Владилен Гусаров

Превод: Людмила Писарева

ПЪЛКОВОДЕЦ И ДЪРЖАВЕН ДЕЯТЕЛ

За  Скобелев  много автори са писали  мемоарни и аналитични трудове Неговите биографи проследяват  всеки период от живота му  най-обстойно  в хронологичен ред и в детайли.  В тези условия  ни се струва целесъобразно ние да  съсредоточим  повествуването си  върху най-мащабните  дела на Михаил Дмитриевич   и  тяхната оценка.

Скобелев придобива качествата на пълководец и администратор   през годините на служба в Туркестан и на Балканите. И в двата случая той се изявява не само като талантлив изпълнител на волята на Император Александър ІІ и руското правителство, но и  като активен  участник  в изработването на отделни положения и насоки на вътрешната и външната политика на Руската империя.

СКОБЕЛЕВ  В  ТУРКЕСТАН

Скобелев проявява най-добрите си качества и на военен, и на държавен деятел  още на млади години в Туркестан.  Когато  отива там за първи път, той е едва на 25 години.

От гледна точка на днешния ден особено добре проличава, че бойната и административната дейност на  Скобелев в Средна Азия са насочени не към колонизирането  на тези земи, а към  цивилизирането им. Включвайки ги в състава на Руската империя, той им  предоставя възможности  да излязат от полуфеодални-полуробовладелчески ханства и емирства,  насочва ги към развитието на производствени  мощности и пазарни отношения. Като администратор Скобелев води борба против робските схващания на управляващите кланове и особено срещу източния деспотизъм, който днес, ако се съди по зачестилите съобщения в средствата за масова информация от някои нови суверенни страни в региона, отново надига глава, не признава свободата на словото, плурализма, политическата дейност и  многообразието на мнения, отрича демократичните институции и правата на човека.

М.Д. Скобелев се ползва с огромна популярност и уважение сред местното население в Средна Азия, което оценява неговата справедливост и разбиране на местния начин на живот.

Можем да съдим за това например по издадените от него заповеди.  Така, след запознаване с обстановката  в  подразделение на един  казашки  полк, разположен в Андижан, Скобелев издава заповед № 393 от 10 ноември 1876 година: “За пълна характеристика на вътрешния ред в подразделението ще добавя, че според  получените  от мен сведения, конете се водят на водопой в безпорядък; яздейки по улиците, казаците бият местните жители с камшици, събарят от главите на продавачите кошниците им с  хляб и плодове, пиянстват и  в късните часове произвеждат в помещенията си шум.  Като поставям в известност за това поверените ми войски, обръщам им внимание, а командира    нареждам да се арестува за 5 денонощия.

Предварително го предупреждавам, че ако забелязаните от мен  безредици  не бъдат незабавно  поправени, той ще бъде отстранен от командване. За хората /…/ от подразделението е срамно да се държат така, както са се държали досега. Който забравя, че падналият не се бие, че честният войник трябва да е страшен само пред неприятеля на война, а не квартирувайки в един мирен град,  той,  твърдо съм убеден в това, едва ли  достойно ще изпълни дълга си пред Императора и Отечеството в бой, когато се  предостави такъв случай “.

Младият командуващ, който обичайно бил облечен с бял мундир и яздел бял кон,  получава прозвището Ак-паша - Белият генерал.

Една друга заповед,  засягаща качеството  на брашното за изхранване на войската,  също ни помага да разберем по-добре  характера на забележителния пълководец и причините за  необикновената и все по-голяма негова  популярност. Когато пристига във Ферганската долина, Скобелев е разтревожен от лошото качество на брашното и наличието на  различни примеси, поради  което хлябът бил вреден за здравето на войниците. Горещият климат,  нечистата вода и некачественият хляб  биха могли да предизвикат взрив от стомашни заболявания.  Поради това  той издава заповед № 332,  която в частност гласи: ” …за да се предпазят фактически  войските от необходимостта да употребяват некачествено брашно, предписвам, от всеки чувал брашно, когато се приема в поделението, да се изпече пробен хляб и, ако се окаже  той недоброкачествен, то брашното, от което е бил изпечен този хляб, да се върне в магазина с искането да се даде друго, за което началниците на поделения ми донасят незабавно; при положение че в магазина няма в наличност чисто  незамърсено брашно, то поделенията купуват брашното на пазара, донасяйки за получаване на съответните разпореждания на мен и на интендантството”.

Още една заповед - № 416,  описва седем  практически  начина да се разпознаят примеси в брашното. Ето един от тях: “1.Тестото, изпечено от чисто пшеничено брашно, може да се изтегли на доста голяма дължина без  разкъсвания, докато тесто от брашно с примеси при разтегляне  бързо се разкъсва”.

За неговите душевност, топлина, грижа и смелост го обичали офицерите и войниците. За нестандартните му действия, постъпки и особено за прямотата му го недолюбвали царедворците.  Завистници и зложелатели  постоянно се опитвали да омрачат съществуването му. Така било навсякъде, в това число и в Туркестан и на Балканите. Споменатият вече по-горе Полянски М.И.  отбелязва в тази връзка: “Изглежда, всички виждали, че младият Скобелев желае да направи кариера в Туркестанския край, но как  би могло да не се разбере, че една кариера може да е осъдителна само тогава, когато  стремящият се към нея не  е заслужил  повишенията си с нищо особено, получил ги е по протекция? Какво  би могло да се каже против започващата кариера на Скобелев, който във всеки свой подвиг, във всяко свое начинание  извършвал  десетки пъти повече от някои, получаващи същите повишения, същите награди?”

Неспокойната натура на Скобелев, неговият гъвкав и  любознателен ум постоянно търсят и в повечето случаи намират нестандартни решения  на въпроси, които не се вместват в предвидените от устави и инструкции положения.  Това не може да не дразни началството и ординарните му подчинени. В.Н.Масалски  посочва в своя фундаментален труд за пълководеца следния пример за  сблъсък на възгледите и постъпките на Скобелев с мненията на вишестоящите офицери и генерали, станал в Туркестан.

От 13 до 22  май 1871 година, подбуждан от жаждата за подвизи,  той самоволно произвежда скрита рекогносцировка на пустинния район  Саракамъш хивински. С шестима конника  той изминава над 400 км. Сама по себе си тази рекогносцировка,  състояща се в  заснемане  на местността и придобиване на важна информация, би трябвало  с пълно основание да се разглежда като подвиг и полезно за ръководещия операциите в Туркестан щаб дело. Описанието  на района и резултатите от  заснемането са били дори публикувани в такъв авторитетен печатен орган като “Известия на Императорското Руско Географско дружество”.

Но   началството гледа на действията на Скобелев съвсем иначе Доколкото не  е била планирана от щаба и  противоречала на неговите разчети, постъпката на Скобелев е оценена като нарушение на служебната субординация и на воинската дисциплина. Формални основания за това наистина били налице.

Като следствие на конфликта Скобелев е  принуден да напусне Задкаспийския край и да се завърне в Петербургодина Той  се мята, търси и не намира себе си, своето място и поведение. Всекидневната служба  му тежи, не му носи удовлетворение. Младостта, а главно самата му натура, белязана от преливаща  енергия и инициатива, изисквали  боен живот, без който той не се чувствал  способен да прояви силите и дарованията си.  Наред с това, както вярно отбелязват неговите биографи, още в онези години се проявява склонността на Скобелев към разузнаването  и рекогносцировките, която ще прерасне в един от основните принципи на неговото своеобразно военно изкуство.

Важен етап в бойната  дейност на  Скобелев в Средна Азия е Хивинският поход през 1873 година, в който  той  се отличил с храбростта си и умението да ръководи войските в нелеките условия  в пустинята. На 22 февруари 1874 година  Скобелев е произведен полковник, а на 17 април същата година е назначен за флигел-адютант.

По време на Хивинския поход Скобелев се сприятелява  с американския кореспондент Макгахан. Двамата си импонират заради смелостта, решителността и други прекрасни качества, присъщи на надарените хора.  Макгахан спомага за популяризирането на името на Скобелев в англоезичните страни. В Русия той издава мемоари за Хивинския поход, в които описва епизода, когато руските войски  след превземането на Хива я напускат на 24 август 1873 година  в посока към Оксус.  Скобелев малко се забавя, за да подготви донесение до К. П. Кауфман.  С него остават двама военни и Макгахан.  Предстои им да догонят оттеглилите се по-рано войски. Макгахан пише в  споменатите мемоари: “Войските поеха към два часа и към три се скриха от погледа, а полковник Скобелев / тук Макгахан не е точен,   по онова време той е още подполковник  - бел. В.Г./, двама  негови служители и аз, нищожен остатък от победоносната армия, останахме сами сред неприятели. На другия ден рано сутринта ние тръгнахме на път, за да се присъединим към войската. Около три или четири часа ние пътувахме сред цветущите  поля и градини на оазиса, срещайки по пътя си узбеки, които ни се покланяха почтително, но изглежда радостни, че последните руснаци си заминават. Никой обаче не  направи ни най-малко попълзновение да ни оскърби, и нашият отряд от четирима души  пътуваше  така спокойно като  че бяхме хиляда на брой”.

След завръщането си от Средна Азия  Скобелев е отчислен от полка и  положението му се оказва нестабилно.  В Петербург той трябва да се задоволи с  твърде скромни назначения. Известно време той служи  като началник щаба на кавалерийската дивизия, командвана от баща му Д. И. Скобелев. След разформироването й младият Скобелев е зачислен към главната квартира, което не би могло да му хареса.  Обезсърчен без активна дейност, той си взема отпуска и заминава за Франция.

Но да си почива заради самата почивка в общоприетия  смисъл на думата той не умее и не желае. И, следвайки възприетата още в юношеството си традиция, той търси източници за попълване на своите и без това вече обширни военно-практически знания.

 По онова време това било възможно да се направи в съседната на Франция Испания.  Тогава там се води война между привържениците на претендента на испанския престол принц дон Карлос и правителствените войски. Скобелев заминава за Испания с  препоръчително писмо от един от карлистите. Впоследствие той обяснява причината за това си пътуване по следния начин:  ”Трябваше да видя и да знам какво е народна война и как тя да се ръководи при случай”. Роднина на   Скобелев и изследовател на неговия живот и бойна дейност Н. Н. Кноринг пише по този повод: “Ако нямаше възможност да воюва в Русия, той търсеше възможност да вкуси барут зад граница, с което и се обяснява отиването  му при карлистите в Испания”

 За това пътуване  не се знае много.  Може би защото то е било неофициално, извършено от  Скобелев по време на отпуска  на негова отговорност и за негова сметка.  И никакви официални документи не са минавали през съответните ведомства, както руски, така и испански.  Поради това архивисти и историци  през последващите години и поколения не  са  могли да се натъкнат на тях в своите изследвания и обобщения.

В периода 1996-2000 година  на четири пъти имах възможността да почивам в различни части на  Средиземноморска Испания. Навсякъде разпитвах многочислените гидове, специализирали се в  испанско-руските отношения, какво са чували за пребиваването на  Скобелев в Испания.  За съжаление нито бившите руски граждани и бившите съветски, нито испанците, въобще нищо не бяха  чували и чели не само  за пребиваването на  Скобелев в Испания, но и за самия пълководец.

Затова до ден днешен единствен източник, разказващ за този период от живота на   Скобелев, остават мемоарите на неговия приятел и почитател В. И. Немирович - Данченко ,  издавани и преиздавани няколко пъти както до 1917, така и след 1991 години. Седемнадесети раздел на тези мемоари така и се нарича-  ”Скобелев при карлистите”.  Той започва така: “През есента на 1882 година  бях в Италия. Смъртта на Скобелев, нейните причини, внезапност и загадъчност заинтересуваха всички. Когато се срещах с познати, не знам вече  за кой път ме караха да повтарям разказа си за това събитие.  В чужбина интересът към него беше едва ли не по-голям, отколкото у нас. Визирам, естествено, печата, а не хората…”

По време на едно пътуване с влак авторът на мемоарите се запознал с  италиански офицер, който познавал Скобелев от времето на германските маневри през 1879 година Той дал на В. И. Немирович - Данченко  адреса на испанец, приближен на дон Карлос, споделял с него изгнанието в Италия. Писателят отишъл на посочения адрес и наистина намерил испанеца. Алоис Мартинес  бил висок и строен, вече беловлас,  и  му разказал за пребиваването на Скобелев при карлистите.

Когато Скобелев пресякъл границата,  аванпостът го арестувал, завързали му очите и го довели при  Алоис. Скобелев се представил като руски пътешественик, полковник в оставка. Веднага заявил, че в политически план не съчувства на карлистите.  На въпроса защо в такъв случай е пристигнал тук, Скобелев отговорил: “Първо, аз обичам войната, това е моята стихия, а второ, никъде в целия свят  сега няма такава гениална отбрана в планините, както при вас. По вашите действия аз виждам, че всеки военен трябва да се учи от вас как със слаби сили, почти изцяло състоящи се от селяни, може да се бори в планините срещу дисциплинирана редовна армия и да я побеждава…”- “Ами ако ние не ви пуснем?” - “Аз съм военен и не се страхувам от смъртта, но не вярвам това да се  случи. Аз съм ваш гост сега и затова съм  абсолютно спокоен” - и той сложи револвера си  на масата … На нас той тогава много ни хареса”, разказвал дон Алоис.

По-нататък  испанецът  споделил с В. И. Немирович - Данченко  редица епизоди от пребиваването на Скобелев в отряда, подчертавайки такива негови черти като храброст, находчивост, издръжливост  при езда, интерес към партизанската война в планините.  Заимствайки опит от испанците, Скобелев споделял с тях своя.  “Той много ни помогна даже - казал дон Алоис.  - Оказва се, че той добре познава начините за фортификация в планините… Той научваше  нашите хватки и ни показваше своите.  Той пръв ни научи да си качваме в планината топливо, всеки да носи на гръб наръч дърва, така ние не страдахме там от студ и недостиг на топла храна…  Бях поразен от една негова черта - Скобелев беше способен да работи като прост войник”. Дон Алоис забелязал и непреодолимата, вече известна нам потребност на Скобелев в детайли да изучава местността, живота и бита на обкръжаващия го народ и неговата армия , “какво го интересуваше например нашият пиринейски селянин? А още втората седмица той ни сюрпризира със сведения за бита, познаването на най-дребните потребности на испанския войник. Да не говорим за военната му образованост. Историята на нашите войни му беше позната така, че той неведнъж влизаше  в спорове с Педро Гарсия, който много пишеше у нас по този повод, и колкото и да беше това обидно за испанското самолюбие, а трябва да кажем истината, Скобелев излизаше победител в такива спорове… В нашия отряд той успя  да подчини нравствено почти всички”.. И още нещо, добавил дон Алоис: “Той беше красив в боя, умееше веднага да ви покори, да ви накара да му се любувате”.

Във всичко, което тук е разказано, във всяка черта от този портрет  незабавно и безпогрешно се оглежда Скобелев. Той участва в големи сражения при Естреля и Пепо де Мура в тази вътрешна испанска война. От Испания донася освен двата екзотични папагала /забелязани от всички!/, много работни материали, местонахождението на които е неизвестно.

След завръщането си  от отпуска  в Петербург Скобелев през септември 1874 година е изпратен в Пермска губерния за да въведе в действия новия устав за воинска повинност.

През 1875-76 година той отново участва в боевете в рамките на  Кокандската експедиция. С приключване на бойните действия е назначен за военен губернатор и командващ войските на Ферганска област.

Тук той постоянно усъвършенства своите знания на административното поприще, като изучава законите, местните представи и обичаи.  Един от  работилите с него впоследствие  преразказва разговор със Скобелев за неговата административна дейност в Средна Азия: “Спомняте ли си, по време на един обед  малко нещо  ми се  подиграваха и присмиваха, че не мога да бъда добър губернатор, защото не съм запознат с гражданските закони? Та аз ще ви докажа, че и като граждански управляващ мога да бъда не по-лошо от другите… той започна да говори, че не е достатъчно само да се назубрят алинеите на закона, което може да направи и дребен чиновник… трябва да се познава духът на закона, при това не само на руските закони… От думите му личеше, че си е съставил доста обширен план и горещо се е захванал с изпълнението му…. После няколко пъти … съм го заварвал усърдно да изучава изкуството да бъде добър управляващ. Не му липсваха упорство и настойчивост във всяко дело, с което се захващаше”.

Към онзи период от живота му, който е свързан с Туркестан, се отнася и бракът му с княгиня М.Н.Гагарина, придворна дама  на Императрицата, племенница на съпругата на княз В.А.Меншиков. Той не продължава дълго.  Късметлия във военното дело и във всички други свои начинания, в брака Михаил Дмитриевич се оказва, за разлика от дядо си Иван Никитич и баща си Дмитри Иванович,  неудачник. Визирайки днес събитията от януари 1875 година, когато младите се венчават, с доста голяма доза вероятност може да се предполага, че несполуката в брака изиграва след няколко години фатална роля за съдбата на великия пълководец.

Когато Михаил Дмитриевич навършва 30 години, то Дмитрий Иванович и Олга Николаева, подобно на всички родители,  желаят  чедото им да се сдобие със семейно щастие и уют.  Но в плановете на самия Михаил Дмитриевич  женитбата, съдейки по мемоарите на неговите съвременници и биографи, не влиза .

Булка му търси Олга Николаевна.  И в края на  1874 година синът й неочаквано се съгласява с нейния избор. По това време младият полковник, кавалер на Георгиевския кръст, носител на флигел-адютантски отличителни знаци, чрез роднински връзки свързан с висшата петербургска аристокрация, освен това и красавец, е  завидна партия.  Ако към това прибавим и богатството на семейството, то ще стане ясно, че от кандидат-годеници нямало отбой, но самият потенциален жених не се стремял към обвързване.  Годеницата му не била красавица, но  притежавала много привлекателни черти, и за разлика от много други не преследвала Скобелев.  След венчавката младите съпрузи не заминали на сватбено пътешествие нито зад граница, нито във великолепния лифляндски замък на съпругата  Обер-Пален с неговата пребогата колекция от средновековно оръжие, библиотека от редки книги и други съкровища. Единственото пътешествие, което младите правят наскоро след сватбата, е  разходка с коне от Петербург до Царское село. Мария Николаевна била добра ездачка. Времето до май 1875 година те прекарват  в Петербург в  приготвените за тях  разкошни апартаменти в аристократичния район на града  в къщата на  Болшая Морская , запазена до наши дни.   

Родителите  и  на невястата и на жениха  смятат, че в брака  на младоженците са се възцарили умиротворение и спокойствие. Дмитри Иванович пише в  онези дни на сина си: “Радвам се на твоята настояща улегналост, неволно си мислиш, кой дявол кара понякога човека да не се възползва от онези таланти, с които природата го е наградила. В тебе има толкова добро,че не е грях да ти завидят - и сърце, и ум, сега ти си се преродил, готов за дела, оставай такъв винаги -  ти всички ще обикнеш, и теб ще обичат -  ще имаш земно спокойствие и щастие. Да ти казвам как да живееш и да бъда далеч от теб, няма какво - колкото си по-далеч, толкова гледат  знаците ти за отличие по-внимателно. Целувам и те милвам,  мое сърце. Твоят баща”

В същото време Дмитрий Иванович прави комплименти на младата съпруга на сина си: “Видях твоите пътьом и се радвах с радостта на твоята жена, тя   беше  накупила на сметка килими за твоя кабинет - отиваха да търсят квартира, - майка й е във възторг, че си ги помолил да се заемат с тази работа. Колко малко е нужно, за да направиш и околните щастливи”.

Домът на младоженците  е отворен за гости. Всеки ден на обед се канят знатни и именити люде на онова време. Сред  тях са граф. Шувалов, княз Имеретински, херцог Лайхтенбергски, княз Голицин, казашки офицери - съратници от Туркестан. На свой ред младоженците  са приемани  в най-добрите домове на Петербург.

 Съпругата на Михаил Дмитриевич е умна, улегнала и сговорчива. За кроткия й нрав той я нарича” чудесно дете”. Но въпреки всичко тя не успя да покори сърцето на младия мъж, поради което  бракът им много скоро се  разпада.

Н. Н. Кноринг отбелязва, че  охладняването  на Скобелев към младата съпруга започнало  още след няколко месеца, а  за любов дори  и дума не е ставало, което личи от писмата  до неговата сестра. Според спомени на съвременниците Скобелев  се оженил не по любов, а  поради някакви други съображения, и се държал дори в деня на сватбата си повече от странно.

След венчавката младоженците трябвало да отидат на  Английската крайбрежна улица  в дома   на княз Меншиков,  чиято племенница, както казахме, била Маша.  Обаче поканените гости заварили там само младоженката, самият Скобелев някъде се бил запилял. Гостите така и си тръгнали, без да го дочакат.

За краткия период на не съвсем обичайната женитба на Скобелев пише в мемоарите си и барон Врангел, подчертавайки, че едва ли не няколко дни след сключване на брака Скобелев споменавал за този епизод от живота си  крайно иронично.  В частност, мемоаристът  отбелязва: “Скобелев, крайно внимателен в служебните си дела, в личния си живот беше лекомислен като дете, всичко възприемаше като на шега… аз научих за женитбата му. На другия ден ние се срещнахме във влака на път за Царское село. Две години не бях го виждал и не го познах.  Беше се много разхубавил. Разговорихме се:

- Какво ще правиш довечера? - попита той.

- Нищо.

- Да отидем  при Излер, след това да вечеряме с французойките.

- Но ти, струва ми се, тези дни си се оженил.

- Ние се разделихме. Знаеш ли,  какво ще ти кажа. Женитбата е ужасна глупост. Човек, който иска  кариера, не трябва да се жени”.

Следва де отбележим, че по-нататък през годините подобни изказвания той повтаря по различни поводи и на различни места.  И едва през последния период от живота  отношението му към брака се променя и  той започва да възхвалява  прелестите на семейното огнище и уюта.

А.Н. Маслов, един от  съратниците на  Скобелев , за който ще стане дума , пише  за първите месеци на 1875 година: “Рано напролет от Ташкент пристигна един генерал и донесе известие, че в недалечно бъдеще може да се очаква поход срещу Коканд. Въпреки че Коканд  хич и не даваше повод за война тогава, но положението в тази страна бе ужасно”.

 Скобелев заминава за Туркестан. Мария Николаевна тръгва  с него. Когато младото семейство стигнало Нижни Новгород, между  съпрузите се появили разногласия.  Скобелев искал незабавно да продължат пътуването, а Мария Николаевна поради по-крехкото си здраве настоявала за тридневна почивка.  Младите се скарали,  разделили се и повече никога не се видяли.

Стигнал в Ташкент, в разпореждане на Туркестанския военен окръг, Скобелев изпраща на жена си телеграма с молба да отиде при него, като в противен случай я заплашва с развод. Но Мария Николаевна отказва, оправдавайки се с дългия и тежък за онези времена път. И през следващата 1876 година разводът им става факт. Мария Николаевна, по баща Гагарина, умира през 1906 година

Напускайки Петербург на път за Ташкент, Скобелев казва на приятелите си: “Или ще ме убият, или ще се върна генерал”.

Сбъдва се  добрият  вариант.

През октомври 1875 година Скобелев кръстосва Кокандското ханство, като взема активно участие в наказателните експедиции срещу  избухващите тук и там бунтове.  Това даде основание на историка М.А.Терентиев да го назове   “неизбежният Скобелев”. Един друг историк, Е.А.Глушченко  пише за този период  от дейността му, “Той участваше в “наказването” на Андижан, Наманган, громеше нощем големия лагер на спящите кипчаци. Скобелев и неговите казаци не знаеха  жалост, кипчаците  със  зверствата си по отношение на руските пленници възбуждаха ответна жестокост  сред казаците”

 Генерал К. П. Кауфман е дотолкова доволен от дейността на своето протеже, че му изпраща за подарък породист жребец. На свой ред  Скобелев му благодари в писмо: “Докато съм толкова щастлив, че Вие ще изказвате на мен, Вашия ученик, това, което мислите, аз ще съм силен духом  и ще се надявам да оправдая Вашето високо към мен доверие”.

След като град Андижан за втори път е превзет  и метежът на кипчаците е потушен, техният предводител Абдурахман-афтобачи се предава на войските на Скобелев, който  гарантира неговата и на семейството му неприкосновеност. К. П. Кауфман, който в началото на 1876 година пребивава в Петербург, изпраща оттам следната телеграма:  “Относно доклада пред Императора по въпроса за Асаке и предалият се афтобачи, Негово Величество остана много доволен. Предайте големи благодарности на генерал Скобелев и неговия славен отряд… Абдурахман-афтобачи  със семейството и движимото му имущество да се изпрати, когато е възможно, от Ташкент в Русия, където  по волята на Императора той ще живее спокойно”.

Като характеризира дейността на Скобелев в Коканд /Ферганската долина/ , В. Масалски    отбелязва, че  генералът отдава голямо значение  на престижа на армията и административната власт, но същевременно във всеки местен жител вижда пълноправния гражданин и по възможност се старае да не използва репресии. Смята екзекуциите за зло и прибягва до тях  в случай на крайна необходимост, но ги  съчетава, както и други наказания, с церемонии, гарантиращи преди всичко възпитателното им въздействие.

Един такъв факт е  екзекуцията на Пулат бек. Той бил в буквалния смисъл изверг и садист, който се опивал от убийствата. Дворът на цитаделата, където се извършвали зверствата, бил пропит с кръв, смрад се разнасяла из околностите.  За три месеца той убил четири хиляди души. Скобелев поръчал  залавянето му на джигитите, които много патили от него. Те успели да го хванат. На 29 февруари 1876 година  Пулат бек бил обесен в Маргелан.

За кокандската, наманганската  и други операции в Средна Азия в периода 1875-76 година  Скобелев е награден със златна сабя с надпис “За храброст”,  ордените “Свети  Георги” - трета степен и “Свети Владимир”- трета степен с мечове.  В стремежа си да подчертаят особеното си положително отношение  един към друг Кауфман и Скобелев си разменят  Георгиевските кръстове съгласно съществуващия  тогава неофициален ритуал. Такива високи награди и административни постове, поверени на младия  Скобелев, свидетелстват за височайшето благоразположение на Император Александър ІІ. Но двамата лично още  не бяха се виждали, срещата им  предстоеше.

Независимо от почестите и високите оценки,  административната дейност  при цялата си важност и необходимост за Руската държава и политиката й, постепенно започва да тежи на Скобелев.  Можем да предположим, че след като е усвоил всичките й тънкости и премъдрости,  постоянно жадният за  все нови познания и познанства Скобелев отново се стреми към активна и героична бойна активност.  Този стремеж се разгаря с нова сила, когато  до Туркестан достигат вестите за предстояща война с Турция.

К. П. Кауфман, който добре познава Скобелев и разбира мотивите за неговите постъпки, пише до Петербург: “Скобелев изказа пред мен желанието да бъде началник на окръжния щаб. Вие знаете, че такава беше и моята мисъл… Аз… казах, че ще се радвам на такъв началник на щаба, ако вие не се върнете.  Михаил Дмитриевич се труди и вниква във всичко, но  той обича само военното дело.  Целият е проникнат с мисълта да полети  в армията, която, изглежда, се събира  по бреговете на Дунава. Ако войната  се води  в Европа, няма да можем да го удържим.  Той ми пише:”Ще служа, където  заповядате, но съм длъжен да ви предупредя, че душата и мислите ми ще бъдат там, където ще гърмят нашите оръдия “.

Скобелев фактически умолява Кауфман да го изпрати на война. Шифрованият отговор от Петербург гласи: “Императорът не съблаговоли  прехвърлянето на Скобелев”.

К. П. Кауфман, предложенията на когото винаги са се уважавали , е  удивен и поразен. Самият Скобелев  използва всички възможни канали, засипва с писма чичо си - граф А.В.Адлерберг.  Седмица по-късно идва нова телеграма - “На генерал Скобелев височайше се заповядва да пристигне  в Петербург за  изпращане в действащата армия”.

С идването му в Петербург Скобелев е приет от Императора. Аудиенцията  става на 5 март 1877 година За темата и характера на разговора между двамата става известно, благодарение на писмото на генерал В.Н.Троицки до К. П. Кауфман от 12 март същата година, което цитира в книгата си Н.Н.Кноринг: “Тук пристигна Михаил Дмитриевич Скобелев. Той е поразен, пък и аз също, от приема при Императора. Без да му подаде ръка, Негово Величество казал на Скобелев: “Благодаря ти за храбрата ти бойна служба, за съжаление не мога да кажа същото за останалото” /за какво точно - нито дума/. После, развълнуван и повишил глас ,продължил: “Аз помня, познавах дядо ти, и се червя заради славното  му име”. Този израз от думите на Императора така сразил Михаил Дмитриевич, че той казва, че не помни, дали точно така тази фраза била произнесена от Императора, но че в неговите, на Скобелев, уши  особено тягостно отекнал израза  ”червя се”.

Имало я още фразата “Обсипал съм те с милости”. Императорът завършил обръщението си с думите : “Аз се надявам, че  назначен на новото място, което аз ще ти дам, ти ще се покажеш юнак”. С това Михаил Дмитриевич бил отпратен от двореца. После той като попарен  измъчвал с въпроси  Адлерберг и всички, когото може, какво означава всичко това и накъде духа вятърът. По израза на Скобелев, той жадува светлина. Същевременно моли  ваше превъзходителство да го защити.

 Според всички  признаци, станали ясни досега, става дума за  една голяма интрига, начало на която са положили личните доклади на Х и писмата на Z до W, докладвани и четени. Военният министър Д.А.Милютин го приел много студено и без да му обяснява и посочва в какво в крайна сметка Скобелев се е провинил,  говорел за  безредици по нашите места, за разкрити злоупотреби.

Изобщо тонът на военния министър не харесал на Скобелев и  много го разстроил. Още веднъж повтарям, ваше високопревъзходителство, че всичко, което съм написал, го знам от Михаил Дмитриевич, който засега,непосредствено след събитията, пребивава в някакъв транс. Но все пак не може да не се забележи, че тук става нещо недобро и интригата работи.

P.S. Днес /т.е. 12 март/ Скобелев беше дежурен, Императорът беше с него  вече по-милостив…”

Налице е доста ярко свидетелство как славата на едни поражда завистта на други.  Завист, която с всички сили се опитва, ако не да унищожи носителя на славата, то най-малкото да го унизи и дискредитира. А Скобелев неведнъж е принуден да  преодолява   прегради от клевети и  доноси.

Постепенно  стават известни мотивите, както и авторите на клеветите срещу Скобелев. В същото писмо на генерал В.Н.Троицки се казва:” Обвинителните пунктове срещу Скобелев  са    липсата на  войскова дисциплина, фамилиарничене с офицерите, демократизация, умишлено непривличане на помощници с гръмки имена и пр. Военният министър допълнил, че Императорът бил впечатлен от писмата за Скобелев от Коканд, че в щаба му прекалено свободно критикуват правителството  и че Скобелев мечтаел да  извърши поход срещу Кашгар”.

 Най-несправедливи и затова най-тягостни за Скобелев обаче са обвиненията по негов адрес за финансови злоупотреби, защото той винаги, и по-рано и после, винаги се е стремял да икономисва държавните средства и постоянно се е  борил с интенданти - мошеници, разграбващи армейските пари и имущество.

Пунктът за “умишлено непривличане за помощници на офицери с гръмки имена” относително леко се откроява  сред маса други клевети, доколкото основният контингент от подчинени на Скобелев в Коканд офицери се състоял от произлизащи от  обикновени фамилии. Благородниците били единици. Един от тях, както съобщава Н.Н.Кноринг е полковник княз Витгенщайн - личност  твърде ограничена и затова завиждаща на блестящия  Скобелев.

Такива изследователи на живота и бойната дейност на пълководеца като В.Н.Масалски и Е.А.Глушченко назовават още едно име на оклеветил Скобелев човек,  но различно изписано. Първият посочва фамилията Долгоруки, вторият - Долгоруков. В.Н.Масалски  се позовава на чуждестранни източници. Измежду другите  той използва книгата на  американския военен агент /военно аташе/  в Русия Грин “Очерци за армейския живот в Русия” /на английски  език/ и рецензията за нея във вестник “Новое время”, публикувана през 1892 година

В тази книга Грин, който добре познавал Скобелев, пише: “…генерал Скобелев със своя обикновено сприхав нрав, тръгна на поход срещу интендантските чиновници. Последните приеха предизвикателството и понеже те са толкова ловки, колкото и  негнусливи, то не се  чакаше много  да го обвинят в Петербург за доста сериозни злоупотреби.  Един флигел -адютант, изпратен да разследва, бил хладно посрещнат от генерала…  върнал  се  в Петербург с доклад, който  обвинява  Скобелев във вземането на подкуп от около милион рубли. Веднага щом научи за това, Скобелев измоли  по телеграфа от генерал Кауфман  отпуск… и тръгна за Питер.  С пристигането си в столицата той представи всичките си сметки на държавен контрол. След най-прецизно разследване генералът бе оправдан… Но човек с толкова неспокоен характер винаги има врагове. Въпреки че официално той беше оправдан, върху репутацията му остана някаква сянка”.

Грин в случая говори за обвиненията във вземане на подкуп, но нищо не казва за политическите обвинения.  Междувременно тъкмо те се оказват най-опасни за Скобелев.

Това  напълно категорично се твърди в публикуваните в Париж през 1887 година спомени за Скобелев, озаглавени “Няколко думи на един руски офицер за генерал Скобелев”. Те са отговор на брошурата  на г-жа Адам “Генерал Скобелев”. Има всички основания да се смята, че спомените принадлежат на боен другар и близък на  Скобелев офицер, който много е писал за походите му и за него самия под псевдонима NN.

Той предметно допълва онова, което пише за Скобелев споменатата френска журналистка, и  тушира акцента й върху сензацията, като подчертава : “Отчасти е вярно,че интригите на интендантите,  с които  Скобелев цял живот се бори за интересите на войниците, му е навредила. Но  не това  е главното. Сама по себе си интригата беше безсилна да компрометира Скобелев, но в случая на страната на интендантите застана един силен човек, който и впоследствие с упоритост, ожесточена злоба и безгранична завист неотстъпно следва триумфалната колесница на Скобелев… Командированият във Ферганска област флигел-адютант Долгоруки… представя в Петербург другаря си като крадец, злоупотребил с милион служебни  пари, и като човек политически неблагонадежден , опасен за престола.  Скобелев доказва  че е  честен, като  представя точните сметки за разходите пред държавния контрол, но политическият донос  изигра ролята си. Впечатлителният Император Александър Николаевич повярва на гнусната клевета”.

В подкрепа на факта, че именно Долгоруки е главният клеветник, свидетелства и записаното в дневника на Д.А.Милютин: ” Скобелев  е белязан с много отличия, получаваше награди една след друга дотогава, докато не му изви врата  флигел-адютанта княз Долгоруки, командирован в Ташкент по височайше повеление през 1876 година и донесъл оттам  клеветите  за  осъдителното поведение на Скобелев. Княз Долгоруки, брат на бъдещата княгиня Юриевска, се ползваше с особеното покровителство на Императора. Скобелев, който  тогава вече заемаше поста началник на Ферганска област с чин генерал-майор от свитата… изпадна в такава немилост, че в началото на войната през 1877 година не смееше да се показва пред Императора и скромно служеше с баща си в щаба на командващ армията”.

В интерес на справедливостта си струва да отбележим, че някои от отправените към Скобелев  обвинения са имали определени основания. Е.А.-Глушченко отбелязва в тази връзка “32-годишният генерал  бе човек интелигентен,  с европейско възпитание и демократ по убеждения.  Станал генерал и губернатор той не се  промени.  Другарите си по оръжие, независимо от техните звания, смятал за приятели, както и те него… На масата му сядали и съвсем млади прапорщици, и беловласи ветерани. Той молил да се обръщат към него по име и  да не му козируват  за щяло и не щяло.

В туркестанските условия, където войските били малко, а природата често по-страшна от неприятеля, на войника  се налагало да действа самостоятелно,  стриктната  дисциплина, която предполага  изпълнение на заповедите без да се мисли, била непригодна. Генерал Скобелев като човек творчески имал нужда от подобни на  себе си съратници. Такива той искал да види не само офицерите, но и войниците. Неговите офицери учили войниците да четат и пишат, разширявали техния кръгозор, и войниците били предани на своите командири, на Михаил Дмитриевич на първо място”.

Обвиненията срещу Скобелев свидетелствуват, че могъщата му и високо интелектуална натура не се вмествала в определените от устави и армейски инструкции рамки, пък били те и съставени на основата на опита на предходните  поколения.

СКОБЕЛЕВ НА БАЛКАНИТЕ 

Междувременно  войната с Турция наближаваше. Нейните предпоставки, причини, развой  и последствия са разгледани  по-горе във втора глава на тази книга. Началото й бе положено  с обнародване на 12 април 1877 г на следния манифест:

“С БОЖИЯТА МИЛОСТ НИЕ, АЛЕКСАНДЪР  ВТОРИ ИМПЕРАТОР И САМОДЪРЖЕЦ ВСЕРУСКИ, ЦАР ПОЛСКИ, ВЕЛИК КНЯЗ ФИНЛАНДСКИ И ПРОЧИЕ, И ПРОЧИЕ, И ПРОЧИЕ.

НА ВСИЧКИ НАШИ ЛЮБЕЗНИ ВЕРНОПОДАНИЦИ Е ИЗВЕСТНО ОНОВА ЖИВО СЪПРИЧАСТИЕ, КОЕТО ВИНАГИ СМЕ ИЗПИТВАЛИ КЪМ СЪДБАТА НА УГНЕТЕНОТО ХРИСТИЯНСКО НАСЕЛЕНИЕ В ТУРЦИЯ. ЖЕЛАНИЕТО ДА ПОДОБРИМ И ОСИГУРИМ ПОЛОЖЕНИЕТО МУ СПОДЕЛЯ С НАС И ЦЕЛИЯТ РУСКИ НАРОД, ДНЕС ИЗРАЗЯВАЩ СВОЯТА ГОТОВНОСТ ЗА НОВИ ЖЕРТВИ, ЗА ДА ОБЛЕКЧИ  УЧАСТТА НА ХРИСТИЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ. КРЪВТА И СОБСТВЕНОСТТА НА НАШИТЕ ПОДАНИЦИ ВИНАГИ СА НИ БИЛИ СКЪПИ; ЦЯЛОТО НИ ЦАРУВАНЕ  СВИДЕТЕЛСТВУВА ЗА ПОСТОЯННАТА  ГРИЖА ДА ЗАПАЗИМ ЗА РУСИЯ  БЛАГОСЛОВЕНИЕТО  НА  МИРА.

ТАЗИ ЗАГРИЖЕНОСТ  НИ ОСТАНА ПРИСЪЩА  ПРЕДВИД ПЕЧАЛНИТЕ СЪБИТИЯ В ХЕРЦЕГОВИНА, БОСНА И БЪЛГАРИЯ. ПЪРВОНАЧАЛНО НИЕ СИ ПОСТАВЯХМЕ ЗА ЦЕЛ ДА ПОСТИГНЕМ ПОДОБРЯВАНЕ НА ПОЛОЖЕНИЕТО НА ИЗТОЧНИТЕ ХРИСТИЯНИ ПО ПЪТЯ НА МИРНИ ПРЕГОВОРИ И СЪГЛАШЕНИЯ СЪС СЪЮЗНИТЕ ДРУЖЕСТВЕНИ НАМ ВЕЛИКИ ЕВРОПЕЙСКИ ДЪРЖАВИ. НИЕ В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ДВЕ ГОДИНИ НЕ СМЕ ПРЕСТАВАЛИ ДА  ИЗИСКВАМЕ ОТ ВИСОКАТА ПОРТА ПРЕОБРАЗОВАНИЯ, КОИТО БИХА МОГЛИ ДА ОПАЗЯТ ХРИСТИЯНИТЕ В БОСНА, ХЕРЦЕГОВИНА И БЪЛГАРИЯ ОТ ПРОИЗВОЛА НА МЕСТНИТЕ ВЛАСТИ. ИЗВЪРШВАНЕТО НА ТЕЗИ ПРЕОБРАЗОВАНИЯ ИЗЦЯЛО ПРОИЗТИЧАШЕ ОТ ПРЕДИШНИТЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ, ТЪРЖЕСТВЕНО ПОЕТИ ОТ ВИСОКАТА ПОРТА  ПРЕД ЛИЦЕТО НА ЦЯЛА ЕВРОПА.

УСИЛИЯТА НАШИ, ПОДКРЕПЯНИ ОТ ОБЩИТЕ  ДИПЛОМАТИЧЕСКИ НАСТОЯВАНИЯ НА ДРУГИ ПРАВИТЕЛСТВА, НЕ ПОСТИГНАХА ОБАЧЕ ЖЕЛАНАТА ЦЕЛ. ВИСОКАТА ПОРТА  ОСТАНА НЕПРЕКЛОННА В ОТКАЗА СИ  ОТ ВСЯКАКВА ДЕЙСТВИТЕЛНА ЗАЩИТА НА СВОИТЕ ХРИСТИЯНСКИ ПОДАНИЦИ И ОТХВЪРЛИ ПОСТАНОВЛЕНИЯТА НА ЦАРИГРАДСКАТА  КОНФЕРЕНЦИЯ. ВОДЕНИ ОТ ЖЕЛАНИЕТО ДА ОПИТАМЕ ЗА  УБЕЖДАВАНЕ  НА ВИСОКАТА ПОРТА  ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ НАЧИНИ  ЗА СЪГЛАШЕНИЕ, НИЕ ПРЕДЛОЖИХМЕ НА ДРУГИ КАБИНЕТИ ДА СЪСТАВЯТ  СПЕЦИАЛЕН ПРОТОКОЛ, КАТО ВНЕСАТ В НЕГО НАЙ-СЪЩЕСТВЕНИТЕ ПОСТАНОВЛЕНИЯ НА ЦАРИГРАДСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ И ДА ПОКАНЯТ ТУРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИ КЪМ ТОЗИ МЕЖДУНАРОДЕН АКТ, ИЗРАЗЯВАЩ КРАТКИЯ ПРЕДЕЛ НА НАШИТЕ МИРОЛЮБИВИ НАСТОЯВАНИЯ.

НО ОЧАКВАНИЯТА НАШИ НЕ СЕ ОПРАВДАХА. ВИСОКАТА ПОРТА  НЕ СЕ ВСЛУША В ЕДИНОДУШНОТО ЖЕЛАНИЕ НА ХРИСТИЯНСКА ЕВРОПА И НЕ СЕ ПРИСЪЕДИНИ КЪМ ИЗЛОЖЕНИТЕ В ПРОТОКОЛА ЗАКЛЮЧЕНИЯ.  ИЗЧЕРПАЛИ  ДО ДЪНО МИРОЛЮБИЕТО НАШЕ, НИЕ СМЕ ПРИНУДЕНИ ОТ ВИСОКОМЕРНОТО УПОРСТВО НА ВИСОКАТА ПОРТА  ДА ПРИСТЪПИМ КЪМ ПО-РЕШИТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ.  ТОВА ИЗИСКВАТ И ЧУВСТВОТО ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ, И ЧУВСТВОТО ЗА НАШЕ СОБСТВЕНО ДОСТОЙНСТВО. С ОТКАЗА СИ ТУРЦИЯ  НИ ПОСТАВЯ В НЕОБХОДИМОСТ ДА СЕ ОБЪРНЕМ КЪМ СИЛАТА НА ОРЪЖИЕТО.

ДЪЛБОКО ПРОНИКНАТИ ОТ  УБЕЖДЕНИЕТО В ПРАВОТАТА НА  НАШЕТО ДЕЛО,  НИЕ, СЪС СМИРЕНО УПОВАНИЕ  В ПОМОЩТА И МИЛОСЪРДИЕТО НА ВСЕВИШНИЯ, ОБЯВЯВАМЕ НА ВСИЧКИ ВЕРНОПОДАНИЦИ, ЧЕ Е НАСТЪПИЛО ВРЕМЕТО, ПРЕДВИДЕНО В ОНЕЗИ НАШИ ДУМИ,  ПОЛУЧИЛИ ЕДИНОДУШЕН ОТКЛИК В ЦЯЛА РУСИЯ.  НИЕ ИЗРАЗИХМЕ НАМЕРЕНИЕТО ДА ДЕЙСТВАМЕ САМОСТОЯТЕЛНО, КОГАТО НАМЕРИМ ТОВА ЗА НУЖНО, И КОГАТО  ЧЕСТТА НА РУСИЯ ГО ИЗИСКВА.  ДНЕС, ПРИЗОВАВАЙКИ БЛАГОСЛОВИЯТА  БОЖИЯ ЗА ДОБЛЕСТНИТЕ ВОЙСКИ НАШИ, НИЕ ИМ ЗАПОВЯДАХМЕ ДА НАХЛУЯТ В ПРЕДЕЛИТЕ НА ТУРЦИЯ.

ДАДЕН В КИШИНЕВ, АПРИЛ, 12 ДЕН, ЛЯТО ОТ РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО  ХИЛЯДА ОСЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМА,  ПРЕЗ ДВАДЕСЕТ И ТРЕТОТО НАШЕ ЦАРУВАНЕ.”

Манифестът обобщава обществените настроения, които преобладаваха в Русия по онова време и изискваха да се накажат турците за техните чудовищни престъпления срещу българите и другите славянски християнски народи.

Междувременно Скобелев,  намиращ се в немилост, полага огромни усилия да попадне на фронта в действащата армия.  Но да осъществи тези си намерения не му е било никак лесно.  След аудиенцията при Императора  е изминал  едва месец и нещо.  Не му дават нито дивизия, нито полк. Тогава той решава да се влее в действащата армия самостоятелно с надеждата, че в крайна сметка натрупаните от него знания и опит ще потрябват. И за пореден път не  греши.  Военните събитията  се развиват по предвидения от него път.  Ако в началото на войната той заема незначителни длъжности, то към края е вече командващ на един от четирите корпуси на руската армия и е човекът, който ако не определя, то оказва значително влияние върху  по-нататъшния ход на войната.

Следва да отбележим, че целият развой  на Руско-турската война, нейните крупни и даже не особено значителни операции, се  отразяват най-обширно от тогавашната световна преса благодарение на многобройните военни кореспонденти, акредитирани от двете страни на фронта.  Ще посочим само няколко откъса от вестникарските съобщения през първия период на войната.

Френският вестник “Ревю паризиен” в броя си от 2 юли 1877 година  между другото   пише : “Нашият кореспондент, който  вече втора седмица се  намира  в руската Дунавска армия, съобщава, че със заповед от 1 юли /13 юли според европейския стил/ Император Александър  благодари на победоносните си войски, успешно форсирали Дунава и нахлули в пределите на Османската  държава.  Във Височайшата заповед  се казва, че врагът напълно е сломен и не по-късно от две седмици над цариградската Света София ще се  издигне православният кръст.  Настъпващата армия почти не среща съпротива, ако не се смятат  ухапванията като от комар, които нанасят на руските комуникации летящите отряди на така наречените башибозуци /”Бесни глави”/ - полуразбойници-полупартизани, известни с дивия си нрав и кръвожадна свирепост”.

Английският “Дейли пост”/Лондон/ от 3 юни 1877 година  съобщава: “… Предният отряд на стремителния генерал Гурко превзе древната столица на българската държава. Търново и  се домогва до Шипченския проход, зад който лежи беззащитна равнина, простираща се до самия Цариград. Военният  везир Редиф-паша и главнокомандващият Абдул Керим-паша  са снети от постовете им и дадени под съд. Сега Турция може да бъде спасена само от чудо.”

Споменатият вече “Ревю паризиен”  на  3 юли 1877 година пише: “Гербът на Руската империя, двуглавият орел, по превъзходен начин отразява цялата управленска система в тази страна, където всяко що-годе важно дело се възлага най-малкото на две инстанции, които взаимно си пречат и за нищо не отговарят.  Същото става и в действащата армия. Формално главнокомандващ е Великият княз Николай Николаевич, понастоящем намиращ се в село Царевици, обаче в непосредствена близост до неговия щаб, в градчето Бяла, е разквартирувана ставката на Император Александър ІІ,  където са канцлерът, военният министър, шефът на жандармите и прочие висши чиновници. Ако се отчита, че съюзната румънска армия се подчинява на собствения командващ в лицето на принц Карл Гогенцолерн-Зитмаринген, на  ум ти идва   вече не двуглавият  цар на пернатите, а остроумната руска басня за орела, рака и щуката, лекомислено впрегнати в една каруца…”

Руската преса, още повече официалната, при  отразяване на събитията   явно се отличава по своя тон от западната. Така например “Правительствений вестник” /Санкт-Петербург/ на 30 юли 1877 година информира руската общественост така :  “… Въпреки  мъчителните пристъпи на епидемичен катар… Императорът през последните дни посещаваше лазаретите, препълнени с тифозни болни и ранени. Негово императорско величество се отнасят с такава искрена сърдечност към страдащите, че тези сцени  неволно сгряват сърцето. Войничетата като деца се хвърляха към подаръците и им се радваха  необичайно.  Авторът на тези редове неведнъж  е виждал как прекрасните сини очи на Императора  се овлажняваха от сълзи… невъзможно бе   тези сцени да се  наблюдават  без  особеното чувство на благоговейно умиление”.

Присъствието на многобройните  кореспонденти  на театъра на военните действия  изиграва  огромна роля за нарастване авторитета на  Скобелев в армията и популярността му сред народа.

Пристигането на Скобелев в Дунавската армия и първите му действия там най-сполучливо, според нас, са описали в своите  трудове Н.Н.Кноринг и В.Н.Масалски. Първият от тях констатира: “Войната ражда герои, но рядко се случва  пред тях да се поставят толкова препятствия, колкото пред Скобелев.  Да започнем от самото му назначаване.  Боеви генерал, с два Георгиевски кръста, влюбен във войната, дълго време не е допускан до пряко участие в нея.  Ако Скобелев нямаше влиятелни роднини, той така и щеше да си седи през  цялата война в своята Ферганска област, изграждайки казарми за казашките отряди и прочее, във време, когато в самата армия имаше много излишни елементи”.

Ето как  описва първите крачки на Скобелев на фронта В. Н. Масалски:

“Появата в Дунавската армия на младия, с многочислени награди генерал, бе посрещнато с   резерви и недоброжелателство. Говорело се, че бил направил кариера не в  истинска война, че още трябвало да заслужи наградите си. Отначало Скобелев успял да получи само временна длъжност като началник на щаба на Кавказката казашка дивизия, командвана от неговия баща. Пребиваването в тази дивизия все пак даде на Скобелев възможност  да проведе неголямо, но важно от оперативно значение сражение.

Идващите  откъм Румъния руски войски на 12 април напредвали  в три колони. Лявата колона на генерал-лейтенант  Ф.Ф.Радецки с дивизията на Скобелев в авангарда се движела в посока Гюргево . Движението й би могло да се забави, ако турците  биха взривили Балобошкия железопътен мост през река Сирет. Мостът трябвало да бъде овладян на всяка цена в деня на обявяването на войната. Тази задача изпълнил  казашки отряд под командването на  Скобелев.  Преодолявайки за едно денонощие стотина версти, отрядът завзема моста и осигурява  прехвърлянето на войската.

Когато пристига на бойното поле, дивизията  е разформирована, и  на нейно място образувана Кавказка казашка бригада,  за чийто командир е назначен  полковник Туголмин. Скобелев губи и тази неудовлетворяваща го длъжност. Измъчван от бездействие, той предложил на Туголмин  неведнъж  лично изпитания от него начин - да прехвърли бригадата оттатък Дунава с плуване.  Ширината на придошлата река край Гюргево, където се намирала бригадата, достигала четири версти. Туголмин, естествено, не се съгласил.

Тогава Скобелев само по риза, но с Георгиевския кръст на врата, възседнал коня си, подгонил го към водата и заплувал, отначало седнал в седлото, след това държейки се за опашката и помагайки на коня с ръце и крака. Неколцината  заплували с него скоро се върнали. Но Скобелев не могъл да се върне - щели да му се смеят. С много мъки той преодолял Дунава. Конят му след два часа паднал. Разбира се, за прехвърляне на цялата бригада по подобен  начин не можело да става и дума.  Но Скобелев постигнал да се заговори за него.  Пък и след този случай той няколко пъти преплувал  Дунава и вилнеел в тила на турците. На 8 юни с цел да отблъсне турска батарея, която с огъня си пречела на движението на руската флотилия, Скобелев участва в бойните действия на моряците.”

Следващото, вече истинско дело, в което Скобелев участва, е  прехвърлянето на авангарда на армията през Дунава и боят за овладяване височините на южния бряг и град Свищов.

 В “Сборник  военни разкази”, извадки  от който списание “Ребус” публикува през юли 1882 година,  се разказва за онова преминаване през Дунава, в което Скобелев участва в качеството си, както тогава казвали, на “желаещ” т.е. доброволец.  Той  се примолил на командващия дивизията  генерал М.И.Добромиров   да го вземе при себе си в тази скромна роля. М.И.Драгомиров му бил един от преподавателите, докато Скобелев учел в академията.

През онази нощ Скобелев се отправил към другия бряг след втория десант  руски  лодки  заедно с  М.И.Драгомиров, щаба на дивизията и адютантите, командированите главнокомандващи.

“…Едва отделили се от брега,  лодката била засипана  от всички страни с  куршуми. В утринната мъгла и дим трудно било нещо да се види, и генерал Драгомиров казал: “Нищо не можеш да разбереш, напират, напират, нищо не  можеш да разбереш!” Скобелев стоял до него, двамата били без конете си.

Драгомиров гледал мълчаливо, размишлявайки, тревогата  започвала да го гложди .

И точно тогава прозвучал гласът на Скобелев:

- Е, Михаил Иванович, поздравявам ви!

Генералът го изгледал с почуда и видял, че лицето на Скобелев гори с някакво особено изражение дали от радост, дали от страст.

- С какво? - попитал Драгомиров.

- С победата, твоите храбреци се наложиха.

- Къде, къде го виждаш?

-   Къде? На лицето на войника, виж му лицето, де! А? Такова  му е лицето само когато надвие неприятеля, виждаш ли как напредва,  да ти е драго  да гледаш.

Генерал Драгомиров престанал да се взира в общата картина и да се занимава с въпроса  смислено или безсмислено напират неговите войници напред; той се подчини на магическото слово на Скобелев, вгледал  се в лицата  на войниците,  вгледал се и  пред него се разкрила  дотогава непознатата тайна - да чувства  победата  по лицето  на руския войник.

Към десет часа сутринта турците отстъпиха по целия фронт. Работата можеше да се смята блестящо завършена. Четвърта стрелкова бригада и втора бригада на 14-та дивизия вече владееха главните възвишения.

- Не е ли време да спрем войничетата? - казал  Драгомиров.

- Че е време - време е, но няма кого да пратим,  ординарците никакви ги няма.

- Искаш ли аз да отида? - пита Скобелев.

- Бъди така добър. Ще ти се поклоня доземи.

Скобелев тръгнал.

Това бил първият му безумно храбър подвиг оттатък Дунава.

В бялата си униформа тръгва той със спокойна крачка, отива в самия пъкъл на сражението - отляво  в лозята били руските стрелци, а отдясно откъм възвишенията турците ги поливали с огън. Той върви, приближава  се до стрелците, поспре, поговори с един, после с друг, продължава  напред, и така навсякъде сам, открито и със спокойна крачка, обикаля всички войски, като им предава заповедта на генерал Драгомиров”.

Преминаването на Дунава се осъществява толкова успешно, че впоследствие е включено  като  пример в много учебници  по тактика. В историческия си  роман “Има само миг”  писателят Борис Василиев му дава и художествена трактовка.

- След като форсира Дунав, руската армия продължава да настъпва, прониквайки все по-дълбоко в отбраната на противника. Скобелев има шанса да участва във все по-важни операции. На 25 юни - в разузнаване и превземане на град Бяла. На 3 юли - в отблъскване на турската атака на град Севлиево. На 7 юли - в авангарда на Габровския отряд при превземането на Шипченския проход.

- Оттам насетне войските, които командвал Скобелев, винаги са виждали своя генерал начело на атакуващите вериги в най-горещите точки на боевете. Отрядът на Скобелев, като заобикаля турските позиции на Шипка, при неимоверно тежки зимни условия преодолява Балкана и в сражението при Шейново на 27-28 декември 1877 година със стремителни действия осигурява разгрома и пленяването на турската армия на Вейсел паша. Тук проличава умението на Скобелев да обмисли и да организира похода така, че корпусът му да понесе минимални загуби. Той се бе погрижил за топло облекло за войниците, подсилена храна и даже за дърва за огрев.

В отряда на Скобелев се намирал и неговият приятел - известният руски художник  В.В.Верешчагин. Белият генерал присъства на    негови батални платна . Верешчагин се познава и другарува със Скобелев в продължение на много години.  По време на  войната на Балканите художникът неведнъж е бил свидетел на необичайното хладнокръвие и самообладание на своя приятел, когато  той се намирал в опасни ситуации под куршумите на врага.

Верешчагин е свидетел и участник в боевете край Плевен, Ловеч, Шейново, Зелените хълмове  и  ни е оставил за това подробни разкази.

Изключителна ценност за историците , изследователите на бойната дейност на  Скобелев и въобще за потомците  представлява споменатият вече труд на В. И. Немирович - Данченко  ”Скобелев. Лични спомени и впечатления”. След като  през цялото време  е бил редом  с героя, той  подробно проследява развоя на Руско-турската война и ролята, която изиграва Скобелев за победоносния й за Русия завършек.

В. И. Немирович - Данченко  в частност отбелязва, че  много чуждестранни кореспонденти съпровождат руската армия на Балканите. Тук е старият приятел на Скобелев от Туркестан Макгахан, има кореспонденти на английски, американски, френски, немски, италиански вестници - Форбс, Бракенберн, Карик, Хавенлок, Грант и др.

Те изпращат възторжени статии за Скобелев, обрисуват го като изгряваща звезда, военен гений.  Макар самият той, въпреки разпространяваните недоброжелателни слухове /специален материал ги опровергава в “Глас от миналото”  № 6 и 9 от 1914 г/, да не се докарва пред кореспондентите, те  предпочитат общуването с него пред всяко друго.

Обяснението е просто. Скобелев ги  привлича не само с искрени отношения, другарска обстановка, но с възможността  да видят нещо интересно и да пишат за него.  Не само по време на боевете, но и  в почивките  в 16-та дивизия, командвана от Скобелев известно време,  става нещо интересно: учения, рекогносцировки, обсъждане на резултатите от бойните действия. Интересно и поучително е и самото общуване със Скобелев. Тогава не само  искри  пъргавата мисъл, но се водят и спорове, и сериозни разговори, обсъждат се не само военни, но и обществени и научни въпроси. Всеки, който имал някакви интелектуални интереси, желаел да се поучи, се чувствал тук като у дома си. Чужденците най-много се впечатлявали от Скобелев.

” - Чуйте го, това направо е  професор! - изумява се немският военен авторитет Лигниц след запознанството си със Скобелев.

- Трудно е да се каже какво преобладава при него - умът или знанията, - резюмира впечатленията си военният агент на Северо-Американските съединени щати Грант.    Скобелев  печели симпатиите на едни, но други са   раздразнени.

” За мен - продължава американецът - Скобелев беше прекрасно мерило за определяне ума и бездарието.  Щом  някой  започне да го ругае, да отрича таланта му - тъй си и знаеш, става дума за формалист и глупак или завистлива душица!  А всичко младо, умно, способно се отнасяше  към него с разбираемо уважение и даже обожание.”

Същите изводи прави в мемоарите си и П.Д.Паренсов - началник на тогавашното  руско  контраразузнаване. 

Но Скобелев никога не позволява на кореспондентите да се месят в неговата бойна дейност и веднага пресича всякакви опити нещо да го посъветват.  В.И. Немирович-Данченко дава следните примери:

 ”Там, където ставаше дума за войници, бой - нямаше извинения, куртоазия. Веднъж по време на сражение Макгахан, който му беше много близък, се опита да направи някаква забележка.

- Млъкнете! Стойте далеч от мен! - извика му той.

Английският полковникът  Хавелок, кореспондент май на “Таймс”, при превземането на Зелените хълмове  на 28 октомври му посочи някаква долчинка  и при това се впусна в тактически назидания.

-  Казак! - извика Скобелев. Казакът се доближи. - Махни го този полковник оттук! Ще бъдете ли така любезен да отидете в Брестовец? - обърна се той към Хавелок на английски”.

Пристигнал на Балканите, в хода на войната променя отношението си към Скобелев и Императорът.  Той осъзнава, че преминалият през много сражения млад генерал се е превърнал в забележителен пълководец, и не се стеснява да  изразява благоразположението си, макар и да разбира, че всеки негов жест на признателност към  Скобелев ще предизвика нови пристъпи на завист и зложелателство от страна на царедворците и другите генерали.  Затова изразява чувствата си по правило насаме.  За един от такива благодарствени жестове свидетелства В. И. Немирович - Данченко : “В Плевен Скобелев заемаше малка къща… Още през първите дни, запътил се  да инспектира един гренадирския полк, Император Александър ІІ изрази желание да закуси у Михаил Дмитриевич. Той пристигна там по пладне. Самият генерал не беше поканен на закуската, той, като домакин, само  даваше разпореждания… отдалече! Скобелев отначало го прие като немилост, докато  в някакъв момент…Императорът се обърнал към него:

- Я ми покажете къщата! Вие, господа, останете!

Скобелев го развел из другите стаи. Там Императорът  изведнъж спрял, поривисто го прегърнал и целунал насаме.

-  Благодаря ти, Скобелев! За всичко… За цялата ти служба - благодаря.

И още веднъж го целунал.”

През последния етап от войната,  командвайки авангарда на руските войски, който  преследва  отстъпващите турци, Скобелев превзема Одрин, а през февруари 1878 г и Сан-Стефано -  предградие на Истанбул .

Вестник “Петербургские ведомости” от 8 януари 1878 година  помества статията “Турците молят за мир”, в която дава следния коментар: “След капитулацията на Вейсел паша, след завземането на Филипопол и падането на  древния Адрианопол, който  вчера отвори вратите си  пред казаците на Белия генерал, участта на войната окончателно е решена, и днес сутринта  в  месторазположението на нашите доблестни  войски пристигна влак с турски парламентьори.  Композицията е задържана в Одрин, а пашите са прехвърлени в щаба на главнокомандващия, разквартируван в местността Германли.Когато главата на турската делегация 76-годишният Намък паша се запозна с предварителните условия за мир, той  в отчаяние възкликна на френски: “Votre armee est  victoriese, votre ambition est satisfaite et la Turkie  est  detruite”/”Вашата армия е победителка, вашите амбиции - удовлетворени, а Турция е  разгромена”/ Какво пък, ще кажем ние, на Турция така й се пада!”

- В Одрин Скобелев е назначен за временно командващ 4-ти армейски корпус. На 3 март между Русия и Турция е подписан прелиминарен, т.е. предварителен мирен договор. Съгласно този договор България се признавала за княжество, номинално независимо от Високата Порта, с територия от Дунав до Черно море на север и изток, до Егейско море на юг и албанските планини на запад. Турските войски трябвало да напуснат страната, установявал се дълъг срок за руска окупация. Договорът признавал пълния суверенитет на Сърбия, Черна гора и Румъния. Южна Бесарабия и на Кавказкия фронт Батум, Карс, Ардаган и Баязет се присъединявали към Русия. Турция се задължавала да плати 310 милиона рубли контрибуция. Такива условия за мир решавали всички задачи, които Русия си поставяла в тази война.

“Московские губернские ведомости” от 3 март 1878 година  в статията “Мирът е подписан!” по следният начин откликва на това събитие: “Днес, в светлата годишнина на Височайшето милосърдие, дарено на селячеството преди 17 години, в  летописа на царството на Царя-Освободител е вписана нова светла страница. Руски и турски пълномощници подписаха в Сан-Стефано мир, който стана завършек на славната война за освобождение на християнските народи от турско владичество.  Според условията на трактата Румъния и Сърбия  придобиват пълна независимост, образува се обширно Българско княжество, а Русия получава като компенсация за военните си харчове 1 млрд и 410 млн рубли, като основната част от тази сума ще бъде внесена чрез териториални отстъпки, в  чието число влизат Бесарабия и Добруджа, а също Ардаган, Карс, Батум, Баязет…”

Руските войски остават  край Истанбул и празнуват победата. Много доволен е от победата и самият Скобелев.Той смята, че условията на мирния Сан-Стефански договор приближават Русия към постигането  на историческата й цел, към мисията, предопределена - по негово дълбоко убеждение - от  всички историко-географски и военно-политически фактори: овладяването на проливите Босфор и Дарданели. Неговият ординарец П.А.Дукмасов си спомнял, че в деня на полковия празник на Казанския полк  Скобелев направил преглед на целия си корпус, пред който произнесъл реч, изричайки следните думи: “Ако потрябват нови усилия, нови жетви,  полкът ще бъде на висотата на своето призвание”. 

Чужденците  оживено коментирали речта, като съзирали в нея скрита заплаха.Тя не съдържала обаче нищо антитурско. Сега, след пълната и убедителна победа, Скобелев  не бил склонен към заплахи.  Той е великодушен и щади чувствата на победените. След речта той предлага тост за Фуад-паша и турската армия, като заглажда първото неприятно впечатление. Турците отговарят с комплименти в източен стил, а руските войници в чест на празника по най-дружелюбен начин пият  с турците водка.

Самият Михаил Дмитриевич и неговите офицери нееднократно пътуват до Истанбул инкогнито, уж за да си  отпочинат. В действителност това са военни рекогносцировки. Скобелев и офицерите му внимателно изучават разположението  на  истанбулските  улици, площади, важните обекти в града.  Затова, ако би била дадена  заповед за превземането на Истанбул, то това би станало с минимални загуби от руска страна. Но  такава заповед не идва.

На този етап в хода на войната се намесват западните политици и дипломати от Англия, Германия, Австро-Унгария - великите държави  от онова време. Прекомерното усилване на Русия и пълният разгром на Турция не са в техен интерес. При все това във върховете  на западните държави няма единомислие по въпроса до каква степен да се  противодейства на Русия.  Ако едни подтикват правителствата си към пряк военен сблъсък, то други смятат, че е достатъчно да използват заплахи. За разногласията  в английските висши кръгове например свидетелстват в частност тогавашните публикации в лондонската преса. Така вестник “Таймс” от 4 декември 1877 година помества следната бележка, озаглавена  Дерби и Карнарвон заплашват с оставки: “Вчера на заседание на кабинета на министрите граф Биконсфилд предложи да се поиска от парламента извънреден кредит от 6 милиона фунта стерлинги  за въоръжаване на експедиционен корпус, който  в  недалечно време може да бъде изпратен на Балканите, за да защити интересите на империята от прекомерните претенции на цар Александър. Решението беше прието, въпреки противодействието на министъра на външните работи лорд Дерби и министъра на колониите лорд Карнарвон, обявяващи се против пряка конфронтация с Русия.  Двамата министри, след като се оказаха в малцинство, подадоха на Нейно Величество молби за оставка. Реакцията на кралицата засега не е известна”.

Вече след подписването на Сан-Стефанския мирен договор същият лондонски “Таймс” от 10 март 1878 година категорично констатира:  “Правителството на Нейно Величество казва “не”. Днес лорд Дерби заяви, че британското правителство, подкрепяно от правителствата на болшинството европейски страни, категорично отказва да признае грабителските условия за мир, натрапени на Турция от неумерените апетити на цар Александър. Сан-Стефанският трактат противоречи  на интересите на европейската безопасност и трябва да бъде преразгледан на специален конгрес , на който да вземат участие всички велики държави”.

В резултат на масирания натиск върху Русия  правителството й е принудено да се съгласи условията на  Сан-Стефанския договор да се преразгледат, от което Скобелев остава крайно недоволен и огорчен.

На състоялия се през  същата 1878 година Берлински конгрес бе подписан нов мирен договор, според който независимостта на Черна гора, Сърбия и Румъния  е потвърдена, а автономия получава не цяла България, а само северната й част. Южна България /Източна Румелия/ остава под властта на турския султан. Към Русия минават устието на Дунав, крепостите Карс, Ардаган, Батум с околностите. Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина.

Решенията на Берлинския конгрес предизвикват у Скобелев потрес до глъбините на душата му. На разгорещена глава той смята, че руската делегация на този конгрес, пък и дипломацията като цяло,  са предали двеста хиляди руски войници и офицери, паднали за освобождението на българите и другите славянски народи на Балканите. Неспособността на руското правителство да  препотвърди победата на своята армия се явява главна причина, според неговото мнение, за отчуждаването на властта от  обществото, довела до трагедията на 1 март 1881 година.

След Берлинския конгрес Скобелев започва да смята германския канцлер Бисмарк за свой най-зъл враг.  Рязко се усилват германофобските  му настроения, възникнали още в детството .По свидетелство  на Немирович-Данченко тогава той бил казал: “Колкото благоговеех пред Бисмарк допреди Берлинския  конгрес, толкова го ненавиждам след него. И повярвайте , - завършваше той, -  ако някога има чудовищна касапница между нас и немците, ако се пролеят реки от кръв - Каинът на тези убийства не ще е никой друг освен Бисмарк!…”

По такъв начин геният на Скобелев още тогава предвижда световните войни през следващия ХХ век.

Н.Н.Кноринг пише в тази връзка: “Турската война през 1877 година създаде световната слава на Скобелев. Тук пролича военният му гений, и макар да не се е разгърнал напълно, но от Балканите Скобелев се връща като народен герой и общопризнат военен авторитет, подчертаван още повече от негативното отношение към него на мнозина, понякога не помирисвали барут, военни”.

След края на Руско-турската война Скобелев знае, че руските войски ще напуснат България, затова отделя много внимание на организацията и бойното възпитание на българското опълчение и народните дружини, които бяха оказали голяма помощ на руските войски в борбата с турците.  Той провежда съвместни руско-български маневри, обучава българите на съвременна /за онова време/ тактика на боя.

Тези му действия създават на Скобелев огромна популярност  в Русия и особено в България. Не случайно след Освобождението българският княз Александър Батенберг, като отчита тази популярност, предлага на Скобелев поста  военен министър.

Скобелев е изобразен и върху най-красивия може би паметник в България-този на Царя Освободител, издигнат  в самия център на София.

По време на съвместните руско-български Скобелеви четения, които се проведоха  в Москва по повод  150 години от рождението на  Скобелев бе отбелязано, че паметта за Руско-турската война от 1877-78 година  отдавна се е превърнала в елемент на народопсихологията, в част от националното самосъзнание на българите. В това няма нищо чудно - тази война слага край на почти петвековното чуждоземно владичество и  в продължение на това немалко, дори според историческите мерки време, народът  с надежда се е взирал на Север, очаквал е избавление от “дядо Иван”.  Поради това от гледна точка на българите тази война е осенена с особен ореол, тя излиза извън рамките на обичайните представи за военни действия и придобива  в душата на народа легендарен, понякога почти митичен характер.

Макар и да е преди всичко военен, Скобелев дава такава дефиниция  на  войната като явление в живота на обществото /по думите на В. И. Немирович - Данченко/: “Подло и срамно е да се започва война ей така на, вятърничаво, без крайна необходимост… Като черни петна  личат върху крале и императори войните, започнати от честолюбие, хищничество, династични интереси… Но има една война, която аз смятам за свещена”.  Той отстоява правото на славяните  да бъдат свободни и обединени,  говори в духа на онази епоха за бъдещия “свободен съюз на славянските племена”. В България знаят за славянофилските му възрения , за дружбата му със също тъй популярния сред българите Иван Сергеевич Аксаков.

Следва да отбележим, че победата на Русия в Руско-турската война от 1877-78 година донесе освобождение от средновековния гнет на Османската империя не само на славянските  и  на други балкански народи, но и на народа на Кипър. Кой-знае защо много автори, пишещи по темата, оставят тази последица без внимание. Островът е превзет от турците през 1571 година и оттогава повече от три века, до 1878 г, влиза в състава на Османската империя.

Турската окупация предизвиква упадък в развитието на производителните сили на острова, застой  на търговията, хищническо отношение към природните богатства, масово бягство на гръцкото население. Цветущият някога остров се превръща в мизерстваща провинция на Османската империя, в място за заточение за неугодни на властта елементи.  Народът на Кипър неведнъж през тези три века се вдига на борба за национално освобождение, но по силата на много причини  тази опити нямат успех.

Претърпяла  поражение в Руска-турската война и лишена от възможността да се разплати с Англия за получените от нея заеми и военна помощ, Османската империя е  принудена  да подпише на 4 юни 1878 година  тъй наречената Кипърска конвенция. В съответствия с този документ  право “да окупират и управляват” острова придобиват англичаните. Макар надеждите на кипърци за пълно освобождение тогава да не са се сбъднали, все пак най-деспотичните феодални форми на средновековния азиатски гнет на острова са били премахнати. Даде се импулс за развитие на пазарни отношения, предоставиха се някои граждански свободи, през 1882 година бе приета конституция.

При всяко положение може да смятаме, че бойните подвизи на  Скобелев в Руско-турската война са спомогнали за активизиране на борбата на народа на Кипър за  пълното му освобождение, което се осъществява с окончателен успех едва през 1960 година, когато страната става независима република.

СКОБЕЛЕВ   В   ТУРКМЕНИЯ

След  края на Руско-турската война Скобелев командва корпус, но  не след дълго е изпратен в Средна Азия, където през 1880-18881 година  ръководи Ахал-Текинската военна експедиция.

Когато трябвало да се избере началник на експедицията, Император Александър ІІ  се спрял на Скобелев, защото той отговарял на всички изисквания  за такъв човек и военен -  притежавал не само задълбочени практически знания за региона  и населението му, но имал и богат опит в осъществяването на военни действия в Средна Азия.

На 12 януари 1880 година  Скобелев е приет от Императора и  дава съгласието си, като поставя от своя страна условието да му се предостави пълна самостоятелност във военно и административно отношение при организиран предварителен контрол. Той получава благословията  на Императора.

В писмо  до И.И.Маслов от 2 април от Минск, където отишъл да се прости със своя корпус, Скобелев набелязва съдържанието на  завещанието си  в случай, че  загине в Средна Азия. То достатъчно ясно обрисува неговата личност и обществени убеждения.  След като осигурява с прилична сума на майка си и изпълнява “нравствените задължения, поети в памет на покойния ми баща”, Михаил Дмитриевич   проявява трогателна   грижа  за уважавания си наставник и приятел Жирарде и накрая се разпорежда  да се задели крупна  сума  за създаване на инвалиден “Скобелевски” дом в село Спаское.

В специална точка се съдържа  разпореждане  да се осигури “съществуващото в с. Спаское, Рязанска губерния, Ряжска околия училище като разсадник на народното образование…” Завещанието характеризира Скобелев като човек не само любящ и предан на своите роднини и близки, но и грижовен към войниците и офицерите, станали инвалиди  в боевете под негово командване,  а също и към обикновените хора, които тогава са слабо образовани и бедни.

По времето, когато Скобелев отива в Средна Азия, завземането на Красноводския залив, установяването на протекторат над Хива и Бухара оказват влияние  върху политиката на Русия  спрямо южните райони на Туркмения. Голяма част от туркмените приемат руско поданство, но не и  текинците, които предприемат сериозна въоръжена съпротива.

Походът срещу тях през август 1879 година на генерал Н.П.Ломакин начело на три хиляди души отряд се оказва несполучлив и руското правителство започва усилена подготовка за втора експедиция с цел превземане на Ахал-Текинския оазис. Оглавява я Скобелев. Пристигнал на място, той подробно се запознава със ситуацията, в детайли изучава положението, енергично се захваща с подготовката на похода. Като великолепен организатор, администратор и гъвкав политик той е много предпазлив  при провеждане на операцията, но същевременно   често безразсъдно смел .

Той няма доверие на доставчиците  и добре познава интендантите, поради което се натоварва с много от функциите им. Сам си подбира помощници и се освобождава от неугодни му подчинени.  Така полковник Н.И.Гродеков става началник щаб, а за морския транспорт отговаря бъдещият адмирал и флотоводец С.О.Макаров. След задълбочен анализ Скобелев стига до извода, че несполуките на предишната експедиция се дължат на слабото материално осигуряване и липсата  на   снабдяване с  най-необходими  неща.. Затова  той на първо място се захваща  с  набавянето на  боеприпаси, особено за артилерията,  муниции, облекло, храни, фураж.

Не на последно място той се грижи за установяване на мирни отношения с местното население. За това свидетелствува в частност извадка от издадената от него заповед № 297 от 15 септември 1880 година “…от деня , когато поех командването на войските, действащи в Задкаспийския  регион,   аз си поставих за основа не само да   удовлетворявам, както е редно, намиращите се на служба  местни хора с  полагащото  им се, но напълно да изравня положението им с нашето собствено във всички отношения. Защото в това е главната сила на Русия в Средна Азия. От роби ние се стремим да направим хора. Това е по-важно от всички наши победи”.

За да бъдат действията му успешни, Скобелев използва най-новите за времето си технически средства.  4 митральози, 11 ракетни установки, 70 оръдия рутиери, ръчни гранати, опреснители, кухненски печки, работещи с   нафта. Всички необходими товари, а те са  около  1 300 тона, се налага да бъдат превозени  до границата на Ахал-Текинския оазис, т.е.и  на повече от 300 км разстояние .

За тази цел се построява железопътна линия. Строежът се осъществява от волнонаемни работници и войници от железопътния батальон в рекордно кратки срокове /по  около ? км на ден/. Експедицията използва за транспорт 12 хиляди камили, почти всичките измрели   от преумора в края на строителните работи.  Построяват се междинни бази, складове и укрепления, прокарана е телеграфна линия от Баку, стълбовете за която се налага да се доставят по море.  Освен телеграфа действа и система от хелиографни огледала, чрез която съобщенията до Русия се предават  с  помощта на Морзовата азбука.     

Положението в региона след предишния несполучлив поход е плачевно - хаос във военното, крепостното,  санитарното дело, сложна политическа обстановка.  В армията поради климатичните условия, независимо от предприетите мерки, заболеваемостта с най-различни болести е много висока.

Въоръжените сили на експедицията към 1 януари 1881 година наброяват около пет  хиляди щика, две хиляди саби, хиляда артилеристи. В условията на Средна Азия  Скобелев смята за основна бойна единица ротата.  В крепостта Гьок-тепе  се намират между двадесет и пет и четиридесет и пет хиляди  текинци, въоръжени с  четири-пет хиляди пушки, шестстотин винтовки от системата “Бердан”, едно медно оръдие, което стреля с каменни ядра,  мнозина  притежават хладно оръжие.

За подсилване на армията, за  повдигане на бойния й дух тук са прехвърлени воински  части от Кавказ и Туркестан, които не познават поражения.  За войниците се устройват различни развлечения: театър, игри и др. Скобелев внимателно следи  войниците да са сити,  облечени, и строго наказва  офицерите за  недоглеждане, а от  войниците изисква съзнателна дисциплина, инициатива, а не тъпо изпълнение на заповедите на командирите.

Стратегическият план на Скобелев предвижда следното:

1.Да се пренесат колкото е възможно повече транспортни средства в дълбочина на противниковата територия.

2. Да се действа с възможно най-малобройни сили с цел икономии на скъпоструващите провизии в отдалечените територии.

3. Да не се позволи на противника да свикне с победата, да се превърне в още по-сериозен противник.

4. Да се подхожда крайно внимателно към избора на бойни решения и да се проявява настойчивост при изпълнението на взетите решения.

За да избегне какви-то и да било изненади, Скобелев  изследва бъдещия театър на военните действия, оглежда тила си чак от Мангишлак, интересува се от положението в Иран, за оценка на боевите възможности както на текинците, така и на своите войници с малък отряд  провежда разузнаване до Гьок-тепе . Едновременно с това той осъществява инженерно заснемане на крепостта.  Той завзема оазиса по време на жътва, като осигурява на  армията  огромни запаси  от продоволствие и фураж за цялата операция. По този повод той казвал, че “пустинята нахрани войната”.

Преди началото на операцията Скобелев издава заповед - “Пленници не са ни нужни”, като смята, че “Щом си започнал война, няма какво да говориш за хуманност. Войната и хуманността нямат нищо общо помежду си. Или аз ще те удуша, или ти -  мене.  Някой лично може и да би се подал на  вътрешния си порив и би предоставил гърлото си - хайде, удуши ме! Но зад армията стои народът и вождът няма право да помилва врага, ако той още е опасен… Пропусна ли аз момента да унищожа врага - той ще ме унищожи”.

При превземането на Гьок-тепе загиват около двадесет хиляди текинци. Дава се позволение имуществото на крепостта, освен оръжие, брашно и фураж, да се разграби. Когато споменава за това, добре познавайки Средна Азия, Скобелев отбелязва, че от източна гледна точка един такъв акт означава пълната победа, без която текинците не биха се смятали за победени. Старата крепост е разрушена.

Превзел крепостта, Скобелев променя отношението си към местното население. В една от заповедите си, той  заявява, че отношението към населението, което се  завръща по родните си места, трябва   да е честно, а където е изгодно - дори великодушно,  чиновническият произвол трябва да бъде обуздан, както и бюрократичното  разтакаване, войската не трябва да допуска насилие, да се прави всичко възможно, за да се облекчи участта на населението.

Сто години след превземането на Гьок-тепе съвременниците научават  красноречивия факт, който свидетелствува, че  Скобелев не само е  диктувал  заповеди за милосърдно отношение към местното население, но  дава  личен пример.

В броя си  от 3 март 1984 година вестник “Литературная газета” публикува статията на туркменския писател Ата Атаджанов, в която се разказва за кръщелницата на  Скобелев Татяна Михайловна Такинска. Щурмът на крепостта Гьок-тепе става на 12 януари /25 януари по нов стил/ 1881 година, т.е. на имения ден на Татяните.  Тъкмо поради това нарекли така   тригодишното туркменско момиченце, което скобелевият  войник  Родион намерил, обляно в сълзи. Всички усилия да бъдат открити  нейните родители останали безрезултатни. Решили да я кръстят. Скобелев се съгласил да стане неин кръстник, затова бащиното й име станало Михайловна, а фамилията  произтекла  от наименованието на родния й народ -Татяна Михайловна Текинска. С възпитанието й се заела княгинята Е.Д.Шаховска, по баща Милютина, дъщеря на тогавашния военен министър, за който вече много неща се казаха в тази книга.

Татяна била  единствената за  времето си  туркменка,  получила блестящо образование, научила  европейски езици, които преподавала в гимназията.  Самоопределила се като туркменка, тя се върнала в родината, бързо овладяла родния език, работила в Ашхабад, а  после отворила училище в провинцията, където се  заела да просвещава  хора от народа. След 1917 година дъщерята-кръщелница  на един царски генерал, отгоре на всичко “белия”,  била репресирана от новия тоталитарен режим, изселена в Украйна, впоследствие се върнала в родината и починала, ненавършила петдесет години  през 1924  - годината, когато била образувана Туркменската съветска социалистическа република.

Още едно важно свидетелство за доброжелателното отношение на  Скобелев към местното население е наложената от него забрана да се взимат подкупи и   самоволно да се събират пари за каквото и да било. Виновните жестоко се наказвали, включително с публични екзекуции.

Следва да се подчертае, че  за разлика от много други военачалници по негово време,  Скобелев има  особено отношение към финансовата страна на войната, нейното материално осигуряване. Цялата експедиция трае 9 месеца, изразходвани са едва 13 милиона рубли, загиват 400 души. По време на Ахал-Текинския поход  Скобелев отново се проявява като забележителен пълководец и организатор. Като използва целия си предишен  военен опит, той успява с минимални загуби и материални харчове да присъедини към Русия важен икономически и стратегически район  в Средна Азия, да спре великобританската експанзия в  тази посока.

Новият средноазиатски период от живота и дейността на великия пълководец  през 1880-1881 година  особено подробно е отразен  както в посветената нему  мемоарна литература, така и в неговите писма до роднини и приятели.  В своите писма Скобелев засяга  предимно две сфери - на военното дело и външната политика.  Особено ценни свидетелства за могъщата му натура намираме в книгата на А.Ф.Арцишевски “Михаил Дмитриевич Скобелев в Ахал-Теке. 1880-1881. По повод първата годишнина от смъртта на героя-вожд”, издадена в Тифлис през 1883 година В предговора към книгата се казва: “На паметта на Михаил Дмитриевич Скобелев посвещава признателният генерал-майор А.Ф.Арцишевски”.

Генерал-майор Адолф Феликсович Арцишевски е бил командир на Таманския казашки полк. По поръчение на Скобелев той изпълнявал и  някои други задачи от май 1880 до април 1881 година

 В заповедта на  Скобелев № 501 от 19 ноември 1880 година относно  А.Ф.Арцишевски  се казва следното:

“Като назначавам полковник Арцишевски за командир на сводната казашка бригада след шестмесечната му дейност като началник на Атрекския  военен път  в най-трудното време, когато всичко още се организираше, когато навсякъде и във всичко  имаше пропуски, аз не мога да не му изкажа своята пълна благодарност.  Налагаше се да се превозват храни, снаряди, патрони, артилерията, лазаретите, да се евакуират болните, да се охранява линията, да се правят хлебопекарни, бани, да се трупа сено, да се осигуряват с храна лазаретите и болниците на предната линия и въобще  трябваше да се  проявява грижа за най-дребните делнични потребности не само за общата маса, но и за  много отделни институции.  За шест месеца усилен труд линията заработи, независимо от напъните на неприятеля да ни пречи навсякъде. Не само че нямаше каквито и да било големи недостатъци, но по-скоро имаше излишъци.

Смятам всичко това за резултат от онази беззаветна преданост на делото, каквато прояви полковник Арцишевски във всички случаи.  Аз се радвам, че мога да му изкажа всичко това и да обявя пред войските на Задкаспийския регион моята най-сърдечна благодарност.

Временно командващ войските, генерал-адютант Скобелев”.

В началото на книгата си, в глава първа, озаглавена “Положението в Задкаспийския регион преди идването на генерал Скобелев  през 1880 г”, авторът пише:  “Забележителната личност на Михаил Дмитриевич Скобелев винаги, навсякъде, във всичко се отличаваше с неговата необикновена енергия, сила на ума, такт, проницателност; този човек не беше симпатичен човек, но той беше обаятелен, могъщ властелин и разпоредител на вашата душа и вашето сърце. Достатъчно беше половин час да общувате с него, за да се поддадете на неговото влияние, на умението му да подчинява околните.

При бързите си военни движения и преходи генерал Скобелев носеше със себе си в походната чанта цялата си канцелария, и забележителното при това е, че нито един документ, нито един план, нито едно разпореждане не се предаваше на други лица, без да е било в неговата чанта; генералът ужасно не обичаше сложната кореспонденция.  Той и на хартия беше все така бърз, все така ясен и кратък, както и в самата си работа; прекрасният му адютант Баранов, денем и нощем, на кон и пеша, в бой и в разговор подхващаше, улавяше, оглаждаше  изказаните  в крачка мисли и цели на генерал Скобелев; после всичко се доизпипваше  от известния полковник Гродеков /сега генерал/, който беше при него началник щаба, забележителен труженик и познавач на военното дело, двамата  бяха неуморими сътрудници и помощници на Скобелев по време на цялата Ахал-Текинска експедиция.

Ние познаваме генерал Скобелев като рядък боеви борец, като смел, решителен пълководец, дори като тактик и стратег, способен да води големи войни щастливо и с късмет”.

Скобелев пристига в Задкаспийския регион  в края на април и веднага пристъпва към оглед на цялата област. Той пожелава да види и да знае всичко, преди да го включи в своите  разчети и съображения. Дори оглежда Мангишлак, макар   полуостровът  да не влиза в региона на неговите военни действия.

А.Ф. Арцишевски остави ценни свидетелства за административната и бойната дейност на Михаил Дмитриевич през този период и  записа редица негови изказвания: “С идването на Скобелев всичко закипя с друг живот, всичко се задвижи, във всичко пролича  мисъл, цел, съзнателна работа.  Генералът ставаше в 4  часа сутринта, отиваше с адютанта си в кухните, когато ротните котли едва се слагаха върху огъня, сам проверяваше месото, варивата, опитваше хляба, през нощта неочаквано се явяваше в лазарета, инспектираше стражевата служба, викаше дежурните лекари и лично разпитваше фелдшерите за числото на тежкоболните войници. Магазиите се зареждаха нощем с фенери, М.Д. редовно ги посещаваше, често ходеше и рано сутрин, като  повтаряше “Щом аз съм там, на работа ще е и офицерът, и  контрольорът ще е по-внимателен, пък и на войника  ще му е по-весело да работи”.

Изобщо  не  беше  “мамино детенце”. Той лично участваше във всички комисии, комитети, санитарни заседания и съвещания, много пъти ме дърпаше настрана и казваше: “Всичко това са само приказки и бумажщина, а работата ще се върши от вас, грижете се да ви върви  работата, а не бумащината”.

На същата страница в спомените си А.Ф.Арцишевски описва показателен щрих. Той пише, но не в текста, а в бележка под линия: “Прекрасният бял кон на Скобелев беше докаран с параход от западния бряг на Каспийско море на източния и пуснат в морето, за да доплува сам до брега. После М.Д. ми призна, че  наредил така заради предразсъдък: ако конят благополучно доплува до брега, Ахал-Текинската експедиция ще завърши щастливо и със сполука във всички отношения”.

В книгата са поместени заповедите на Скобелев   до войските и  неговите писма-указания до  А.Ф.Арцишевски и други сподвижници и съратници, които съдържат не само подчертано военни указания  към подчинените, забележки за ролята на военното разузнаване, лазаретите, снабдяването на войските с вода и всичко необходимо, транспортиране, но и неговите политически и международни съждения и исторически сравнения, демонстриращи огромната ерудиция на великия пълководец.

Така в писмото си до Арцишевски от 25 юни 1880 година от укреплението Бами  той между другото пише:

“Милостиви господине Адолф Феликсович. Писмото ви от Чикшиляр от 18 юни получих в Бами на 23 юни.

Азия винаги действа двулично и Кличкопан не прави изключение. На това трябва да разчитаме. Покажете спокойна вяра и собствена сила съобразно местните обстоятелства, и Азия всичко ще изпълни бързо и лъстиво- внимателно.

Бележката от  Астрабад, подписана от Вачнадзе, заслужава внимание. Трябва да благодарим на нашия телеграфист и да го имаме предвид за награда. Аз бих сметнал за по-целесъобразно да  не се установяват преки контакти с агентите на г. Вачнадзе и да му се дадат еднократно примерно  200 рубли за доставяни от него сведения, които вие трябва да проверите. Ако той не плаща на своите агенти, нищо правдиво няма да знае: тогава и ние занапред нищо няма да му дадем. Така му и кажете.

Що се касае до фактическата страна , за мен  няма съмнение, че в тила всички туземци   ще ни мислят злото.  Орелът се познава  по полета - по вашите първи разпореждания съдя за бъдещите ви действия  при несъмнената  в близко време  криза. Не се съмнявам, че всичко ще се пречупи пред вашата хладнокръвна, опитна, бойна и административна   организация.

Вие добре познавате Азия. Тя много заплашва, но от думи към дела преминава рядко, когато настояват за това  напредничавите, най-интелигентните им предводители. Прекалено често техните вълнения приличат на закъсняло набраздяване на морската повърхност, което може да се почувства  няколко дена след бурята.

Така беше в Индия през 1857 година; при Самарканд, по време на нашествието на Баба и джура-беговете през 1868 година; при неотдавнашните вълнение в Дагестан… за каквото Азия веднъж заговори - ще го изпълни, това е несъмнен факт, но можем да смятаме тази даденост за нещо положително,  което се чувства не тогава, когато това им е изгодно, а по-скоро обратното …”.

А ето заповедта-телеграма до полковник Вержбицки, изпратена на 31 август 1880 година от Красноводск:

“Вменявам ви за задължение, съгласно дадените ви инструкции, да имате постоянни сношения с  разузнавачите и да знаете какво замислят нашите противници.  Гледайте на гарнизоните в Хаджикал, Бендесен и Бами като   на  един  обединен преден отряд. Отпуснати са ви средства. Обърнете внимание на заатрекските номади, които злосторничат по Атрекската жп-линия. Трябва да се събудите. Там  също не е Тамбовска губерния. Тази телеграмата да се предаде за  сведение и изпълнение на полковник Арцишевски, ако отсъства - на Емберхт.

 №1271

Генерал Скобелев”

 На 19 януари 1881 година Михаил Дмитриевич изпраща на Арцишевски писмо-указание със забележка “Твърде важно”, в което между другото се казва:

“М .г. Адолф Феликсович, Ашхабад е зает без бой. Регионът е богат, има много зърно и фураж, изобщо струва си да се държи…

Разрешавам ви да направите необходимите предварителни разходи за привличане на 500 души работници от персийските предели… Изобщо с първата група работници- персийци ви моля да се държите крайно любезно и внимателно. Трябва да опитомим персийците. От тяхното отношение зависи много за благосъстоянието на оазиса и мирното му процъфтяване.

Ласкайте Зулафакар-хан, оказвайте му  всякакво уважение и дори  проявявайте снизхождение С времето, когато работите се поизяснят, ще се изясни и нашето  положение  по отношение на  Персия; засега не се пристъпва към окончателното разрешаване на граничния въпрос, доста съществено е да не се възбуждат каквито и да било недоразумения.  И без друго не ни вярват, и всички управници в Хоросан са готови да употребят всички средства, за да възбудят сериозни подозрения в Техеран.  Това не ни е изгодно от общодържавна и международна гледна точка… Предлагам ви да не забравяте това, когато  изпращате отряд в пределите на Персия.  Сега е нужна крайна предпазливост. Един глупак като хвърли камък във водата, десетима не могат го извади…  Винаги може да се премине от ласки към заплахи - обратното пък не винаги се получава.

Как се движи въпросът с наемането на работниците от Персия моля да ми донасяте  възможно   най-подробно и по-често.

Задачите  пред тези работници:

а/ да зарият  всички трупове около крепостта и в самата крепост. За тази работа забранявам, без моето знание, да се употребяват войски. Това е главен източник за зараза и натъжава войнишкото сърце;

б/ да строят крепост, ако такава крепост ще се строи.  Докладвайте без отлагане, трябва да знам - възможно ли е през цялото това лято да останем в Денгил-тепе или не.

Как вървят работите с изпичането на хляб, това е първостепенно важен въпрос. Уредете го каквото и да става. Изпратете тук с транспорта хляб.

в/ постепенно да се сриват стените на Гьок-тепе в рововете около крепостта. Придавам голямо значение на тази работа. Гьок-тепе трябва да се изоре…”

За широтата на мисленето на  Скобелев, за неговите ясни исторически паралели, за необходимостта да се създадат контакти с местните влиятелни кланове и населението с цел  укрепване руското влияние в региона, свидетелствува писмото му  от Ашхабад до началника на Туркестанския отряд от 24 януари 1881 година, в което  той между другото пише: “…Да помагаме на населението, изразяващо покорност, тъй или иначе ще ни се наложи. С тази цел днес командировах капитан Баранк, като му дадох следните  инструкции:

1/ На очевидно заможните, поне в известна степен - да им се издадат свидетелства и да се заселят там, където са живели преди войната или по  желание.

2/ Тези, които се завръщат, макар и в бедствено положение, но имат  малко на брой овце, крави и пр. - на тях също да им се издадат свидетелства за жителство и  по възможност постепенно да бъдат насочвани към своите земи.

3/Онези, които нямат нищо -  на тях да се дават по възможност шатри или поне стари плъстени черги, брашно,  и др. И също да се насочват към заеманите по-рано от тях места или към нови места по тяхно желание.

Положението на населението, сега бедствено, ще се облекчи, когато те бъдат изселени. Те имат много заровени богатства. Издал съм строго разпореждане те  да останат в пълно притежание на населението…”

И малко-по-долу в същото писмо:

“Моята гледна точка за обезоръжаване на населението на Средна Азия вие я знаете; напълно съм съгласен, че трябва да се възползваме от минутата, но и да строим къщата си върху това също не е работа. Обявете още сега, веднага щом забележите  спад в готовността да се дава оръжие, че носенето на оръжие се забранява и следва строга глоба, че ще ги защити Белият цар и т.н.  Не засягайте въпроса за освобождаване от военна служба, текинците са такива храбреци, че няколко стотици такива кавалеристи да се заведат до Виена хич няма да е лошо.

В служебната си практика за трети път преживявам периоди на огромни народни бедствия през зимата след кървави поражения. През зимата на 1876 година в Икесуа, през януари 1878 година между Марица и Босфор, накрая - сега.  Тук не може да се помогне, една част ще загине, утешението е,че паметта за ужасната година ще е залог за мирното процъфтяване на региона за много дълго време. Това е  най-добрият хладилник за религиозния фанатизъм и поетизирането на войната.

На някои влиятелни семейства съм заповядал да се помогне сериозно, за да положа началото на поне малък кръг хора, които са видели добро от руската власт. Само толкова са ни и  средствата…”

Цитираните извадки  свидетелстват, че  Скобелев проявява, според съвременната терминология, социално-класов подход към населението на покорените области, въпреки че е възможно преди сто и  двадесет години такъв термин да не е съществувал. Като действа така, той не може да не вижда страданията на най-бедните слоеве на местното общество. Той разбира, че тези страдания не могат да се избегнат, но вижда в тях предупреждение срещу доста разпространеното за онова време “поетизиране на войната”, от една страна, и  разгарянето на религиозния фанатизъм - от друга.

 Същевременно, както е видно от писмото,  Скобелев с уважение се отнася към бойните качества на местните воини и, като обръща поглед в далечното бъдеще, мечтае за времето, когато те ще се появят край Виена.

Положението на местното население намира отражение в неговите писма нееднократно.  Така в писмото си до А.Ф.Арцишевски от 22 януари 1881 година  от Ашхабад той подчертава: “…Със завръщащото се население се дръжте честно, където е изгодно -  даже великодушно,  особено се пазете от чиновнически заяждания и бюрократични разтакавания; Азия не понася това”

Три дена по-късно, на 25 януари 1881 година,  Скобелев още веднъж  напомня: “Правете всичко възможно за облекчаване участта на местното население, руснаците не бият поваления враг!”

А.Ф.Арцишевски отбелязва,че за осъществяването на  Ахал-Текинската експедиция  разчетите на Кавказкия  окръжен щаб предвиждали  две години, но “шепата руски войски, като имат начело енергичен, решителен и оправен генерал, извърши блестящото си дело точно за девет месеца… Само енергията и бързите действия на Скобелев можеха за кратко време да накарат текинците да сложат оръжие, само Скобелев със неговите решителни мерки можеше да сдържа и да обуздава неприятеля, независимо  че военните действия  започват при най-неизгодни за нас условия. Като се започне от транспортните средства, походните лазарети, доставката на храни въобще, наемането и покупката на необходимото число камили в тази безводна и  далечна пустош, наглед всичко не искаше, не желаеше да ни се подчинява, да  съдейства на нашите усилия - да ограничим правата на дивите текинци, да ги поставим в пряка зависимост от нашите изисквания и закони”.

Въпросната експедиция, по думите на А.Ф.Арцишевски, “доказа на всички нас, че  Скобелев без съмнение притежава голям военен такт, толкова силна енергия и подвижност, с  които първоначално  всеки негов подчинен трудно свиквал, а още по-трудно му е било да изпълнява  стриктно и категорично всички негови заповеди и разпореждания.  Който веднъж или два пъти не е изпълнил точно, акуратно негови разпореждания, касаещи военни въпроси или  само стопански, но имащи отношение към войската, той се лишаваше от правото да служи при Скобелев.. Чисто руската му могъща натура не се помиряваше с каквито и да било протакания. Каквото е казал, признал за необходимо -  трябва да бъде направено.

От друга страна Михаил Дмитриевич хич не беше педант и формалист.  Той само обичаше страстно делото, не словото, не фразите, не канцеларщината, не числото входящи и изходящи документи, а  само крайния резултат”

Завършвайки  своите мемоари, А.Ф. Арцишевски отбелязва: “Въобще административната организация на Скобелев във всяко дело  бе толкова далновидна и опитна, че често  се чудехме как  умееше вярно да пресметне и навреме да съобрази и подготви необходимите предпоставки  за своя успех.

  Отличителна черта  на характера му бе предпочитанието винаги да е  при отряда си лично. Тогава не го тревожеха  никакви случайности. Ако се налагаше да бъде на друго място, извън отряда,  всяко нещо, появило се  неочаквано, възпламеняваше сангвиническата му натура до страстни пориви. В такива минути той не говореше, а желаеше на всеки да даде своя подтик и да разбуди всички по своему”.

По-нататък А.Ф.Арцишевски показва огромната му и  постоянна склонност към най-различни знания.

“…Дали участваше в поход, дали живееше в мирно време в разкошна обстановка,  дали му трябва или не, той никога не изоставяше ученето, знанието, никога не се разделяше с книгите и учебниците, никога не седеше дълго без работа.  Ту масата му е отрупана с фортификационни чертежи и системи крепости и укрепления, ту виждате там философията на Кюно Фишер, ту всемирната история на Шлосер, ту философията на Фохт.

Сякаш нямаше предмет, с който Скобелев да не е запознат. Специалният военен курс като цяло и гражданският курс отчасти винаги бяха свежи в ума му и  непрекъснато се опресняваха чрез приток на нови научни истини и теории”.

 Четири години  след книгата  на А.Ф.Арцишевски е публикувана книгата на А.Н.Маслов “Завоюването на Ахал-Теке”, която също съдържа писма и заповеди на  Скобелев, разкриващи неговия мироглед, възгледи и характер.

А.Н.Маслов преди всичко, и това е разбираемо, характеризира  Скобелев като забележителен военен деятел. В началото на книгата той  пише: “…Самият Скобелев постоянно работеше за съсредоточаване и организация на запасите, лично и зорко следеше за изпълнение на  своите заповеди  и  инструкции и бързо се появяваше  навсякъде, където смяташе, че присъствието му е необходимо. Той прекосяваше степта, въпреки палещия зной, с необичайна бързина, яздейки  над сто километра, съпровождан от нищожен конвой. След грамаден преход той сядаше да работи с документите, оставайки така по няколко часа”.

В такива часове  Скобелев води своите походни записки в тетрадките, които той наричал “мерзавки”. Записките касаят основно текущите военни дела. Наред с това  Скобелев, според свидетелството на А.Н. Маслов, възнамерявал да започне да пише своите автобиографични мемоари от упоменатата по-горе експедиция в Коканд през 1875-1876 година, но “за съжаление не доведе до край тази работа”.

Автобиографията започва  с бележката на  Скобелев, озаглавена “Пристигане в Ташкент и командировка при покойния Якуб-хан Кашгарски  през 1875 година”. Бележката заема няколко страници от книгата и носи социално-политически характер. Ето някои извадки от нея: “… Това предисловие към кръвопролитната кокандска война както в политически, така и в административен смисъл е изключително интересно и поучително.  Тя доказва нашата безпомощност и късогледство, цялата ежедневна опасност за нашето владичество, докато ние  продължаваме да държим в Средна Азия най-лошите  административни елементи на нашата безчислена гражданска и военна бюрокрация и не се стремим чрез поредица икономически и възпитателни преобразования да създадем от местните хора надеждна и предана  опора…”

Като констатира нарастващия ропот всред населението на  съседното Кокандско ханство срещу правителството на Худояр-хан и тревогата от  управлението на руските власти, Скобелев излиза с открита критика на поведението на някои руски чиновници в Средна Азия и пише:  “… но което, естествено, не е идвало на ум нито на генерал Кауфман /К. П. Кауфман  тогава е генерал-губернатор на  руски Туркестан  - В.Г./, нито на някой друг, че в нашата собствена Сър-Даринска област народонаселението не по-малко, отколкото в съседното ханство, е задушено от  непосилни вземания, че стотици семейства хищнически се прогонват от родната им земя от самия  управляващ канцеларията на генерал-губернатора/С-м сега е даден под съд/, че околийски  началници П…,Г…ч,Н…е, като използват правото на административно изселване, вече са довели народа до отчаяние.Безобразията стигнаха дотам, че съгласно постановление на съвета на старейшините в гр. Ходжент са събрани 24 хиляди  сребърни рубли  за организиране на бал в чест на руските дами… и че в пределите на Сър-Даринската област се е образувал обширен таен заговор с цел сваляне  на руската власт, която народът обвинява в хищничество и неправда…”.

 След края на Руско-турската война  Скобелев  остава с 4-ти корпус в Турция за временна окупация. Настроението му от това време ярко проличава в следващите редове, които А.Н.Маслов заимства от писмо на  Скобелев до един от близките му приятели и цитира в книгата си:

“…Време е да забравя всичко преживяно през последната година в Турция, съдбата е по-силна от нас и цели поколения се прекланят пред нейните решения. В сърцата на всички мислещи, любящи славата на родината неизгладимо е впечатлението, породено от осеммесечния престой с изглед към Света София и Босфора . Вие, разбира се, помните, че след битката при Лепанто дон Хуан също владее Цариград; с колебанията си той дава време, по думите на  един съвременен османски историк, “космите в брадата на падишаха отново да пораснат…”. Неизгладими бяха последствията от “великото разочарование след Лепанто”. Това разочарование на цял един народ създаде Сервантес..  Сервантес нанесе най- тежкия удар върху героичната епопея по  целия Запад.

Не е ли рано това за  Русия! Ние още следва да помним нашето историческо, обществено призвание, възторжено, с дълбока вяра в своя народ и в своята история. Между другото, трудно ще ни е да обикнем отново своите мечти. А трябва, непременно трябва!”

Ние бдим пред скалите босфорски,,
в далнината сияй  Цариград,
запленил ни е пейзаж черноморски
и не щем ни напред, ни назад.

Сякаш допълвайки спомените и документите за експедицията в Асхал-теке, цитирани в книгата на А.Ф.Арцишевски, А.Н. Маслов описва триумфалното завръщане на Скобелев от Туркмения в столицата:”Завръщането на Скобелев от отново завоювания от него регион в Петербург се съпровождаше с бурни овации. Още в Красноводск местното население устрои на пристана триумфална арка от зеленина, докарана от Астрахан, градоначалникът срещна Скобелев с приветствена реч и с хляб и сол. В Царицин и Москва огромни тълпи народ посрещаха и изпращаха на гарата своя герой.  В Москва, докато пътува към Николаевската гара, Скобелев бе принуден да излезе от екипажа, който бе обкръжен от всички страни от хората.”

След Туркмения триумфът и славата на пълководеца  достигат зенита. Този период от неговия живот е  отразен  в мемоари и други произведения  не само на съвременници, но и повече от  столетие по-късно  вдъхновява и продължава да вдъхновява научни изследователи и творци на художествени произведения.