Владимир Бондаренко

превод: Татяна Любенова

 
Върнах се след завършване на осмите кожиновски четения в Армавир. Неочаквано за московчани Вадим Валерианович се превърна в един от символите на руския северен Кавказ. Родната хуманитарна мисъл активно усвоява наследството на бележития руски мислител и учен. И защо ли - не в Москва, и не в Петербург - възниква кожиновски център, а в руския Кавказ? Може би защото в Казваз са се родили и израснали неговите любими поети Юрий Кузнецов и Анатолий Передреев, както и критикът Юрий Селезньов? Или защото творческата енергия, в забележителната сега южноруска школа за съвременна критика, до този момент се е съхранила повече, отколкото в централна Русия? Ето, пишат активно и в левите, и в десните московски списания Юрий Павлов и Николай Крижановский от Армавир, Кирил Анкудинов от Майкоп, Вячеслав Шулженко от Пятигорск, Алексей Татаринов и Георгий Соловьов от Краснодар… И вече не московчани им диктуват условията на играта, а те сами изработват своите свободни литературни концепции. Толкова свободни, колкото е бил свободен по дух и Вадим Валерианович Кожинов. А пристигащите на кожиновските четения, например, сътрудници на “Наш съвременник” Александър Казинцев и Сергей Куняев единствено събират обилния урожай за своето списание.

Други от московчаните само се оплакват от трудностите на писателския живот. Не мисля, че на южноруските критици и литератори им е по-лесен живота, отколкото в Москва, но в своите критически изследвания те смело гледат в бъдещето, улавяйки новите тенденции в развитието на руската литература. По същество, те следват пътя на непредвидимия Кожинов.    

Ние тук, в столицата, се оплакваме, че няма литература, а младите южноруски изследователи посвещават своите изяви на книгите на Захар Прилепин и Дмитрий Биков, Александър Трапезников и Олег Павлов, размишляват за прозата на Владимир Личутин и Александър Проханов, Борис Екимов и Владимир Крупин. Значи има още барут в руския барутник. Мисля, че в Москва пламенното изказване на младия прозаик  Сергей Шаргунов би предизвикало много по-малко спорове и полемики, отколкото в Армавир, където не искаха да го пуснат от трибуната в продължение на половин час. Уви, в Москва сега четат много малко. 
Вадим Кожинов, известен руски критик и историк, публицист и мислител, вече се е врастнал в живота на руския Кавказ. За кожиновските четения пишат местните вестници, говори се по местната телевизия. Няма да е далече и времето, в което, уверен съм, в Армавир ще има и улица с името на Вадим Кожинов. Още повече, че бившият ректор на университета проф. Владимир Тимофеевич, от 2002 година подкрепящ самата идея за кожиновите четения, сега вече е глава на градската Дума на Армавир.
Дискутирайки за литературата, неизбежно говорихме и за живота. Още повече, че реалностите в сегашния живот на руския Кавказ са източник за не малко тревожни теми. А и програмата, както винаги старателно подготвена от Катедрата по литература в Армавирския университет, не се ограничаваше единствено до Армавир: с автобус пътувахме от Армавир до Пятигорск, оттам се запътихме към гостоприемния Кисловодск, след което имахме шестчасов преход до Краснодар. Искаш или не, извън университетските интелектуални битки и игрички, потопяваш се и в реалния живот на южна Русия.
Виждаш с очите си разнообразието на народите, усещаш важността на умната национална политика на Русия, където всеки народ е длъжен да намери своята значимост в развитието на обществото. И в същото време, всеки народ е длъжен да види богатството и мощта на руската нация. Как тук можеш да минеш без култура, без руския театър и руската музика, без високата роля на руската литература. Аз с очите си видях и чух - скоро кавказските народи ще познават Михаил Лермонтов по-добре от руснаците, “Хаджи Мурат” на Лев Толстой - е произведение, високо ценено от всички кавказци. Може би  само заради руската литература тези народи ще продължават да изучават, както преди, руски език?
Погубвайки руската литература, сваляйки под нулата значимостта на руския писател, нашите управници, не разбират, че късат и връзките между всички руски народи. Ще остане в действителност само пазарният сурогат: купи-продай. 
Ето защо, може би, градските властници на Армавир, не най-богатите в Русия, отново и отново отделят средства за организиране на международните кожиновски четения.

За осем години тук са се изявявали учени от Южна Корея и Япония, Европа и Америка. Тук са идвали Виктор Лихоносов и Вера Галактионова, нашите млади таланти Захар Прилепин и Сергей Шаргунов. Скъпи гости посрещал задружния екип на професора-критик Юрий Павлов.
За Вадим Кожинов винаги е интересно да се пише, защото размишлявайки за него, неизбежно размишляваме за съвременната руска литература като цяло, за зиг-загите на руската история, за състоянието на сегашна Русия. Защо Кожинов си отива от критиката и литературознанието? Защото започва гибелта на неговата национална Русия. Той успява да каже най-важните слова за пътищата на спасение и съхранение на руския дух. И затова неговите книги по история и политика на Русия и в нашето нечетящо време са широко търсени.
Освен това, аз считам, че търсенето на политическите книги на Кожинов е свидетелство за тревожното състояние на съвременна Русия. Когато завърши кризата и нашата страна започне да се развива стабилно, уверен съм, отново на първо място ще излязат книгите на Вадим Кожинов за поезията и прозата.
Уви, и на днешните осми четения, ние, говорейки за Кожинов, се обръщахме към най-острите политически въпроси; от поезията на Юрий Кузнецов и Николай Рубцов се прехвърляхме към обсъждането на националните проблеми на Кавказ, към разговори за тероризма и наркоманиите, към делата на Бичков и боголюбовските монаси.
Вадим Кожинов и досега се възприема като ръководител на руското национално движение. От състоянието на нещата в Русия зависи кои трудове и книги на Кожинов ще излязат на преден план. Да си помечтаем за времената, когато на най-представителните полици на книжарниците ще лежат книгите на Вадим Валерианович за Тютчев и произхода на романа.