Пимен Карпов

превод: Георги Ангелов

писмо до близката приятелка на поета Маргарита Петровна Костьолова-Новикова (1898-1984) в Ташкент

Москва Н/У1 1924

Милостива госпожо.

Смъртта на А. В. Ширяевец порази със своята жестокост и неочакваност не само Вас, но и всички, които го познаваха. Тук, в Москва, той имаше широк кръг от познати сред писателите, художниците, артистите, имаше и няколко близки приятели, които може би недостатъчно внимателно се отнасяха към покойния приживе, но сега, след неговата смърт с еднаква горест оплакват ненавременната му загуба и като благороден човек, с кристална душа, и като рядко талантлив поет - баян.

Аз лично живях с покойния в Дома Херцен, даже в една стая. През цялото време, от лятото на 1923 г. до началото на 1924 г. заедно четяхме, работехме, всеки в своята сфера, обсъждахме планове за бъдещето и, може да се каже, без преувеличение се радвахме с едни радости и тъгувахме с едни скърби. Никога не съм чувал от него думи на отчаяние или за отпадане на силите. Напротив, той беше много бодър, много работеше, дори се шегуваше с мен, че съм “песимист”. Малко роптаеше срещу съвременните условия, непозволяващи на писателя да живее и работи така, както подобава, но това е ропот на всички съвременни хора, съпричастни към творчеството.

Той печелеше сравнително прилично, нямаше особени материални потребности, дори понякога помагаше със заеми на близките си (и лично на мен). През цялото време говореше за женитба, споменавайки, между другото, че има годеница в Ташкент, с която се е сгодил преди три години, но която вероятно го е забравила. Впрочем, част от вината за тази разсеяност той приемаше и върху себе си, казвайки, че поради безгрижие и поради недостиг на време не може да пише на годеницата си толкова често. Все пак в него гореше някаква надежда и той беше весел.

Преломът, струва ми се, настъпи след пътуването му в Ташкент - в началото на януари т.г. Замина жизнерадостен, пълен с надежди за лично щастие, а се върна тъжен и като че ли се умълча. На въпросите ми отговаряше кратко: “Годеницата ми ме изпъди”. Нито името й, нито коя е, не каза. И целият се отдаде на работата си.

На 6 май т.г. се разболя от малария. Извиканият лекар се ограничи с общи съвети. През това време аз самият бях болен и трябваше да пътувам за санаториум. Александър Василиевич ме помоли да отложа заминаването си и да бъда с него. Останах. На 10 май в болестта му настъпи рязко влошаване и аз, посъветвал се с лекар, както и със самия А. В., трябваше да го закарам в болница. Все пак Александър Василиевич през това време се надяваше на бързо оздравяване и се канеше, както казваше, да се поизлежава около седмица в болницата, после да замине за Волга, а оттам, може би, в Ташкент, за да може през септември да се върне в Москва. Той беше в състояние не само да разсъждава, дори с лека ирония, но и да ходи. Така той сам пътува, сам се разплащаше. Сбогувайки се с мен в болницата, ме посъветва да ида в санаториум, което и направих. И внезапно, на 15 май вечерта чух по телефона от Есенин, че Александър Василиевич е починал.

Загубата му лично за мен е равносилна на загубата на баща, майка, брат. Тук думите са излишни. От болните и санитарките се разбра, че на покойния му е тежало отсъствието на близки, често бълнувал. На 15 май, в деня на смъртта, го е посетила някаква девойка с воал, той станал насреща й от леглото, направил няколко крачки. Тя го успокоила и след като разговаряли, си отишла. Няколко минути по-късно настъпила криза и Ширяевец починал. Това станало в 4 ч. и 10 м. след обед. Смъртта била мигновена.

В експертизата се казва, че фаталният изход е причинен от менингит (кръвоизлив в мозъка на основата на малария). Все пак огромният въпросителен знак остава. Истинската причина за смъртта не е изяснена.

Погребението беше тържествено. Литературна Москва (Съюзът на писателите, Съюзът на поетите, Литературното Звено и т.н.). Особено групата, близка по дух на покойния - Есенин, Кличков, Орешин и др. - всички дойдоха да отдадат последна почит. Ковчегът беше обсипан с цветя. В надгробните речи нямаше недостатъци, но, уви, оценката за Ширяевец като човек и, главното, като поет-песнопоец беше малко закъсняла. Покойният беше погребан на Ваганковското гробище, до гроба на писателя А. С. Неверов, в 3 ч. на 16 май.

Не мога да не кажа за едно трогателно явление в този незабравим момент: когато свършиха речите и спуснаха ковчега в гроба, над него, върху брезово клонче над гроба, гръмко запя славей. По пладне, в присъствието на голяма тълпа, пред всички - волният горски певец отдаваше последна почит на своя по-голям събрат - певец - човек. Това беше най-добрата надгробна песен. Всички бяха поразени. За това мнозина говорят и сега.

Литературното наследство на покойния е предадено на специална комисия, избрана от Съюза на писателите. Предполага се, че съчиненията му ще бъдат издадени в два тома, а с печалбата от изданието ще се построи надгробен паметник. Сега на гроба има кръст. Покойният беше опят в една от московските църкви, според желанието му, изразено малко преди смъртта.

Това е всичко. Струва ми се, че последният завет на покойния към всички нас беше: не се отчайвайте и живейте, независимо от всичко, за да влезете в Лета оправдани с живота си.

С дълбоко уважение: Пимен Карпов

Малкото лично имущество на покойния е предадено на Съюза на писателите по негово желание. ПК.