори във  Височайшия рескрипт от 1866 година, т.е.  дворянството. Така  през 1873 г  народните училища са предадени под непосредствения надзор на дворянството в лицето на техните предводители.  Обаче “скъса се веригата велика” и през 1875 година Комитетът на министрите официално констатира “прискърбното равнодушие на благонамерените обществени елементи към разпространяващата се пропаганда на разрушителните начала”.

НАРОДНИЧЕСТВОТО И ТЕЧЕНИЯТА В НЕГО

Народничеството се формира в цяла Русия като най-голямото обществено-политическо движение на интелигенцията, която не произхожда от дворянството, а от други слоеве на населението. Негови основоположници са А.И.Херцен и Н.Г.Чернишевски, а техните публицистични и художествени произведения  се превръщат в идейната му основа. Народниците, изразяващи всъщност  интересите на селските маси, възприемат от  двамата отрицателното отношение към буржоазния строй и вярата в социалистическата утопия.  Това поражда известни противоречия.  Като действат, според техните представи, в интерес  на народа, народниците  се стремели да отстранят онези  отживелици на крепостничеството, които пречели на народа, т.е. на селяните, да живеят и да се трудят.

Но отстраняването на въпросните отживелици   е  трябвало да предостави пълен простор за развитието на пазарните отношения на село. Следователно излиза, че  народниците обективно са спомагали за разпространяването на възгледи, които сами отричали.  Според техните утопични представи Русия,  опирайки се  на традициите на общините, ще може по пътя на селската революция, като прескочи  буржоазния строй, да построи социалистическо общество. Щом то бъде изградено, всички съществуващи проблеми ще се решат   от само себе си, в това число проблемите на гражданските свободи, изработването на конституция и конституционните гаранции за личността.

От началото на шестдесетте години в народническото движение фактически се формират две течения: революционно и либерално.  Свой принос за идеологията на различни направления в народничеството дават М.А.Бакунин /1814-1876/, П.Л.Лавров /1823-1900/, П.Н.Ткачов /1844-1885/.

Народниците създават и нелегално оформят своите организации през 1860-1880 година Тяхната численост и мащаби са твърде различни.  Наред със споменатата вече “Земля и Воля” и кръжока на ишутинци, съществуват кръжока на чайковци - организатори на интелигентското  ”ходене при  народа”, “Москвичи” /”Московчани”/, “Черный передел”/ “Черното преразпределяне”/, “Народная воля”/”Народна воля”/.

Кръжокът на чайковци се наричал така по името на своя ръководител Н.В.Чайковски /1850/51-1926/, който клонял към революционното крило на народниците.  Кръжокът имал филиали в Москва, Казан и някои други градове.  Членовете им  наброявали  стотина души, дейността им главно се свеждала до пропаганда сред  работниците, но се опитвали да водят пропаганда и сред селяните.

През 1832 година в петербургското подразделение на кръжока постъпил  княз П.А.Кропоткин /1842-1921/, учен географ и геолог, който впоследствие става теоретик на анархизма. През 1874 година полицията разкрила чайковци и арестувала мнозина от тях.

В края на седемдесетте години в страната избухва селскостопанска криза,  довела до безпрецедентно през последните десетилетия свиване на износа на зърно. Нараства недоволството от политиката на правителството от страна на някои обществени слоеве и до съчувствие  към идеите и делата на революционното крило на народниците.  В отговор на призива   ”да ни дойдат на помощ  силите на всички  съсловия на руския народ за единодушно съдействие  на правителството в усилията му да изтръгне с корен злото” редица  органи на местната власт излизат със изявления от  конституционен характер, като недвусмислено намекват, че тъй като обществото е лишено от всякакви права, то не се смята  задължено да помага на властите.

По същото време самото революционно движение придобива по-заплашителна форма.  Първоначално то фактически пропагандирало социализма, а свалянето на съществуващата власт се предполагало да стане в повече или по-малко далечно бъдеще. Заможните класи се разглеждали като принципно враждебни на движението, затова всяка буржоазна конституция  се смятала не само за безполезна, но  дори  за вредна.  Пропагандата на социализма  се адресирала изключително до селячеството, което се смятало  социалистическо по своята природа, и в по-слаба степен -  до  работниците.

Обаче доколкото селяните били най-невъзприемчиви към  всевъзможни революционни учения, то и практическите резултати от пропагандата били твърде незначителни.  Променените обществени настроения давали надежда, че към революционното движение могат да се присъединят по-заможните класи.  Същевременно с  установяването на буржоазен строй политическата революция започнала да изглежда  желана и дори необходима като условие, което ще облекчи  подготовката на социалната революция.

Успоредно с това  се променя методът на действие на привържениците на революционното направление. От разпространяване на своето учение чрез пропаганда те преминават към активни  терористични действия.  След поредица от покушения срещу висши административни чиновници /петербургския градоначалник Трепов, шефа на жандармите Мезенцев, губернатора на Харков Крапоткин/ на 2 април 1879 година Соловьов  осъществява ново, трето поред  покушение срещу Александър ІІ. Второто е още през 1867 година в Париж от поляка Березовски.

През есента същата година  отново е направен опит за покушение срещу Императора. Условията за осъществяването му свидетелстват за наличието на доста мощна организация, разполагаща със значителни финансови ресурси.  По време на завръщането на Александър ІІ от Крим е заложена мина  да  взриви царския влак.  Благодарение на взетите предпазни мерки вместо царския  във въздуха е вдигнат влакът с императорската слита.  По думите на П.А.Валуев /1815-1890/ през лятото на 1879 година Император Александър ІІ “оставяше тежко впечатление - изглеждаше  уморен и сам споменаваше за нервното си раздразнение, което той правеше усилия да скрива”. И  още тогава се появяват негови изказвания за необходимостта от конституция като за средство да се осигури “бъдещето”.

Към зимата на 1879/80 година тези разговори придобиват по-конкретен  характер. На дневен ред отново излизат проектите за конституция  на Валуев и Великия княз Константин Николаевич, първоначално изработени   през   шестдесетте години, но  неполучили тогава подкрепа.  Те и сега не отговарят на обществените интереси и след поредица от заседания, в които участват министри и висши чиновници, през януари 1880 година двата проекта са отхвърлени .

Скоро след това  е направен опит за ново покушение, още по-дръзко. Народоволците дръзват да взривят Зимния дворец на 5 февруари 1880 година, когато в столовата е  трябвало да се състои обед в чест на българския княз .  Бомбата  е заложена в мазето под столовата от мебелиста Халтурин. Загиват няколко войника. Поредният несполучил атентат поставя на преден план въпроса за запазване на самата държава.  Указът от 12 февруари 1880 година въвежда в Русия фактически диктатура  под формата на  “Върховна разпоредителна комисия за опазване на държавното и общественото спокойствие ” под председателството на граф М.Т.Лорис-Меликов /1825-1888/.

Той смята за своя основна задача борбата с тероризма. По негово предложение се закрива Трето управление  на императорската канцелария като несправило се с възложените му функции, и се разкрива департамент на полицията в  състава на Министерството на вътрешните работи.  А самият Лорис-Меликов след закриване на споменатата върховна комисия е назначен за министър на това ведомство. Д.А.Толстой е снет от поста министър на народната просвета и обер-прокурор на Синода, а на негово място е назначен сенаторът К.П.Победоносцев.

Един от методите в работата на Лорис-Меликов  са били срещите с редактори на столичните вестници и  представители на местната власт, на които той сондирал мненията им по различни въпроси на вътрешната политика. Доколкото това било абсолютно ново явление  в  руския обществено-политически живот, либералните кръгове нарекли  управлението на Лорис-Меликов  “диктатура на сърцето”.

Веднага щом непосредствените цели на полицейската диктатура изглеждали постигнати, а нови покушения не били отбелязани, самият Лорис-Меликов повдига въпроса за сближаване на държавната власт и обществото.  Той излиза с цяла програма за нови реформи ” във видовете развитие и усъвършенстване на височайше предначертаните преобразования”. Законопроектите, призовани  да осигурят тези предначертания, трябвало да се разгледат отначало в комисии, напомнящи по състав “редакционните комисии” от 1858-60 година ,т.е.  формирани от назначени от правителството  чиновници и експерти,  а по-късно в “общата  комисия”, в която  да влязат , наред с  лицата пак така “назначени по височайше повеление”, също и лица, избрани от онези губернии, в които   действа положението за  учрежденията на местната власт,  а също и от някои крупни градове. Тези изборни членове на комисията обаче щели  да имат само съвещателни функции. В такъв вид планът бил одобрен от Александър ІІ и на 4 март 1881 година   се предвиждало окончателното му обсъждане в Съвета на министрите.

Острите вътрешно-политически проблеми, които се налага Императорът да решава постоянно, се допълват от драматични събития в царското семейство. На 22 май 1880 година умира  Императрица Мария Александровна. Скоро след това Императорът сключва морганатически брак с княгиня Е.М.Долгорукова, с която има многогодишна връзка след първата им среща в  института Смолни през 1865 година  След брака си княгиня Долгорукова получава титлата  светлейша княгиня Юриевска , тя  има от Императора три деца.  Обаче наследникът на престола Александър Александрович отказва да я признае, в резултат на което отношенията  с баща му се изострят. 

УБИЙСТВОТО НА АЛЕКСАНДЪР ІІ

А народоволците междувременно продължават да готвят поредното покушение срещу Императора. И въпреки че полицията на 27 февруари 1881 година случайно арестува Желябов, който е главният организатор на подготвяния атентат, неговата любовница София Перовска настоява  покушението да бъде незабавно реализирано.

По данни от  обвинителния акт в процеса  срещу цареубийците и от други документи от архива на департамента на  полицията, цитирани от С.Татишчев  във втори  том на фундаменталния му труд “Император Александър ІІ. Неговият живот и царстване”, последният ден от живота си Царят прекарал по следния начин. Сутринта на 1 март той приема доклада на министъра на вътрешните работи и, след като закусва в тесен семеен кръг,  в затворена карета  се отправя към Михайловския манеж, където щял  да  наблюдава смяната на караула, демонстрирана него ден от  лейбгвардейския сапьорен батальон. Когато царската каляска излиза от двореца,  в магазинчето за продажба на сирена всичко е готово за взрива, а четирима души, въоръжени с бомби , стоят на уговорените места.

Но въпреки очакванията на злодеите, Царят  минава не по Невски проспект и по улица Малая Садовая, а използва по-краткия път по крайбрежието на Екатерининския канал. От манежа Царят отива в Михайловския дворец, за да посети Великата княгиня Екатерина Михайловна. Наблюдаващата го Перовска преценява, че Царят ще се върне по същия път, т.е. покрай Екатерининския канал. По даден от нея сигнал терористите заемат места край решетката на канала. Пръв, на около стотина метра от ъгъла с Инженерная улица, застава Рисаков,  втори е Гриневицки, трети - Емелиянов, четвърти -  Тимофей Михайлов.   Самата Перовска минава на противоположната страна на канала и спира  срещу Инженерная улица.

И когато в 2,15 часа след пладне императорската каляска напуска Михайловския дворец, Перовска, размахвайки кърпа,  известява за това  терористите. Царят в каретата е сам, а със  шейна го следва полицмейстерът Дворжицки и с друга шейна -  от жандармерийския корпус капитан Кох и ротмистър Кулебякин. Каляската е обкръжена от конвой конни казаци.

Каретата бързо преминава по крайбрежието на Екатерининския канал и вече подминава Рисаков, когато той хвърля под нея бомба. Следва страхотен взрив. Няколко души падат тежко ранени, сред тях  един  казак от  конвоя и един млад занаятчия.  Царят нарежда на лейб-кочияша да спре каляската и, слязъл от каретата, отива към мястото на взрива. Наблизо тълпата от войници и хора вече е хванала Рисаков.  Отговаряйки на обкръжилите го офицери дали не е ранен, Императорът казва : “Слава на Бога, аз оцелях, но ето…” - при тези думи той сочи  прострените на паважа ранени. След това Царят доближава Рисаков и го пита  той ли е стрелял и кой е той.  Злодеят отговаря утвърдително, но се назовава с измислено име. “Гледай го ти!” - мълви Императорът и се обръща назад по посока към каретата си, прави няколко крачки  по паважа покрай канала. Вторият  терорист, Гриневицки, който стои опрял се на решетката,  хвърля бомбата си в онази минута, когато Царят минава покрай него, под самите му крака.  Разнася се втори оглушителен взрив. Когато димът се разсейва, поразените присъстващи, както пострадали, така и оцелели, виждат ужасяващо зрелище.Опрял   гръб в решетката на канала,  с  ръце върху паважа, без шинел и без фуражка  лежал окървавеният монарх.  Оголените нозе на царствения страдалец били  раздробени и кръвта  силно бликала от раните, цялото му лице било в кръв. “Помогни…” - едва чуто произнесъл Императорът, обръщайки се към лежащия до него тежко ранен Дворжицки. Когато притеклите се минувачи, в това число неколцина юнкери от Павловското военно училище и войници на 8-ми флотски екипаж, които се връщали от караул,  вдигат Императора, той вече е загубил съзнание. По разпореждане на дошлия от Михайловския дворец Велик княз Михаил Николаевич сложили Императора в шейната на полицмейстера и целият облян в кръв го откарали в Зимния дворец.

Внесли Императора на ръце в кабинета му и го сложили на изнесената насред стаята постеля. Пристигналият лейб-медик Боткин прибягнал до всички известни  начини, за да върне на страдалеца съзнанието. Пръскали главата му с вода, натривали  слепоочията с етер, давали да вдъхне кислород. Всичко било напразно. Обилното кръвотечение изтощило силите на Царя-мъченик. Нямало никаква надежда за спасението му.

Незабавно в Зимния дворец пристигнали престолонаследникът, съпругата, всички останали членове на Августейшото семейство, наобиколили одъра на умиращия. Залите на двореца се изпълнили с министри и други висши държавни и придворни чиновници, военни и граждански лица. Несметна тълпа от хора, изпаднали в ням ужас, напълнила площада пред двореца.

В отговор на  въпроса на престолонаследника: “Дълго ли ще живее страдалецът?” - професор Боткин отговорил “От 10 до 15 минути”. Престолонаследникът Александър Александрович се извърнал и горчиво заплакал. “Ето какво доживяхме!” -  възкликнал той и горещо прегърнал Великите князе Владимир Александрович и Михаил Николаевич. По негова заповед в кабинета на Императора бил въведен протойереят на придворния събор Рождественски с необходимите атрибути. Царят бил причастен. Всички присъстващи застанали на колене. Протойереят започнал да чете  молитва за умиращия.

В 3 часа и 35 минути след обяд Император Александър ІІ издъхнал.

С това завършва епохата на великия преобразовател на Русия, освободителя на селяните и освободителя на балканските народи.  Както бе посочено неведнъж в тази книга, той неотклонно следваше заветите на своите велики предшественици, особено на Петър І и Екатерина ІІ , и в този свой стремеж  извърши много, макар и не всичко, което се канеше. По негово време Руската империя  достигна максимални размери,  изиграли важна роля за следващите поколения, които отстояват независимостта на страната и осигуряването й с природни ресурси.

Паднал жертва, по мнението на С.Татишчев, на своите доброжелателство, доверието  към хората, човеколюбието си и кроткия си нрав, Александър ІІ, осъзнавайки необходимостта от реформи, бе започнал тези реформи отгоре, като постепенно трансформираше системата на самодържавието.

Животът продължавал да тече. Обсъждането на  споменатия по-горе план на Лорис-Меликов, насрочено още при Александър ІІ за 4 март и одобрено от него,  става   на 8 март 1881 година  На заседание на Съвета на министрите новият Император Александър ІІІ заявява, че “въпросът не следва  да се смята за предрешен”. Обсъждането минава бурно. Мненията се разделят  значително, докато думата не се дава на новия обер-прокурор на Синода К.П.Победоносцев. В словото си той категорично настоява, че само “чистото самодържавие, такова, каквото то се е формирало при Петър І и Николай І, може да противостои на революцията. Несръчните реформатори със своите отстъпки и полуотстъпки, реформи и полуреформи са способни само да разклатят сградата на самодържавната руска държава”.  Когато Победоносцев млъква, Лорис-Меликов се почувствал в оставка. Александър ІІІ въздъхва с облекчение и казва, че  върху проекта трябва още да се помисли.  Така той бива  отпратен в забвение.

Приемникът на Александър ІІ успява  в недалечно бъдеще да постигне  примирение между самодържавната власт и обществото.

Изпълнителният комитет на “Народная воля” почти изцяло е арестуван. На 3 април 1881 г публично са обесени петима народоволци: А.И.Желябов, С.Л.Перовска, Н.И.Рисаков, Т.М.Михайлов и Н.И.Кибалчич  /конструкторът на хвърлените бомби/.

В тези събития - от 1 и 8 март, както  и от  3 април - намира разрешение политическата криза. Скоро след това са разгромени военните ядра на “Народная воля”. Опасната организация се разпада на няколко дребни кръжока и групи. Това означава, че революционно-демократичното, а по същество екстремистко-терористичното направление в руските обществено-политически движения през този период е било дезорганизирано и  на практика престава да съществува като единно цяло.

Либералното течение в тези движения, най-ярък представител на което е К.Д.Кавелин, обаче остава като в редовете му влизат   и отделни представители на дворянството и на други съсловия.

В тези условия  на върха на обществено-политическите движения на границата на 70-те и 80-те години застават консерваторите, чийто  най-изявен представител  става К.П.Победоносцев. Това е човекът,  оказващ  огромно влияние върху Император  Александър ІІІ и политиката му в продължение на цялото му царстване.

Могъщият Император Александър ІІІ имаше силата да удържи Русия от революцията,  Николай ІІ - вече я нямаше…