СТИХОВЕ
превод от естонски и полски: Здравко Кисьов
***
Моите стихове
са разпилени по страниците
на Червената Книга
заели местата
на животните
на птиците и рибите
дето вече ги няма
сега моите стихове имат
кожа на ивици и добро обоняние
прелетни са като небесните птици
и могат д се увият на всеки
около сърцето и пръста
но какво от това
щом добре зная
че не след дълго тук няма да има
вече никого
който тази Книга
би запрелистил
26. 02. 87
***
Историята
на нашия свят
сама се отказва
от своето великолепие
всичко което някога е постигнала
доброволно предава
забравя своите хубави дни
и нощите на преврати
интересно дали когато и да било
ще намери още време и желание
да си припомни
тихите крайградски улички
и застиланите с камък векове наред
площади
интересно дали когато и да било
бихме могли да й дадем още
честна и отговорна
работа
***
Отвсякъде
ме обграждат
неразбираеми надписи
цифри чиято същност и смисъл
никога
няма да проумея
написани са буквално
на всяка крачка
за кого и защо
дали само за мене
или за ония
които трябва тук
да дойдат
след нас
***
Непрекъснато
пристигат все нови
и нови влакове
пътнически бързи
експресни
слизат от тях стотици
хиляди хора
запламтяват
все нови и нови огньове
малки средни огромни
от време на време
горят непроходими гори
рушат се прастари камъни
в недрата на земята
изчезват извори
а когато замине
последният влак
и запламти
последният огън
събуди ме
искам накрая
да видя това
отблизо
***
Най-напред
бях излъган от пътя
макар че го познавах добре
после от всички приятели
и случайни и близки
една вечер се оказа
че съм измамен и от жена си
отиде си и не се върна вече
враговете ми също
ме оставиха на спокойствие
накрая ме измами
и паметта ми
кой съм
сега
не зная
29. 08. 97
***
Да преминеш
през стена
да почакаш
докато ти надянат
усмирителна риза
след това да приседнеш
и дълго-дълго
в стаята
есенна
да мълчиш
16. 09. 96
***
В стаята
есенна
да мълчиш
и дълго-дълго да чакаш
докато не смъкнат от теб
ризата усмирителна
и едва тогава
отново
през стена да преминеш
за да останеш
завинаги там
17. 09. 96
***
На тебе
принадлежат вече
обичта ми
радостта сълзите
славата и честта
на света
всичките земни съкровища
и на златото блясъка
но и това се оказва
малко за теб
искаш също така
да ти принадлежи още
и болката ми
и последната
моя крачка
***
Няма вече да се опитвам
да посещавам тези квартири
мръсни кръчми
и закътани кафенета
не умея да се потапям
в тия улици
площади
скромни алеи
и паркове
където кестените ме обстрелват
с кафявите си куршуми
улучен от тях
ставам дете
и ми се иска да обикна
този свят отначало
но за това
твърде късно е
вече
***
Твърде малко чета
отдавна това съм признал
твърде рядко следя
и телевизионни програми
а радио изобщо не слушам
също така малко спя
както сам
така и с жени
никога нямам време за тия неща
защото прекалено много
обичам
живота
***
На острова
на призрачната надежда
за бъдещето
отвсякъде ме обграждат
проломите на истината
пукнатините на искреността
тук за пръв път
узнах
че красотата на камъка
се крие в неговата
неразбираема
мълчаща
твърдост
***
Прегърбена старица
на улицата стои
с ръце посинели от студ
върху измръзналата земя
вали сняг
хората бързат
погледи хладни
се плъзгат
по нейното уморено лице
снегът все тъй се сипе
утре е
Бъдни вечер
***
На предпразничната
претъпкана улица
внезапно ме докосна
Смъртта
зелено борово клонче
си казах
извиних се
и продължих своя път
по-нататък
тя погледа след мен
още няколко мига
след това хукна
защото потегляше
нейният автобус
***
Разплескан полет
на криле светлосини
върху лъскаво черен
асфалт
от небето се сипе жар
слънцето изсушава
петното кръв
върху настилката пътна
след час
ще остане навярно
само перце от крилете
леко
като твоята
смърт
***
Понякога
поетите
прекалено много
си позволяват
малък скандал
в компанията
фриволно отношение
към живота и към жените
но тъгата и болката
които изпълват сърцата им
винаги оставят
само
за себе си
