СТИХОВЕ ОТ 30-ТЕ ГОДИНИ
превод: Зоя Василева
ГОРСКО ЕЗЕРО
Просветна, задряма, разбуди се пак
кристалната чаша във горския мрак.
Сред битки дървесни и вълчи сражения,
инсектите смучат нектар от растения,
там стенат стъблата, бушува страстта,
там хищни създания ражда природата.
Добрал се до теб, аз застинах на входа ти,
отметнал нагоре клонак и листа.
Засенчен от мъх, ограден от камъш,
обрамчен със накит от плодни мъниста,
лежи целомъдрен, нашир и надлъж,
къс влага живителна, хладна и чиста.
Но странно! Как тихо и гордо е тук!
Отгде във шубрака такова величие?
Защо са смълчани пълчищата птичи
и този кът спи омагьосан, без звук?
Един дъждосвирец в дъбравата глуха
във тъничка цев полутонове духа.
Заспалото езерото в тихия час
лежи и просветва с листа неподвижни.
Елаците свещи разпалват над нас
и борове в плътни редици прииждат.
Бездънната чаша прозрачна вода
сияе и мисли със мисъл отделна.
Така на болник в самота безпределна
окото, когато изгрее звезда,
забравя за тялото, страдащо още.
Гори устремено в небето среднощно.
Стадата от диви животни вървят,
разтварят шумака с муцуна рогата,
а после ги виждам при купела свят,
склонени над нежния вкус на водата.
1938
ЛЕСНОЕ ОЗЕРО
Опять мне блеснула, окована сном,
Хрустальная чаша во мраке лесном.
Сквозь битвы деревьев и волчьи сраженья,
Где пьют насекомые сок из растенья,
Где буйствуют стебли и стонут цветы,
Где хищными тварями правит природа,
Пробрался к тебе я и замер у входа,
Раздвинув руками сухие кусты.
В венце из кувшинок, в уборе осок,
В сухом ожерелье растительных дудок
Лежал целомудренной влаги кусок,
Убежище рыб и пристанище уток.
Но странно, как тихо и важно кругом!
Откуда в трущобах такое величье?
Зачем не беснуется полчище птичье,
Но спит, убаюкано сладостным сном?
Один лишь кулик на судьбу негодует
И в дудку растенья бессмысленно дует.
И озеро в тихом вечернем огне
Лежит в глубине, неподвижно сияя,
И сосны, как свечи, стоят в вышине,
Смыкаясь рядами от края до края.
Бездонная чаша прозрачной воды
Сияла и мыслила мыслью отдельной,
Так око больного в тоске беспредельной
При первом сиянье вечерней звезды,
Уже не сочувствуя телу больному,
Горит, устремленное к небу ночному.
И толпы животных и диких зверей,
Просунув сквозь елки рогатые лица,
К источнику правды, к купели своей
Склонились воды животворной напиться.
1938
СЛАВЕЙ
Стогласата горска капела мълчеше.
И даже гласът на синигера секна.
На славея само телцето трептеше
сред дом от листа и неспирно звънеше.
И колкото повече следвам ви, страсти,
по-малко смехът ми е лек и нехаен.
Дали, дребна птичко, във твоята власт е
безмълвна да бъдеш във храма сияен.
Лъчите последни валят в надпревара
по плоскост зелена и търсят пространство.
И колкото повече следвам те, вяра,
по-кратък е твоят живот, постоянство.
Но, славею, верен на свойто изкуство,
(така в Клеопатра е влюбен Антоний)
ти луд ли си още да вярваш във чувство
и жив да изгаряш във тази агония!?
Защо, изоставил горите зелени,
сърцето ми бедно разкъсваш на части?
От теб боледувам, а уж не за мен е
такава съдба - да робувам на страсти.
Аз знам - този свят е измислен така, че
създали най-първите сложни симфонии,
животните чули гласа ти, да плачат,
да стенат и викат: “Антоний, Антоний!”
1939
СОЛОВЕЙ
Уже умолкала лесная капелла.
Едва открывал свое горлышко чижик.
В коронке листов соловьиное тело
Одно, не смолкая, над миром звенело.
Чем больше я гнал вас, коварные страсти,
Тем меньше я мог насмехаться над вами.
В твоей ли, пичужка ничтожная, власти
Безмолвствовать в этом сияющем храме?
Косые лучи, ударяя в поверхность
Прохладных листов, улетали в пространство.
Чем больше тебя я испытывал, верность,
Тем меньше я верил в твое постоянство.
А ты, соловей, пригвожденный к искусству,
В свою Клеопатру влюбленный Антоний,
Как мог ты довериться, бешеный, чувству,
Как мог ты увлечься любовной погоней?
Зачем, покидая вечерние рощи,
Ты сердце мое разрываешь на части?
Я болен тобою, а было бы проще
Расстаться с тобою, уйти от напасти.
Уж так, видно, мир этот создан, чтоб звери,
Родители первых пустынных симфоний,
Твои восклицанья услышав в пещере,
Мычали и выли: «Антоний! Антоний!»
1939