(Владимир Бондаренко за Йосиф Бродски)

Израел Шамир

превод: Георги Ангелов

Когато погребваха Йосиф Бродски във Венеция, мнозина си спомниха неговото несбъднало се пророчество - «На Василевския остров ще дойда да умра». Но и венецианското гробище Сан Микеле беше само брънка от онази верига на отчуждение - като полицейски кордон - която създадоха между поета и Русия неговите приятели и противници, както питерските либерали, така и московските почвеници. Тези заклети врагове си паснаха в това, че Бродски, риж евреин от Литейни, е чужд на Русия; че Русия не го е разбрала и не го е приела; че поезията му не подхожда на Русия, както патроните на натовската винтовка М-16 не подхождат на «Калашников». Такава позиция устройваше всички. На първо място «питерските стихотворни неудачници, засенчени в руската култура от ярката фигура на Бродски… Те създадоха преправен, според собствения си либерално-местен размер, облик на поета Бродски, чужд и на Русия, и на нейната история, мъченика и страдалеца от руската държава».
Но не в по-малка степен гонеха поета от руската литература и руските националисти. Александр Солженицин беше рязък: «Бродски не се върна в Русия дори за кратко, а и ясно се произнесе по въпроса». (Макар че, както справедливо отбелязва Бондаренко, Александър Солженицин също по начало не бързаше да се връща). Някога във вестник «Завтра» Александър Павлов осъди поета: не бил никакъв патриот, бил изоставащ ученик, а стиховете му са неразбираеми. И даже позволил на американците да го наричат «Джоузеф Бродски». «Йосиф Бродски или Джоузеф Бродски - американски поет-лауреат… духовно скъса с Русия», с явно удоволствие заключи Павлов. Когато се опитах да отстоя мястото на Бродски в руската поезия, Владимир Бушин отговори с пространната статия «Кой кого асимилира» във вестник «Патриот». Бушин не одобри апашкия жаргон на места при Бродски; кой знае защо добави Жванецки и Березовски, макар че те не са прегрешавали с поезия; и решително изнесе Бродски извън скобите на руската поезия.
«Уви, рускостта на Йосиф Бродски се оказа ненужна както на нашите руски патриоти - за критиците от почвеническия стан Бродски като че ли не съществува, така и на критиците от либералното направление, зачеркнали Русия като такава и заличаващи всяко проявление на рускост от съдбата на поета» - пише Владимир Бондаренко в своята - няма да се побоя да я нарека - епохална статия за Бродски, излязла през 2003 г. в «Литературная Россия» и в «Еврейская газета».
Бондаренко, публикувал в последните години поредица от биографични есета, посветени на различни знакови фигури от руската култура - от Едуард Лимонов до Сергей Михалков, се е заел с трудната задача - да премахне преградата между либерали и националисти и да върне Бродски у дома, в лоното на руската поезия. Не като чужд, гонен, неуместен, а като свой, принадлежащ към мощната державинска традиция в руската култура. Бондаренко не се бои от упреците отляво и отдясно, разглежда поезията на Бродски по новому, дава нова интерпретация на делата и думите на поета, и създава нов, досега неизвестен Бродски. Неговото есе може да се нарече христоматийно в най-добрия смисъл на думата: то заслужава почетно място в училищните христоматии, за да могат учениците на нова Русия правилно да възприемат забележителния руски поет Йосиф Александрович Бродски.
Бондаренко убедително доказва, че емиграцията на Бродски и демонстративният му отказ да се върне - дори и прахът му - в Русия са били свързани в значителна степен с трагичната му любов към Марина Басманова, майка на сина му Андрей. На Марина били посветени десетки от най-добрите стихотворения на поета; ако първото е датирано през 1962 г., последното е от 1989, година преди късната женитба на Бродски. Това, че Марина го напуснала, накарало Бродски да остави родината; непрекъснатата болка от раздялата с любимата му пречела да се върне в Ленинград, където всеки камък би му напомнял за Марина. «Окончателното решение за мястото на погребение на поета (във Венеция) взела жена му, италианката Мария. Не било ли това чисто женското нежелание да даде, да върне изгорелия прах на поета в града на неговата възлюбена? По женски може би е била права?!» - отбелязва Бондаренко.
И наистина, на мен, опитния емигрант, ми е по-лесно да приема версията на Бондаренко, отколкото позоваването на болшевишката тирания. Любовта - или нейният провал - по-често ни прогонва зад граница, в това число и зад границата на живота, и от най-суровите репресии на властите. Така любовта на Менелай към изменницата Елена подгонила стотици от най-добрите ахейски воини в далечната малоазийска земя Троя.
Нито в емиграция, нито сред ленинградското дисидентство, Бродски не е можел да се “отдели от рускостта в своята култура, от рускостта като следване на руските канони в литературата, от разбирането си за поезията, от жертвеното си отношение към нея. От рускостта - като пълно потъване в руската езикова стихия. И даже от рускостта като модел на жизнено поведение, от максимализма, от стремежа да отстоява своята истина и тази на другите, до излишния анархизъм и безразсъдните надежди”, пише Бондаренко.
Бондаренко публикува забележителен неизвестен документ - писмо на Бродски до Брежнев. Емигрирайки, Бродски писал: «Аз принадлежа на руската култура и се чувствам частица от нея. Независимо, че губя съветското си гражданство, не преставам да бъда руски писател. Вярвам, че ще се върна, писателите винаги се връщат- ако не лично, то на хартия, и ако моят народ не се нуждае от моето присъствие, може би ще му потрябва моята душа».
Откритият за първи път от Бондаренко руски поет Бродски бил приятел и съмишленик на Глеб Горбовски, Татяна Глушкова и Николай Рубцов, обичал поезията на Клюев, превеждал Державин и Ломоносов, Хлебников и Клюев, Николай Тихонов и Луговской, Катенин и Вяземски. Привличал го мощният патос на руската имперскост:
«И досега мисля, че страната само би спечелила, ако имаше за символ на нацията не двуглавата подла имперска птица или полумасонския сърп и чук, а флагът на руския флот - нашият славен, наистина прекрасен Андреевски флаг: син кръст на чист бял фон.» - Ако не се знаеше авторът - Бродски, може да се помисли, че Карем Раш е писал текста, отбелязва Бондаренко.
Заточението на Север се оказало за Бродски такава творческа сполука, както за Пушкин - това в Кавказ. В Архангелския край той за първи път се сблъскал с народа, с крайморските жители на Севера, рибари и земеделци, и ги обикнал. На тях той посветил стихотворението си «Народ», или «Химн на Народа», както го нарекла Ахматова:
Моят народ, не преклонил глава, / моят народ, запазил привичката на тревата:/
в смъртния час стиснал зърно в шепа, / той може и на северен камък да расте…
«Моят народ» за Бродски бил руският народ и той се виждал в него като «руски човек, макар и евреин», както можели да се нарекат руснакът и мордвинът, и порусеният грузинец Окуджава. А руският човек е непременно християнин и Бродски е заснет на много снимки с кръст на шията. С кръст в ръка той бил погребан във Венеция. Автор е на стихове, отнасящи се до най-съкровеното - какво си казали един на друг Христос и Богородица:
Майката казва на Христос: / - Ти мой син ли си или мой / Бог? Прикован си на кръста. / Как да си ида у дома? / Как да пристъпя прага, / не разбрах, не реших: / Ти мой син ли си или Бог? / Мъртъв ли си или жив? / Той й отговаря: / - Мъртъв или жив, / разлика, жено, няма. / Син или Бог, аз съм твой.
«Да беше създал само това «Сретение» - пише Бондаренко, - вероятно то би се чело и пяло в православните храмове. Неслучайно именно то е четено при опелото на самия Бродски в православен храм».
Бродски забранил да го опеят в синагога. Бондаренко разкрива как Бродски отблъсквал опитите да го вкарат в еврейски обръч: той отказвал да чете стихове в синагога, макар че от това не странели Евтушенко и Вознесенски, не искал дори да посети еврейската държава, отклонил и поканата на Йерусалимския университет.
Сър Исайя Берлин, някога демонстративно отказал да стисне ръката на кървавия убиец, министър-председателят на Израел, Менахем Бегин, казва за Бродски: «Той не искаше да бъде еврейски евреин. Него еврейството не го интересуваше. Той беше израснал в Русия и с руската литература». Шимон Маркиш пише: «Предполагам, че в тази уникална поетична личност еврейска клонка изобщо липсваше. Еврейската тема, еврейския «материал» поетът Йосиф Бродски не познава - този «материал» му е чужд…»; «Той не беше юдеин нито по вяра, нито по мироглед, впрочем, както и Осип Манделщам и Борис Пастернак, избрали за себе си също осъзната съдба в руската култура. «На «Какъв се считате?» - Бродски отговаря : «Руски поет»; на директното «Считате ли се за евреин?» - отговаря: «Считам се за човек»…
Този сантимент трудно може да се разбере, ако не се вземе предвид особеността на Русия, и по-конкретно - на Съветска Русия, където - за разлика от Америка - потомците на евреи бяха напълно интегрирани и станаха (поне до началото на ционистката идеологическа експанзия) свои. «Затова - писал Бродски, - когато се озовах на Запад, бях поразен от строгото разграничение между евреи и неевреи». Парадокс, на пръв поглед - в САЩ, където на всяка крачка има музеи на холокоста и евреите заемат всички важни постове, пропастта между евреи и неевреи само се разширява, а в Съветска Русия, където евреите на самите върхове като че ли не ги пускаха, а и за холокост не се е говорело, се извърши много плодотворен процес на интеграция.
Сега Израел харчи милиарди долари за построяването на световна идеологическа стена, отделяща «избрания народ» от другите, неизбраните, по подобие на онази, която строи Шарон в палестинските земи. Ционистките организации активно внасят еврейски расизъм в Русия, не без основание надявайки се на верижна реакция.
Важно дело извърши моят приятел Владимир Бондаренко, и не едно. Той постави преграда пред ционистките сеячи на раздор, съедини в диалектическо единство Ин и Ян на руския дух, върна поета Йосиф Бродски на руската поезия и изпълни пожеланието на поета, написал: «Вярвам, че ще се върна, писателите винаги се връщат - ако не лично, то на хартия».